Нели Лишковска: "Дъска по мокрия пясък" е като пресечна точка на реалности и фикции

06.12.2014
Снимка 1
Нели Лишковска за поетичната книга на Екатерина Григорова
"Дъска по мокрия пясък"
 

От Битие до Слънце. Наложих си да чета Екатерина Григорова в тази рамка. От – до. Казах си, че ще ме интересува именно това „от-до”, не преди това, нито след това.

Първият свят, в който попаднах беше този на „Американски дневник”. Бавно започна да нарежда един пъзел, за него изобщо не подозирах. Парченце по парченце. Едно болно, второ дъждовно, трето мълчаливо, друго – паникьосано, последното – пясъчно. Огледах втори път тези малки късчета емоция. Бяха завършени сами по себе си, но същевременно усетих – нещо липсваше. Още едно парченце трябва да има, помислих си, за да бъде картината цяла. Продължих да чета.

Цикълът „Дашек в курника” задържа вниманието на читателя с почти физически осезаеми усещания. Миризма на балатум и остри иглички („Край бунгалото”); заешките изпражнения са по-поносими от кокошите(„Дашек в курника”); настръхналите кости на рибата/въздействат като поезия („Доброта”)

Парченцата от пъзела продължават да се редят, почти неусетно.Всяко от тях носи своя си живот или смърт, или любов.

...Целият декор онагледява наивно смъртта.
Самата аз съм отворен ковчег...

„Трезво кръщение”

Светът в неговото ежедневно битие разкрива спокойно себе си, без пози и претенции и сякаш – с леко нежелание. Тук ще подаде само нос, там ще покаже среден пръст, а малко по-нататък ще се спъне или ще срита нещо без да иска. Може би защото е кораб на съществуващото („Без името”). Или още по-точно – светът е проклятие, но не обикновено. Той е трик на професионалистите („Заглушени честоти”).

Всеки, попаднал в този свят, се чувства стар. Толкова стар, че нищо не може вече да го учуди. Дори онази „източна грамота”, в която се разминават ангели, които учат хората да отделят доброто от злото.

Цикълът „Сняг” добавя нови семантични капки в поетичното море на „Дъска по мокрия пясък”. Наред с всекидневното битие на понеделниците се появява и един друг живот. Пониква неочаквано като мисъл за живот/в привидността („Лифтът”).

А в този друг живот читателят може да чуе вика на дървото и песента на теснолинейката. Тук са и фосфоресциращите ръце, които спускат утрото и снежният човек с глава на замислено прасе. И мъгливата гара, на която можеш да чакаш всички влакове едновременно и които ще те отведат навсякъде, едновременно – и на Север, и в Лондон, и в кухнята.

В тази друга реалност цъфтят и зимните цветя на нашата неопитност и жажда за топлина в студените нощи.

Следващото измерение, до което се докосва поезията на Екатерина Григорова открих в „Естествен код”. Въздухът е вълшебен и може да превърне рибарите в риби. Тогава кожата им започва да свети и да се надува. В края на целия този процес, когато метаморфозата приключи, се стига до:

...вече прегръдките им биват само за раздяла
затова се улавят с устни
 

Сред множеството от светове читателят ще стигне и до онзи, който е наречен „наука за безсмъртието”. Да, това също е един цял свят, който обаче може да ужаси с тишината си. Тишина, от която пищят ушите. Свят, който спира в полето насред нищото. В който липсва дървото на живота и това – на познанието. В който мъченичеството се прожектира, едва ли не холограмно. Където комарчетата се смеят – ние сме вечните.

Свят имагинерен и реален, без да наклонява везните нито в едната посока, нито в другата. А малко по-късно се прекрачва в следващия свят. Там, където бялото гребло на един друг ден/изчисти мислите ни („ad infinitum”).

На мен особено ми допадна измерението на синьо-жълтия филм. Толкова северно чист е, почти кристално прозрачен. Той е адекватен, но само за определени съзнания.Защото:

...не търсят любов, нито вина,
нито тъмнина, за да я прокълнат.
 

„Синьо-жълт филм без капка синьо и без грам жълто”

А на финала на тази книга, пълна със светове, се стига до онова слънце, което е общо за всички.

След като затворих последната страница си казах, че поставената задача в началото на четенето е изпълнена. Да, успях да се вместя в рамките, които си бях поставила. Но още в следващия миг се отрекох от това твърдение.

В тази нарочна мисловна рамка без да усетя, някак неволно, бях намерила безброй светове. И всички те съществуваха заедно един в друг. Обогатявайки се взаимно. Отричайки се един друг. Потвърждавайки съществуването си. Противопоставяйки се един на друг и заедно всичките срещу някой трети, външен свят.

Сферите на съществуване в поезията на Екатерина Григорова са споени от една едва ли не паяжинна, но неразглобима ментална картина, която е поставена в основата им. Те се развиват и разгръщат постепенно, подхранени от меката чувствителност и семпла езикова изразност на автора.

„Дъска по мокрия пясък” е като пресечна точка на реалности и фикции. Подобно на фокус, тя събира битие и не-битие. И разказва за тях – толкова истински приказки.

 

 

  • Снимки: Мая Любенова
  • Номинации за национална награда за поезия "Иван Николов" 2014 на 05 декември 2014 в Културен център на радио Пловдив
  • Повече информация тук

 


 

редактор: Христина Мирчева