Нели Лишковска: "Nota bene"

Беше скапано време. Клечеше тук от третата пулсация на Джуджето, но всички профучаваха забързани край него. Една угоена Скоростомерка бе подхвърлила петаче. Само толкова за цялото му работно време.

Просякът се прозя. Близката звезда го бе нагряла доста. Неусетно му се придрема. Нямаше никаква надежда скоро някой милостивец да му пусне голяма пара. До скоро имаше запазено местенце почти в самия център, близо до Сириус. Но откакто тамошните власти приеха закон – по суров от онези в съзвездието Дракон! – срещу бездомниците, скитниците и клошарите, му се наложи да се премести в Периферията.

Преди припечелваше сносно. Не можеше да се оплаче. Обаче сега по всичко личеше, че едва ще свързва двата края. Ще е благодарен на съдбата си, ако изобщо му позволеше да се храни веднъж на два галактически дни.

Беше вече на възраст. Цял живот бе водил подобно съществуване и нямаше смисъл накрая да прекроява битието си. Да, но болежките започнаха да се обаждат една подир друга. Я рамо ще откаже, я кръста ще го схване, я носът му ще потече. Понякога дори объркваше и парите. Погледне в шапката и види петдесетак. Грабне го с трепереща ръка, а то...витло на Бързоходец, заплело се в бримките. Пфу!

Очите му го подвеждаха. Знаеше, че трябва да си набави коригатори за тях. Ама пусто, нали нещата пак до пари опираха. На лекаря да даде за прегледа. На Очиларите да му ги направят по мярка. А пък и най-непретенциозните материали струваха около три двайсетака.

Просякът побутна тежката планета. Тя изпуфтя обидено и му обърна гръб. Той се намести по-удобно отгоре ù.

Посоките бяха тихи. Луните пустееха. Слънцето изпусна няколко горещи въздишки, само изненадвайки себе си от нъсабралата се във вътрешността му плазма.

Скука.

Дори мъглявината Андромеда бе по-интересна от тази картинка наоколо.

Каръшко време, да му се не знае макар.

На връщане смяташе да се отбие в кръчмата на Голямото Куче. Нищожният петак щеше да му стигне само за един малък магнитен облак. А малкият облак наистина си беше такъв. Гаврътваш го без изобщо да го усетиш. Оставаш излъган. Пак жаден.

За храна и дума не можеше да става – ако не получеше поне още една дребна монета.

Кога заблуждаваше? И нея щеше да изпие.

Откъм Черната дупка повя хлад. Онези там се бяха размърдали. И скоро щеше да стане страшно. Страшно не, ами направо зловещо. Най-разумно щеше да е, ако веднага се ометеше от тук.

Просякът се сви в протрития си обков. Време беше да си ходи. Липсваше каквото и да е движение. Щом даже кометите бяха подвили опашките си...

Петачето се таеше в пазвата му. Кротуваше в очакване на някой весел събрат, с когото да си подрънкат заедно. Всуе! Нямаше изгледи в близките десет трилиона години да го огрее.

Просякът се протегна. Ставите му изскърцаха. Взе шапката си и унило пое към Голямото Куче.

х х х

Когато стигна в кръчмата, се настани на бара.Имаше още трима посетители, без да се броят редовните пиячи на заведението. Те бяха част от интериора.

- Накъде си я понесъл? – кимна барманът към стола до него, докато му сервираше малкия облак.

- Кое? – не разбра Просякът. – Моята шапка ли?

Оня се изсмя.

- Ех, старче, старче! От кога ти викам да си вземеш коригатори!...Шапка!...Я виж по-хубаво!

Старецът се обърна. Взря се с присвити, насълзени от напрягане във Вакуума очи. И разбра, че действително неотложно се нуждаеше от помощ за отслабналото си зрение. Защото на стола до него не лежеше опърпаната му шапка, която не си знаеше светлинните години. Вместо нея бе грабнал в бързината по погрешка някаква синьо-зелена планета. Поради недоглеждане, беше прибрал в джоба си една прекрасна, малка кокетка, която повече никога нямаше да се върти в Слънчевата си система. Трета по ред.

--------

*nota bene - забележка

Разказът е от новата книга на Нели Лишковска "Танго за Луцифер", изд. "Ерго" 2014

рисунка: ©Диаскоп

редактор: Христина Мирчева