Петя Хайнрих: "Лотоси и срещи"

Полето е ожънато

////

Среща със Сафо

Среща със Симон

стихотворенията са от новата книга на Петя Хайнрих "Лотос"

• издателство
•    ISBN
•    и всичката салата, която се пише на това място
•  
•                                             © Петя Хайнрих, 2014
•                                             © Яна Левиева, дизайн, 2014
•                                             © Смол Стейшънс Прес, 2014
•                                                 Адрес на издателството:
•                                                 София 1111, ул. Сан Мартин 1А, ап. 14
•                                               
•  
•                                             ISBN 978-954-384-024-3

ИЗВЪН ЛОТОС

Среща със Симон

Историята, която моята приятелка Алекс често обича да разказва, е как като студентка в средата на 80-те години на миналия век веднъж отишла на гости на Симон дьо Бовоар в Париж. Алекс има сестра близначка, Клаудия, която била влюбена във всичко, написано от Бовоар. И тогава приятелката ми изнамерила адреса на старата дама, отишла до жилищната сграда, но нали знаете, че в Париж портиерите са много строги, не може да не сте го чели в някоя книга – примерно в дневниците на Йонеско или особено ярко при Мюриел Барбери в романа „Елегантността на таралежа“. И така - Алекс застанала на ъгъла на улицата и зачакала да мине някой, който да се запъти към сградата. Не след дълго търпението й било възнаградено, тя успяла да се шмугне през входната  врата и да мине незабелязано покрай портиерната заедно с някакво семейство. Алекс е дребна и се шмугва като мишле. Изкачила се до апартамента на Бовоар. Шпионката на вратата била украсена с ваденка на хипарско цвете. Позвънила и дълго чакала. Възрастна жена по халат, подпухнала като че измъкната внезапно от следобедната си дрямка, отворила вратата и строго попитала кой е и какво иска от нея. Алекс се разтреперила като лист, показала „Мандарините“ - книгата, която носела, и обяснила с прилично слабия си френски за сестра си Клаудия, колко е важна тази книга за нея; попитала дали може да получи автограф, ето тук, на тази страница. Дамата поканила треперещото момиче в салона, разменили няколко думи. После старата жена се затътрила към другата стая да донесе химикалка, а когато след порядъчно забавяне се завърнала, попитала как се казва сестрата, Клаудия се казва, и написана в книгата „На Клаудия от Симон дьо Бовоар“.

Ако не ми се струваше така интимен този автограф, бих ви го показала.

Чувала съм историята многократно и всеки път обогатена с все нови, дребни подробности, които споменът или забравата напластяват. Последния път попитах Алекс как е изглеждало в дома на тази жена. Дълъг салон. И ярка светлина от тавана, казва тя, но признава, че вълнението и изминалото време може силно да са изкривили спомена. Но друго, което няма да забрави – вътре било пълно с куклички от цял свят, от онези сувенири, които обикновено свидетелстват за изключително лош вкус. Куклички! И тогава Алекс разбрала, че и наистина големите си имат нещо толкова простоватичко, нещо отвъд сиянието им. Голямата феминистка и философ е бабичка по халат, която колекционира куклички в национални носии. Скоро след тази среща старата дама починала. Алекс може би е била една от последните, които са й видели кукличките.

Ако бях фаталист, щях да твърдя, че това дребно за света, но незабравимо всеизпълващо за студентката преживяване й е дадено, за да може тя да го разказва. Заради самата история, по-голяма от фигурите, които я населяват и от онези, които ще я преведат от едно място към друго, от един език на друг, от едно време в друго... На мен или на друг да я разкаже, има ли значение - да мине през ума и словото на човек, да върви нататък. Незначителните подписи на времето, които ни раняват с любов и съпричастност. Алекс споделя, че ако било заради себе си, не би събрала кураж да позвъни на вратата на самата Симон дьо Бовоар, направила го е заради сестра си. Приятелката ми не е чак толкова добър разказвач, но тази история я умее, а аз се чувствам все едно съм била там, когато я слушам.

Как е възможно? Усещам първоначалното раздразнение на старата жена и срутващата се тъга в цяла история. В съществуването като цяло. Виждам я как пристъпва към вратата в дъното на големия си салон... уж за да донесе химикалка, а всъщност за да спечели време. Хаха, точно пък тя, която така добре знае, че времето не се печели! Забавно е човек да бъде непоследователен, нали Симон? Как се люшка халатът й - ляво-дясно – махало, сновящо между две крайности, чийто център са старческите крака, обути в чехли. И как жената си мисли по дългия си бавен път: „Какво остава от мен? Всичко е минало... като светлината и хартията, но това незначително следобедно събуждане малко преди собствената ми смърт - то е изключително забавно и някой ще го оцени. Дори повече от всичко написано от мен, в това съм сигурна.”

...

Затова написах стихотворението „Среща със Симон“. Притежавам копие на автографа, което залепих върху стр. 4 в моя екземпляр на „Лотос“. Това е празната страница. Под автографа на Симон в книгата ми е подметнато: „*разхищение на хартия“, за да не остане никой с погрешното впечатление, че това е акт с по-голямо значение от една трохичка шега. Във вашата книга страницата е празна до личната ви среща с някоя симон.  //*малката буква е умишлена

Насърчавам читателите на „Лотос“ да изиграят с книгата своята игра. Това е една много тънка книга, строго устремена да заема минимално хартия. Тя съдържа пределно малко физически текст. Един млад читател споделя, че стиховете в „Лотос“ се разтварят като цветя, изтупват душевния прах... фууу! – негови думи. Друг поет я нарече чудата книга.

„Лотос“ не тежи почти нищо. В нея има игра, шега, ултрамаринов смях. Тя е толкова несериозна, че предизвиква читателя да й противоречи, но обезоръжава със смеха и лекотата си, може би. В началото безотговорният стопанин хвърля непотребното семе и му обръща гръб, книгата буренясва безобразно, но пестеливо, за да завърши с „остатъци от текст и малко спам“. Това е книга на грешката и породената от нея воля. Понякога е работено с езиков скалпел, а друг път - с безмилостно забиване на топката. Написана със съзерцателна отстраненост, в шеговита игра с кича и клишето, книгата носи помирение и чистота; неоромантически конструира свят, който, без да е наивен, е просто само красив - разумът чувства. Така пиша „Лотос“.

Оформлението на тази книга и корицата са на Яна Левиева, която разчете текстовете с такава поразителна близост до моя авторов прочит, че усещам дизайна на корицата като графичния превод на всеки един текст от нея. И така лотосът породи поне още едно приятелство.

Редактор е Цветанка Еленкова, която прояви търпение и опитност в четенето и претеглянето на текстовете, винаги с огромно уважение към автора и неговите думи. Това научих от нея и благодаря!

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Петя Хайнрих (1973, София) е поет, блогър и колоездач, който говори с птици. Автор на пет поетически книги. Създател и главен редактор на списание „Но поезия“. Измежду няколкото литературни отличия, които са й присъждани, особено драга за нея е втората Славейкова награда за „Стихотворение, което твърди, че е написано единствено заради поезията, но пък и не отрича користните си цели“ (Трявна, 2010).

Твърди, че поетът не бяга от отговорността да се нарече поет. Да си поет е същото като да си обущар, учител по астрономия или изследовател на приматите. Хлебарят не казва: „аз иначе съм зъболекар, но чат-пат пека хляб“.

Поезията на Петя Хайнрих е експериментална, чувствителна и философска. Кара те да се замислиш над нея като над математическо уравнение. И поддържа страстта ти, докато я решаваш. Тя има много варианти и незавършен край.

редактор: Христина Мирчева