Нели Лишковска: "Испания за всички"

Размисли на Нели Лишковска върху романа "Ничия" от  Христина Панджаридис

Преди романа  Ничия, познавах само поезията на Христина Панджаридис. Бях очарована от нейните стихове и затова не се замислих и с огромно удоволствие започнах да чета романа й още в ръкопис, който тя ми изпрати, преди да излезе самата книга. Бях много заинтригувана от началните страници, защото разбрах, че действието се развива в Испания. А аз щях да пътувам за Барселона само след дни...

Първото ми впечатление от текста беше за искреност и лекота. Онази лекота, която съществува в поезията на Христина Панджаридис я открих и в нейната проза.

Изреченията са кратки, не натоварват с дължина, с обем или сложни абстрактни образи, което за читател като мен е особено важно. Обясних си и използването на многото удивителни знаци с вътрешното състояние на авторката и като напомняне за нейната поетична душевност. Друга особеност, която открих в нейната проза е стремежът да се създадат и използват не един, а няколко свята, да се преплетат и слеят няколко художествени плана на няколко нива.

Реално описвания – ежедневието на една българска емигрантка в Испания и вътрешните преживявания на героите. Този процес е изключително плавен и естествен. Може би това е и причината, поради която понякога не е възможно да се разграничи картината на действителността от фантазното, имагинерното.

Диалогът, който води главната героиня с мъртвата си дъщеря се възприема едновременно и като реален, случващ се в момента разговор, и като вътрешен диалог, насочен единствено към собственото сърце на потъналата в скръб майка, и като съновидение.

Броят на персонажите, които влизат и излизат от историята в определени моменти е голям, но той не обърква четящия. Напротив, допринася за по-пълното разбиране на случващото се и за сгъстяване на багрите в общата картина.

Двата емоционални плана се сливат и разделят непрекъснато – реалността, настоящият момент, в който е поставена Доротея и спомените й от България, нейното минало.

Тази игра с времевите и пространствени реалности е сложна, но поднесена много умело и с финес.

Героите в романа, в различни времена и топоси идват и си отиват подобно на призраци. Някои са обрисувани по-живо и плътно, други са бледи сенки, а трети – са очертани само с контур.

Мария, дъщерята Невена,съпругът Росен, майката на Доротея, любовницата Анелия и болния й син, просяка Иво, сестра Доменика, съученички, колеги, гадателка, художник, Фернандо, дъщеря му Хуанита...

След всеки герой остава по нещо. От един – тъга. От друг – надежда. От трети – любов.

Червената нишка, по която се водех самата аз като читател и която споява всички тези светове, за да не се разлетят в различни посоки – е тъгата на майката, погребала детето си.

Самотата.

„...самотата тук й се струваше неестествена...”

Самотата никога не е естествено човешко състояние. Тъгата също.

На мен тази фрагментарност, която носи романа в себе си – калейдоскопът от различни, но случващи се едновременно и неотделими един от друг персонажи, истории, спомени, фамилни митове и приказки, сънища – най-много ми допада. Може би защото е много близо до моя личен писателски подход и стил.

Усеща се една дълбока наблюдателност, която не може да бъде подмината, защото е характерна за свръхинтуитивните писатели.

Това е особено видимо в описанието на сънищата на главната героиня Доротея. Нейните видения. Разговорите с мъртвата й дъщеря Невена. Тези разговори неволно ме наведоха на мисълта, че има истини, които могат и трябва да се споделят само с мъртвите.

Темата за самотата, за тази ничиост ескалира постепенно. Преминава през няколко етапа, докато стигне в края на романа до прозрение.

Не свобода. Свободата изисква за основа любов.

Но прозрението, че самотата е излишно чувство. Самотата не е нужна никому. Нито на носителя си, нито на онези, които са край него. Нито на света, в който живеем.

Доротея взима своето решение. Прави своя избор. Дали той е добър или не, за кого е добър и за кого – погрешен, читателят ще трябва сам да разбере това. Няма цвете, което да може да вирее в „две градини”. Затова главната героиня е длъжна да направи своя избор. И тя го прави.

А може би този избор е закодиран още в самото заглавие на романа ? Ничия.

Ничия – след последната точка вече възприемах това заглавие не толкова като определение, като характеристика на човешко същество. Ничия беше и състояние, и чувство, и копнеж. Тъгата на майката. Самотата на една жена – и в родината, и извън нея. Вината за всичко случило се или не.

Ничия беше и любовта.

Ничия и едновременно на всички. На всеки един от нас. Герой или читател. Участник в историята или наблюдател.

За мен въпросите, които поставя тази книга са по-ценни от отговорите, които дава. И си мисля, че всеки читател също ще открие за себе си поне един ценен въпрос.

И поне един безценен отговор.

редактор: Христина Мирчева