Нели Лишковска: "Между сълзата и земята"

26.03.2014
Снимка 1

В рубриката "Размисли, отзиви, рецензии"

 

Никога не съм обичала аритметиката. Трябва да отбележа, че първото стихотворение от „Птица в ключалката” на Ивайло Добрев, озаглавено точно така – ме сепна. Успокоих се, защото в него не открих числа и формули. Имаше обаче часовник и време. А аз ги обичам още по-малко и от аритметиката.

За сметка на това начално „разочарование” в следващите стихове присъстваха цели вселени. Видях създаването и разрушаването на цели светове, на всякакви възможни и невъзможни реалности, пространства и времена (няма как!) Минерали, мъхове, „рибни имена”, „пуяк и пуйка”, „разгазирани” и „деспотични” пеперуди, „млечният път, съсирен”, „похабени” ангели, архангел Михаил и пр., и пр.

Много от образите веднага се набиват на очи. Запомнят се. Не мога да подмина с мълчание такива като:

„листото тежи колкото
цялото дърво”
 

"Дървото полага усилие"

„...Йосифе,
тропам хоро на брега между две морета”
 

"Писмо до Йосиф"

„Рибата
Растяща от дъното на океана”
 

"Рибата"

„душите на мъртвите се изправят
от смъртта според вярата си”
 

"Към сестра Света Мария Фаустина Ковалска"

 

Или онези „щастливи случайности”, при които „всичко започва отначало, с оглушителни повторения”.

Възможно е, разбира се, аз като човек – прозаик и писател, съвсем неумишлено да чета Ивайло Добрев така, по този особен начин. Като прозаик и писател в поезията. Установих, че за мен той е не толкова поет, колкото философ и разказвач на чувства и състояния. Разказвач на истории.

Признавам, че във всяко стихотворение виждах първо историята. Не обикновен, социален разказ обаче (за мен социум е нечиста дума и избягвам да я употребявам). А такъв, в който се отразява Духът. „Птица в ключалката” разказва историята на човешкия Дух. Средствата и формата са заимствани от поезията и работят в нейното поле. Но смисълът отива много по-далече. По-надълбоко.

Не само картините, които описва Ивайло Добрев ми звучат прозаически, в най-хубавия смисъл на думата. Но и състоянията му. Чудовищните състояния на тъга, на не-виждане, мълчание, страх, глад, жажда, скука. И особено – онази непреодолима и непростима самота на сезоните, в която е потопен човекът и която го задушава до гърч. Може би защото:

Богът на мравките спи.
Богът на човеците спи.
Аз тъпча.
 

"Паважът е пълен с мравки"

Мога още да отбележа стихотворението, в което се влюбих от първи прочит – „Черупка”. Омагьоса ме финото и бленувано състояние на „двете парчета”, които си почиват. След което обаче веднага идва прозрението:

всъщност не почиват
а си причиняват
опити за цялост

Опитах се да остана цяла и в себе си, докато четях тези стихове.

Не успях.

Непрекъснато тръгвах нанякъде, подгонена от мисълта на автора. И се връщах обратно – следвайки го. Постоянно политах, вдъхновена от някой разтърсващ образ. И се сгромолясвах – сред прах и пепел. Бях винаги и тук, и не-тук. В стиховете и извън тях. В поетичното време и в моето собствено .Бях и идиота, и умника, и мъдреца, и лудия, и злия. Едновременно.

Зная, че тези размисли не са ревю или някакъв литературоведски издържан отзив, още по-малко приличат на критически материал върху една поетическа книга. Това е само погледът на един писател за поета Ивайло Добрев и неговата „Птица в ключалката”.

Но бях длъжна да го кажа, тъй като не всеки – бил той поет или не, писател или не – знае как да „надумри живота си”. А Ивайло Добрев държи ключа към това висше духовно състояние. И го предоставя на читателя в тази своя първа поетична книга. А на нас, читателите, остава задачата да използваме правилно този ключ.

Смея да твърдя, че аз се справих много добре. Защото разбрах, че пропастта между сълзата и земята трябва да остане празна.

Въпреки всичко.

 

"Птица в ключалката" на Ивайло Добрев в "Диаскоп":

"Деспотична пеперудо на отлиташия ден"

 


 

редактор: Христина Мирчева