Галина Лардева: "Отстранени системи" или за третия крак на кокошката

1. Влюбване и отстранение

Запитаха господин К.:
- Какво правите, когато обичате някого?
- Рисувам му портрет и се старая да заприлича на него.
- Кой? Портретът ли?
- Не - каза господин К. - човекът.*

Отстранението е процедура на виждането и мисленето, при която субектът наблюдава съществуващото в качеството му на обект, независимо от неговите потенциални трансцендентни или ценностни измерения. Нещо повече – постепенно в хода на отстраняване субектът на наблюдение започва да възприема самия себе си като предмет на познанието, започва да открива в себе си структури от това, което наблюдава. Защото това, което мислим, това, което говорим – подобно на това, което създаваме с действията си, е винаги нещо различно от нас. Независимо до каква степен притежава съзнание за разколебаването между субект и обект в този процес, човекът – предпоставка за всяко предметно мислене, не е в състояние да заличи въздействията на парадокса. Така във всекидневната си дейност този, който вижда, разбира или обича, както е в примера на Брехт, снове непрекъснато между приближаване и отдалечаване. Първата процедура носи вживяването, обсебването, влюбването, втората – описването, рефлектирането, разбирането. Ходът на приближаване налага употреби, установява норми. Отстранението обяснява употребите, коригира нормите. В режима на приближаване предметите и хората излъчват – при отстраняването те осветяват.

Със своя надслов „Отстранени системи“ проектът на тазгодишните Национални есенни изложби събира не само участващите автори и техните произведения, но и един кръг от възможни подходи към съвременното изкуство, в който явленията рефлектират върху собствените си основания, наблюдават се, обясняват себе си. Това разполага произведенията не в тяхната затвореност – в една нарцистична самодостатъчност, а във възможностите им да заговарят, да включват в потенциалната си среда други произведения и интерпретационни нагласи и в същото време да бъдат отстранени спрямо тях. Тук влюбването протича парадоксално успоредно с дистанцирането, присъствието на другия идва заедно с предоставяне на съответното място, в което той е монтиран. Другият бива разчетен подобно на интегрална схема, а вчувстването е насочено към самите връзки в неговата схема, към процеса на тяхното апликиране в новото пространство, като при това отделните хоризонти запазват своите очертания. Произведенията рисуват други произведения, като се отстраняват от тях и по такъв начин се завръщат към себе си. Синтезиран израз на това отношение е класическата художествена фигура на присъствие на картина в картината. В опита на „Отстранени системи“ засичащите се в различни плоскости една спрямо друга рамки образуват мрежа, която се самосъздава наново, регенерира в отстраняването от самата себе си.

2. Третият крак на кокошката

Господин Койнер разгледа рисунката на малката си племенница. Тя изобразяваше кокошка, летяща над един двор.
- Защо твоята кокошка има всъщност три крака? - попита господин Койнер.
- Нали кокошките не могат да летят - отвърна малката художничка, - затова й сложих трети крак, за да се отблъсква.

В последните десетилетия мисленето за изкуството е силно разколебано в своите основания. Зад опитите на всеки цялостен поглед стои интуитивното усещане за „края на изкуството“ (Артър Данто), за необходимостта от принципно нова ориентация, за ново възприемане не просто на изкуството, но същевременно и на света около нас. Изкуството и светът стават едновременно мислими чрез понятия като „перформативен обрат“, при което същността на произведението се поставя в процеса на неговото създаване и в жестовете на публична интеракция, или „иконичен обрат“, при което произведенията на изкуството се създават и възприемат в условията на визуална комуникация спрямо всички останали образи на света. Представата за „Отстранени системи“ предполага да се говори за „автопоетически обрат“.  

Една жива система развива всички функции на своето съхранение от самата себе си, като записва импулси от околната среда и ги отчуждава от първоначалния им произход, като ги преработва единствено по своите вътрешни закони. Това се отнася за различни сфери на човешкото познание, например в биологията (на равнището на нервната система), в социологията (при саморегулирането на обществените отношения), в информатиката (при възможностите дадена подпрограма да извиква една своя предишна версия), в изкуството (във връзка с изградената от самото произведение автономност). Автопоетическите системи са продукт на собствената си организация, при тяхното рекурсивно самосъздаване се изтрива разликата между производител и произведено. Вълшебството на самопораждане е общото между порасналата нова опашка на гущера, системата на обществения договор (с доброволно пожертваната – подобно гущеровата опашка – свобода) и едно художествено произведение, което създава самото себе си само въз основа на вътрешната комуникация между съставните си части.

И така, проектът „Отстранени системи“ избира да мисли произведението като комуникационна структура. Когато преди около три десетилетия Никлас Луман разработва своята медийна теория, той поставя в основата й тъкмо понятието автопоезис. Регенерирането и в този смисъл продължаването на живота на системата се осъществява единствено чрез комуникативните връзки между съставните й елементи, а не от елементите на външния свят, които тя представя. „Системите на масмедиите работят въз основа на допускането, че собствената им комуникация ще бъде продължена в следващия час или на следващия ден. Всяко предаване обещава следващо предаване. И никога не става дума за репрезентация на света, какъвто е в даден настоящ момент.“ (Луман). Така комуникативните системи не се разглеждат като отворени, получаващи непрекъснато импулси „отвън“ и реагиращи на тях, а като „оперативно затворени“, изграждащи външните продукти на околната среда чрез собствени операции.

На пръв поглед това е подход, който се усъмнява във валидността на перформативната естетика, подход консервативен, който блокира патоса на социалната пластика от края на 60-те. И все пак тези различни подходи имат общ фундамент: автореференциалността като основна черта на всяка комуникация – от всекидневното съобщение до посланията от Космоса, от емисиите новини до съвременното изкуство. Произведението на изкуството е автономно и независимо в своето създаване от самото себе си.

В тази автономност, която управлява, автопоезисът налага отношение, което изглежда в състояние да преодолее обект-субектното разцепление: стъписването на субекта пред усещането за опредметяване на собствената му мисъл, надигащото се обезличаване в състояние на взаимна заменяемост между обектите. Защото автопоетическите системи се състоят не от субекти и обекти, а от комуникации.

3. Отстранената система на красивото

Господин К. хвърли поглед към една актриса, която минаваше наблизо, и отбеляза:
- Красива е!
Неговият придружител каза:
- Напоследък е имала успехи, понеже е красива.
Господин К. се ядоса и рече:
- Красива е, понеже е имала успехи!

Какво носят тези представи за системите и автопоезиса в съвременното визуално изкуство, след като неговата автономност принципно не подлежи на съмнение? Подобен подход налага мисленето за автора/художника като вътрешен за системата фактор. Става дума за специфична реабилитация на авторовата инстанция, без при това да се изпада в клопките на биографичното, трасирали през годините трайно пътя към един устойчив култ към художника и твореца. Авторът следва да се възприема, първо, като израз на индивидуална чувствителност, самата тя затворена и произведена в рамките на произведението; второ, като индивидуално отношение към предишни авторски поетики; трето, като център, около който произведението е в състояние да се създаде от самото себе си, от свои предишни варианти и бъдещи потенциални проекции; четвърто, като трансмисия, чрез която се координират предишни субектности и се изграждат нови индивидуалности. Подобна система от настройки ни дава възможност да видим, че биографичността в системата на автопоезиса е отстранена. Тя присъства в своето оттегляне.

По такъв начин авторът се превръща в инстанция, която (благодарение на своето присъствие в отстранената система на художественото произведение) е структурно различна от тази на твореца – академичен, романтически, бохемски, декадентски и т.н. Независимо от всевъзможните разновидности, всички тези предишни концепти за изпълнителя се свеждат до мисленето на автора като майстор/маестро. Като например за майстор на часовник, който като производител е външен за системата, доколкото в случай на повреда (а и изобщо във всеки момент от своето съществуване) часовникът не може да се самовъзстанови без участието на своя създател.

Сред изкуствата съзнание за тези механизми на самосъздаване чрез отстранение има театърът. Всяко едно театрално представление провежда последователно процедурата на напускане на своя първоначален, предзададен инвариант – своята „биография“, с което задейства създаването от самото себе си. Затова и случаят с театъра обикновено се дава като пример за това как произведенията съществуват единствено в интерпретациите си. Това важи обаче и за останалите изкуства, особено като се има предвид, че в своята перформативна концептуалност съвременното визуално изкуство е преминало в последните десетилетия през засилено театрализиране.

Тазгодишните Национални есенни изложби избират автори, които са достигнали един предел в своята еманципация, от който нататък се открива пространството за активни вътрешни взаимодействия. Откриват се комуникативните канали, които поддържат автопоетическите им системи и които в същото време предоставят възможности за взаимодействие с другите. Разбира се, това художествено царство отвъд предела може да се нарича единствено Утопия. Но продължаването на живота в тази утопична система изглежда в по-голяма степен вероятно отколкото при всяка разпознаваема реалност. Собствен език, собствени комуникативни канали, собствени правила, дори собствено правосъдие – ето какво е характерно за това не-място, което обитават авторите. И в същото време тези собствени изрази представляват ясен и отчетлив запис на реално съществуващите места, сред които живеем – социална, урбанистична и природна среда, на възможните и въобразените исторически дистанции. Всички автори  в Национални есенни изложби притежават интуиции за потенциала на автопоетическите системи. И – нещо още по-важно – съзнават отговорността си пред съвременното жизнено пространство.

Доц. д-р Галина Лардева

предговор към каталога "Отстранени системи/Estranget Systems" - Национални есенни изложби 2014, Пловдив

-----------------

* Текстовете в курсив са от Историите на господин Койнер на Бертолт Брехт в превод на Венцеслав Константинов.

"Отстранени системи" в "Диаскоп": "Национални есенни изложби 2014, Пловдив"

Снимки от откриването на 01 септ. 2014 - Личен архив

редактор: Христина Мирчева