по заглавие   по съдържание

Георги Райчевски: "Гранд кафе Кристал" III

30.09.2014
Снимка 1
Дневникови записки
 
Продължение от Втора част тук
                               Първа част тук

 

СПОМЕНИТЕ от времето на „Мачу Пичу” може би ще си останат едни от най-приятните в живота ми:

Издателство „Хр. Г. Данов” отпечата първата ми стихосбирка „Начало” (1969) – цял месец еуфоричното настроение не ме напусна. (Тази книга и досега ми доставя радост – не толкова със стихотворенията в нея; сигурно само четири-пет от тях заслужават някакво внимание. Но тя бе илюстрирана с графични рисунки от Иван Кирков, бъдещ професор в Художествената академия, когото не познавах лично – но и до днес съм му безкрайно благодарен за жеста. Просто имах късмет, макар и случаен...)

В София се проведе Световният младежки фестивал; обявиха национален литературен конкурс, изпратих няколко стихотворения, а между другото (макар че не отдавах особено значение на белетристиката) и един разказ. Когато публикуваха резултатите, прочетох съобщението – бяха наградени други поети.

По телефона ми се обади Христо Ганов, приятел още от лекарския му стаж в Ардино –  на „двеста завоя” разстояние от Кърджали: „Честито!” Отново грабнах вестника – името ми го нямаше. Този път аз зазвъних: „Къде пише такова нещо?” „Я не се прави на... – скастри ме Христо. – Първа награда: Дончо Цончев... втора: (там се мъдреше моето име)...” Дори през ум не ми беше минало да прочета резултатите от конкурса за проза...

След седмица в Пловдив се появи самият Дончо Цончев – издателство „Хр. Г. Данов” подготвяше за печат книгата му „Червени слонове” (1970), така беше озаглавена и наградената в конкурса новела.

Млад и „нахакан”, Дончо Цончев изпълни „Мачу Пичу” с невероятното си самочувствие...

Когато обявиха състава на международното жури с председател (ако не се лъжа) Джон Ъпдайк – протегнах ръка през рамо със самочувствието, че ми растат „крилца”; дори през ум не ми мина да си задам поне въпроса как американец може да прочете разказ, написан на български език.

По-късно гостуващ в Пловдив млад референт литератор (не Джон Ъпдайк) делово ми обясняваше: „Критикуват ни, че награждаваме само известни имена. Твоят разказ ни свърши добра работа. Защо да не поощрим един непознат автор?”

Пак протегнах ръка през рамо – „крилцата” бяха изчезнали...

Разказът беше голям, вече съм го позабравил, но харесвах заглавието му: „Този свят, ти и аз” – той беше публикуван с продължения в няколко подлистника на тогавашния столичен вестник „Вечерни новини”.

ТОЧНО по това време т. нар. Българо-съветски клуб на младата художествено-творческа интелигенция правеше своите разменни задгранични „рейдове”. Участник в тези пътувания, Христо Ганов с въодушевление разказваше за срещите с „живия” писател легенда Михаил Шолохов в родната му станица Вьошенская. Разбира се, беше си за завиждане...

Пак с този клуб Христо доведе в „Мачу Пичу” московската поетеса Лариса Василиева – ту весела и общителна, ту тъжна и вглъбена в себе си. Тя се опитваше да ми внуши, че трябва да ходя със самочувствието на поет – „изправен”. Изписваше на гърба на сервитьорската бележка един въпросителен, после – един удивителен знак; зачертаваше питанката – с химикалката сочеше чуденката: „Вот так!”

Обясниха ми, че бащата на Лариса бил един от групата конструктори на знаменития руски танк „Т-34”, прославил се по фронтовете на Втората световна война; но тя не говореше за това...

Разказваше някаква друга история – за умиращия белокос поет, успял да разгадае тайната на думите: „Ще ви я открия...” – прошепва той, но преди да я изрече, затваря очи...

ОБЕДНОТО ми кафе така си и остана недопито; спешно събираха членовете на Дружеството на пловдивските писатели – беше пристигнал Леонид Леонов, един от първенците на голямата литература на ХХ век. Изтичах до вкъщи, за да взема книгата му „Руският лес”; грабнах фотоапарата – имах един прашасал „Зоркий”, рядко влизаше в употреба.

Леонид Леонов очевидно беше дошъл просто да си отдъхне – бързаха да му покажат обаятелния Старинен Пловдив; в двора на къщата „Недкович” беше уредена някаква изложба... После, в една от живописните стаи, майсторът на словото се поотпусна; засипан от въпросите ни, разкриваше тайните на творчеството...

Докато го слушах, кой знае защо си представих белокосия поет (като посмъртно видение през прозореца), дори чух шепота му: „Знай, гълъбче, че тайната съм аз!”

Нямаше друг фотограф – снимките, които направих тогава, са единствените от това гостуване. Понякога ги разглеждам – виждам в редицата покойните вече Коста Странджев, Иван Николов, Никола Джоков, Йероним Тянков, до тях са Емил Калъчев, театроведът Богомил Стоилов, художникът Христо Брайков...

Обяснимо извън кадъра, за мен остана само автографът на Леонид Леонов: „Георги Райчевскому, на добрую память о встрече в Пловдиве (12 окт. 1970).”

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, в суматохата при гостуването им по-късно не успях по същия начин да си взема автографи от Булат Окуджава или Белла Ахмадулина, но се утешавам поне със снимките и шаржа на поетесата, нарисуван от Димитър Киров...

КОГАТО слезе от автобуса, за минута бях готов да повярвам, че виждам истинската Аксиния. (Цяла седмица преди това бях осъмвал над страниците на романа „Тихият Дон”.) В Пловдив гостуваше московският Малий театър...

Елина Бистрицкая поиска да я придружа до близък магазин, за да си купи бисквити и пакетче масло. Желанието й ми се стори прекалено прозаично! (Спомних си остроумието на една моя колежка: „Закусваш ли? А аз си мислех, че поетите живеят само с духовна храна!”) Но сега това беше цената на интервюто, което трябваше да получа...

Още щом влязохме в сладкарницата на „Тримонциум”, лицето на прочутата актриса помръкна. „Да се връщаме! – каза тя притеснено. – И тук, както в Русия, всички ме гледат.” Записах интервюто във фоайето на хотела...

Затова пък разговорът с именития артист Михаил Жаров беше далече по-лесен; алкохолът го въодушевяваше – на откритата (препълнена с посетители) тераса той като че ли беше готов да покани всички на масата си...

НЕЗАВИСИМО дали идваха или не идваха във военната сладкарница, в разговорите ни там често присъстваха гимназистките Малина Томова и Донка Нейчева – „малките Багряни”. Не мога да ги забравя може би заради онази привлекателна фраза: „Хубава и проклета съм!” – тя остана само в стихотворение на Петър Анастасов, макар че беше на една от двете; знам, разбира се, чия е – но е късно да разделям в спомена си съвсем младите тогава кандидат-поетеси. Всяка от тях по различен начин ни очароваше с таланта си...

СЛЕД ГОДИНИ Донка Нейчева замина за Унгария, по-късно се омъжи в Словакия; така си и остана авторка на една-единствена стихосбирка – „Щърков сняг” (1975).

При редките си завръщания ми звънеше по телефона...

На чашка кафе й припомнях за „пропиляната” й дарба, мърморех назидателно, докато накрая тя ме засичаше със същия заядлив тон:

„И какво, ако напиша пет книги?”

Гледах я изумено. (Не можех да си представя, че е забравила момичешките си поетични хрумвания: „Имам топли устни и престилка ягоди”.)

„Чуваш ли се?” – едва се сдържах.

„Добре де! – присмехулно обръщаше тя въпроса си наопаки: – А какво, ако не напиша пет книги?”

Наистина – и досега – не знам отговора...

В „Книга на Еклесиаста” също е казано: „Да съставяш много книги – то няма край...”

ОЩЕ ЕДНА бъдеща поетеса се мярка в представите ми от онова време – импулсивна, предизвикателна, може би се готвеше да завладее света...

По-късно Божана Апостолова издаде стихосбирката „Нестинарска орис” (1978), продължавайки да се движи с походка, сякаш наистина стъпва по жарава. По същия начин тя влизаше и в „Кристал”, изстрелвайки неконтролирани понякога думи. Чувал съм хора, които не я познаваха, да произнасят зад гърба й: „Тази добре ли е?” Ами добре си беше, съвсем добре – а на всичко отгоре си остана все такава...

Променихме се ние...

Божана Апостолова написа и книга за майката на известни антифашисти – само един от синовете й беше останал жив, достигнал след години до чин генерал. Но той се оказа с прекалено голямо самолюбие – не хареса книгата. Тя вече беше отпечатана, оставаше да се подвърже – в последния момент я пратиха на гилотината...

ВРЪЩАМ СЕ към сладкарницата на ДНА не само защото всяка история си има предистория. А защото рано или късно кръгът се затваря...

В един ранен мартенски следобед на 1995 година се прощавахме с писателя Рашко Сугарев. Ковчегът с тялото му беше изложен в същата зала (сега преустроена за нещо друго), където някога и той идваше, преизпълнен с творчески амбиции.

Дебютната му книга носеше метафоричното заглавие „Ние, праведните” (1971). В нея имаше разказ, който ме разтърси:

След нощна автомобилна злополука – изхвърлен в ръжта – умира мъж. На един вик разстояние по шосето профучават коли, но той не може да помръдне дори езика си. След часове долавя говор на момиче и момче – те идват към него; без да го забележат, опиянени от страст, лягат някъде съвсем наблизо, забравили света; мъжът чува само задъханите им стонове, напразно се опитва да извика. Животът мъчително го напуска – но влюбените, уморени, щастливи и безгрижни, вече се отдалечават...

Рашко Сугарев умря съвсем нелепо. Сам завършил медицина, той стана жертва на непростима лекарска грешка...

В деня на поклонението пред ковчега му мълчаливо минаваха същите момчета от онези незабравими вечери и компании – но остарели с повече от двадесет и пет години. Почти цялата пловдивска писателска „гилдия” беше там.

Най-близките му приятели бяха разлепили некролог с покъртителните думи:

„Довиждане, Рашко! Където и да си, сигурно е хубаво. Чакай ни!”

Десет години Рашко Сугарев живя в София. Когато се връщаше с мотоциклета си, задължително идваше в „Кристал” – никой не го приемаше като гост. Говореше малко – но бързо се приспособяваше към тона на компанията.

Някой от присъстващите се оплакваше от болки в гърба: „Нали си невролог, кажи от какво е?” Бавно, както винаги, дълбокомислено-философски, без да се усмихва, Рашко го успокояваше: „Ами... оттук нататък... все така ще е...”

До ковчега на Рашко имаше маса. Върху нея стояха некролозите, една недочетена книга. Близките му бяха донесли пишещата машина, на която беше останал листът с последния текст, който Рашко не бе успял да довърши:

„Към старите лобни места се прибавяха нови и нови...”

НЕ ЗНАМ какво е растоянието от „Мачу Пичу” до „Кристал” – от Централния площад по Главната улица до площад „Джумаята” (с разкопките на Античния стадион). Всеки го е изминавал със свои крачки. Но разстоянието (а може би по-точно времето) невинаги се измерва в метри...

Неслучайно препрочитам онова колегиално писмо на Николай Казанджиев, което получих „на ръка” по повод на машинописното изданийце на „Грандкафе „Кристал”:

„Сега си мисля, че пътят на нашата бохема по Главната улица – от „Мачу Пичу” до „Кристал”, е „възходът и падението” на един свят: от маларичната треска на Пражката пролет, която ни люля в „Мачу Пичу” – тогава за две изтървани приказки изгониха от пловдивския театър Яшата чак в Русе!, – до онези студени вечери с режим на тока в „Кристал”, където нямаше и водка дори, а ни сервираха във филджани някакъв евтин коняк с дъх на дървеници.”

Какво повече бих могъл да добавя!?

Впрочем, на чаша алкохол в „Кристал” това разстояние можеше да бъде „изминато” и по друг начин: от „Плац „Кочо Гяуров” по „Парикянщрассе” до „Дражина дупка” – саркастичния упрек за невинаги удачните градоустройствени промени, правени по времето на един или друг пловдивски управник.

НАСТРОЕНИЯТА в „Кристал” (дори в един-единствен час) непрекъснато се сменяха – често съвсем необяснимо. Понякога задълго угасваха, застиваха в ориенталска леност, после изведнъж, припалени от невидима „искра”, лумваха, извисяваха се – в говор, в жестове, в израза на лицата дори; сменяха се в многозвучна гама, понякога – широко и плавно, друг път – бурно и отривисто (почти като в „Танц на огъня” от Мануел де Файя или поне нещо подобно).

ПОВОДИ за почерпка в „Кристал” можеха да се намерят винаги:

Компанията на масата беше приятна, но почти всички изглежда бяха с празни джобове. Жестът на Слави Славов, дългогодишен кореспондент на вестник „Стършел”, мигновено повиши настроението:

„Васке, дай по една ракия на всички!”

По средата на разговора, когато чашите бяха преполовени, някой се досети да попита:

„Бат’ Слави, защо черпиш?”

„Имам рожден ден” – отговори хумористът.

„Ами така кажи, де! А честито!”

„Мерси, мерси!”

Половин час по-късно, вече пред празните чаши, друг се обади:

„Абе ти не си ли роден напролет? Нали си зодия „Риби”?”

„На 20 март съм роден” – делово уточни Слави.

Беше краят на септември...

Озадачена, компанията попритихна.

„Чакай, нали каза...”

„Какво съм казал? Казах, че имам рожден ден. Ти нямаш ли? Да не те е донесъл щъркел?”

НА ЧАШКА Слави Славов разказваше невероятни истории, смехът заливаше масата. На постоянен прицел бяха белетристите Коста Странджев, Георги Стоянов, художникът Колю Витковски – старата гвардия...

След залеза на „Кристал” импровизациите на Слави така и ще се забравят...

Веднъж литературният критик Яко Молхов, постоянен гост на Пловдив по онова време, съвсем сериозно го заплашваше:

„Няма повече да сядам на една маса с тебе, докато не напишеш всичко, което разказваш тука!”

Преди още да го чуе, Слави Славов вече беше подхванал следващата още по-весела история...

следва продължение

откъс от книгата на Георги Райчевски "Гранд кафе Кристал", ИК "Хермес" 2012

дружески шарж на писателя Георги Райчевски от художника Константин Анастасов

 


 

редактор: Христина Мирчева