Иглика Дионисиева: "Смела и открита, дълбока и предизвикателна"

"Иглика умее да създава неочакваност в поантите, да прикове смайващия смисъл в няколко реда, прави го с лекота и сигурност".

Мирела Иванова

"Иглика Дионисиева притежава онази удивителна дарба да улавя детайли, които уж са закътани някъде на втори план, а всъщност се оказва, че тъкмо те извеждат цяла история. Разказите ù са обикновено в приглушени пастелни тонове, често дори като стара снимка в техниката сепия, но остават в съзнанието като цяла вселена цветове и светове. Достатъчни са ù един орех, една ябълка,(„Пролетни орехи”, „Бързо, преди стъмване”) една автобусна спирка („Цветове”), един детски поглед („Турска баница”, „Бащата”) – оттам нататък авторката поема по пътеките на животите на хората, а читателят в един момент се озовава здраво уловен за ръката и за сърцето в това пътешествие. И понеже нямаме нито едно основание да не се доверим на Чеховото изречение „Краткостта е сестра на таланта”, можем само да се възхитим на умението на Иглика Дионисиева да показва какво точно означава това в територията на разказа."

Нели Пигулева

"Иглика Дионисиева е автор, в който се усеща зрелостта на думите, сладостта на дочаканата пролет. Смела и открита, дълбока и предизвикателна е позицията ù на творец. Може да ходи боса по жаравата на думите, ако реши, че читателят го заслужава.

Може да заостри перото си до лунен сърп и да отреже косите на примирението ни. Може!

Срещата ми с нейното творчество беше случайна, но вече търся написаното от нея."

Христина Панджаридис

БАЩАТА

Тук си, Татко!

Жена ми беше нощна смяна. Като стана време, тя взе чантата си и излезе на пръсти. Отново оставахме вкъщи двамата с малкия, двегодишно „чудо“. Приклекнал до масата, той сериозно се бе заел да натика плюшения си глиган в кабината на един от здравите си камиони. Въпреки че упорстваше в заниманията си вече десетина минути, глиганът отказваше да влезе в МПС-то.

            - Тате! – повика ме синът, както беше гърбом към мен. Отзовах се тутакси и с моя помощ опърничавият звяр бе настанен в каросерията на камиона, като го сложихме да се облегне на кабината. Момчето заподскача, започна да писка весело и бързо-бързо да маха с ръчички. След това хвана връвта на камиончето и всички ние – баща, син и един глиган – започнахме една от обичайните си разходки в кръг из стаята.

            Бяхме някъде към третия тур, когато детето спря, с широко отворени очи огледа стаята и запита:

            - Къде е мама?

            Сърцето ми се сви, сякаш това не бе обикновен въпрос, а известие, че след малко къщата ще се залюлее и ще се срути върху главите ни.

            - Тука е мама – отвърнах му с подчертано спокойствие. Заех се усърдно да се занимавам с малкия. Припряно започнах да му показвам случайно попаднали ми дискове с най-често гледаните от него анимации; тиках му в ръцете четири-пет играчки едновременно. Но той настояваше да узнае къде е майка му. Хванат на тясно, аз излъгах, че тя е в коридора и може да влезе всеки миг. Дребният припна и преди да предприема каквото и да било, надигна се на пръсти, стигна дръжката на вратата и увисна на нея. Хвърлих се и аз натам, но в последвалата борба детето ме победи с един нечовешки вик.

            В коридора то огледа внимателно всички ъгълчета, надникна и зад зеленото перде и като се увери, че майка му никъде не се е скрила, удари на плач.

            - Къде е мамааа – дереше се то и по зачервеното му от напрежение личице сълзите се смесваха с едри капки пот.

            - Тука е … вънка е – говорех аз объркан, държех сина си на ръце и му се молех: - Млъкни бе, Гого! Хайде, млъкни де!

            - Мамаа, мамааа! – надуваше гайдата той с упорство, което до известна степен ме ласкаеше. Ето, мислех си, нервите ми са опънати до скъсване и ако не натикам в устата на тази мръвка някоя кърпа, положително ще се случи нещо много по-лошо. Но беше радостно  да открия в този пикльо инатът, най-мъжката черта в целия ни род.

            - Да идем вънка, мама е в градината – казах му от немай къде.

            - Да идем – съгласи се момчето и плачът му забележимо отслабна. Въздъхнах с облекчение, пък и таях надеждата, че като излезем на двора, ще  го залиша с белите зайци на хазаина. Уви! Едва отворих вратата и ни лъхна прохладата на есенната вечер. Гого се дръпна панически назад и като хванат за гърлото се разрита в ръцете ми. Уплашила го бе тъмнината.

            От стаята си излезе хазаинът, самотен старец, наметнал на гърба си жилетка. Той се прозя продължително и с дебел глас ми зададе въпроса:

            - Защо не го умириш?

            Чувствах, че съм близо до границата на лудостта. И без угризение на съвестта отвърнах:

            - Не искам.

            - Кво казваш?

            - Не искам да го умиря! – викнах с всички сили. - Нека реве!

            - Ааа, така, така! – дръпна са старецът. – Все така правите вие, та не ми давате да спя. Дните ми отровихте, господ да ви убие! Защо ли ви пуснах в къщата си!

            Той се прибра, а ние с Гого влязохме в нашата стая. Детето продължаваше да реве, аз го друсах на ръце и му се молех да престане. Мъчех се да го занимая с пеещото и танцуващо магаре, но усилията ми отидоха напразно. Изрових скритите бонбони и му ги показах. Все същия резултат.

            Изведнъж се сетих, че когато играеше с четиригодишното момиченце на съседката Веска, Гого не плачеше за майка си. Двамата крещяха весело, лудуваха из стаята и в такива минути можех спокойно да си пусна спортния канал. Защо ли не повикам Поли, рекох си аз и  още в следващия миг реших, че трябва да я повикам. Оставих Гого на креватчето да реве и се втурнах към Вескини. Хората си бяха легнали, нито един прозорец на къщата не светеше. Но като знаех, че сам не съм в състояние да накарам онзи пискун да млъкне, не можех да се върна без Поли. Отворих вратника, бързо изкачих стъпалата и почуках на вратата. Никой не се обади. Почуках втори път, почаках и тъкмо да потретя …

            Някой  ме дръпна така силно, че едва се задържах на краката си. Край мен стоеше сотаджията Доко, мъжът на Веска. Изглежда се прибираше от работа.

            - Чий го дириш тук? – попита той през зъби, като продължаваше здраво да ме държи за рамото. От преживяванията тази вечер бях така объркан, че не можах веднага да му отговоря. Все пак издадох някакъв глас:

            - Веска… да ми даде Поли…

            - Да ти даде Поли, а? – ехидно кресна бабанкото. – На ти тогава!

            Тежкият му юмрук със свистене се стовари в лицето ми. Опитах се да побягна, но десницата му не ме пускаше. Зачестиха удари, от които ми се зави свят. Звездите като водопад се изсипаха над мен. Престанах да чувам рева на собствения си син и изгубих съзнание…

            След месец и половина трябваше да се явя на съд. Жената на Доко ме обвини, че съм искал да я злепоставя, а той настояваше да ми се дадат пет години затвор, заради поруганата му чест. Осъдиха ме условно и заплатих разноските по делото. Жена ми обаче заяви, че не може да живее с тип, който оставя детето си само, докато ходи по курви и ме напусна. Разбира се, взе със себе си и малкия.

            Сега съм сам и като минавам покрай хората, те се подсмихват и ме гледат накриво. Излезе ми име на курварин. Страх ги е да не започна да наобикалям и техните жени. Ще разберат ли обаче някога, че в дъното на моя случай липсваше жена?

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Публикувала съм много стихове, разкази и критически статии в периодичния печат. Мои стихове и разкази са били отпечатвани на страниците на сп. Пламък, Мост, Страница, Брод.

1995 г. – стихосбирка „Снежност”

2000 г. – мои стихове са включени в антологията „100 години любов”

2002 г . – втора награда от конкурса на името на Дора Габе

2003 г. – стихосбирката „Време на изплащане”

Разказът „Бащата” е от подготвената за печат книга „Кафе пауза”.

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева