Станчо Пенчев: "Късна жена"
13.01.2015
...Той вървеше... вървеше по тясна пътека от прозрачна сол. Сред овеси до пояс и равен насекомен шум. Пътеката лъщеше, стриваше се на прах от разбитите му обуща. Солта ги пълнеше, лепнеше по потното му тяло, гореше в ноздрите и гърлото. Лицето му пареше от болното слънце. Някъде напред небето свършваше в бяла стена. Блестяща, едва достижима за очите. От овеса излитаха тежки яребици. Виждаше как се блъскат сляпо в стената и капят, капят...
.............
„...В началото, Станииле, доста мизерствах. Бях едно диво петле, дето се ерчи на всеки, който е отгоре му. Човек, като падне от високо и топло, се озлобява. На първо време чаках Парясов, виках си: „Ще си дойде той, как няма да си дойде! Може след месец, след година, ма ще си дойде!”. Сам се насмацвах и сам си вярвах. Последиците са ясни. Оголяване и обосяване. Нямах пари, нямах и занаят като занаят – чирак търговец! Срам ме беше и да почна някаква ниска работа, още се броях нещо повече от другите. Туй захрани у мене пак левичарството. Преди кълнеше, а сега избуя и се ожесточи. Омразих всички, избили над другите... Има нещо красиво, Манасиев, във въжделението хората да станат равни, но и дълбоко безнравствено. Като в играта с детски пистолет. Гледаш я без трепване, а не си даваш сметка, че в един момент между детските пръсти може да се окаже истински спусък... Инстинктът не прощава и не познава подобията. А той е най-великото нещо в човешката подредба. Той пръска хората отгоре, като семена – едни на камък, други на златен тор... Гладът за власт и надмогване, вложен в същината ни. Хората могат да са равни само по бедност, дори и лудостта им е различна. Верно, революциите объркват човешкия ред, но не за дълго... Левичарството, Манасиев, е интелигентска болест, даскалска фантазия. Явява се от подтиснатост и желание да опитомиш инстинкта. След война, след разруха се надига нетърпимост към стария ред и страх от бъдещето, това е времето на левичарите. Те подклаждат страха, нетърпимостта и един дълбок човешки нагон за свобода, тоест хаос. Чуват се древните като света викове за справедливост... Сигурно защото съм бил такъв, ма най-много ме е страх от хора, които искат да изменят света из корен... То не е нищо друго освен един болезнен копнеж по първозданния хаос. Слава богу, светът не се променя всецяло и изведнъж, понеже твърде дълго се е променял... Не можеш да научиш орела и за пет живота на врабча храна...“
Слънцето наливаше въздуха с жар. Небето опустя. Той се надигна. Нападалите круши дъхтяха с гъста сладост. Трябваше да ги събере. Донесе две кофи. Избилата край ствола коприва подпари през плата на панталона нозете му. Наведе се. Плодовете бяха разпилени, над разбитите им сладчини зъзтяха натежали пчели. Край очите му се виеха мушици, ръцете му лепнеха. Напълни едната кофа. Изправи се. По гръбнака на покрива премина опипващо котка, дебнеше. Отнейде се чу подрънкване на верига, изцвили хрипливо младо жребче.
Изсипа пълните кофи в качката за ракия под сайванта. Миризмата на гниене и фермент драсна ноздрите му. Обърна се замаяно, видя за миг белия път... Издигаше се... снишаваше, подобно уморена плът... Прехапа устни. Цветовете на света се разляха. Стисна клепачи, отвори ги. Цветовете се стекоха като измити. Видя на крачка от краката си дима на облаци, пред очите му хлътна дълбината на небе, а нейде високо се мярна пепелява земна плът. Къде беше? Дръпна се боязливо. Само крачка, и ще падне в небето... Винна премина замечтано по облаците. Боса и мокра. Напред проблесна златисто кубе на храм. Големи, непознати птици изплуваха от дълбокото, закръжиха с тъжен писък край кубето, после потънаха... Чу свистеж, вик на вятър и криле... Заливаше сякаш покров всичко... всичко... Унасящ и вечен.
В ставите му застърга болка. Усети лепнещата дръжка на кофата.
„...Нас, българите, Манасиев, левичарството ни е носило доста беди. Едно, че държавните ни чувства са крехки, друго – националните сътресения, тях вътъкът им като кълн е отчаянието и оттам ожесточението. Жив народ сме, със здрава кръв, и въпреки многото мъка у нас битува една прастара народна вяра, че в най-тежкия момент провидението няма да ни изостави и ще прати някого на помощ... Затуй е тъй страшно, пепелящо осъзнатото българско отчаяние. Помита врага или... не знам помниш ли химна на ВМРО: „Тирани, чудо ще направим, ний чуждо иго не търпим. В юнашка кръв ще ви удавим и пак ще се освободим!”. Не съм срещал друг народ, готов да дави в собствената си кръв... Тъмно нещо има, като в езическо жертвоприношение!... Черните сватбари в Перущица, Батак... Опиянение някакво от смъртта!... Бездна е душата ни, потръпваш, ако надникнеш – и благост, и дива сила...“
Прав е Кръстьо и аз съм се чудил, тати е кротък човек, жалостив, а три войни изкара без капка потрес. Питал съм го: „Лесно ли е да затриеш човек, ей тъй, застанал с чужда униформа пред тебе?“. „Причернява ти бе, Станьо! – отвръща. – От туй, дето са те дигнали от къща, от имот, от челяд, от несгодата, студа, калта, въшките... Яд те стиска на тия отсреща, на див звяр ставаш... Помня първата атака. Ударихме „гаджалите” в една долчинка, дадоха атака – на нож. Едно замаяно ми беше, стомаха ми – на юмрук. Мерна се един, лицето му даже не видях, замахнах, изахка. Дърпам ножа, не излиза. Кръвта ми смръзна. Край мене бой и рев. Подпрях с крак, тегля, тегля... То чалъм имало, после разбрах, трябва да биеш в гърдите или между очите, иначе коремните мускули се стягат и не пускат, а аз там бях улучил... Видях го – русоляво едно, кьосаво момче, с голяма бенка под лявото око. Червата ми се обърнаха. Добре, че не ме хласна някой в суматохата... После свикваш, постепенно оттръпваш. Ревеш, убиваш и нищо не помниш...“
Драсов бе седнал на сянка под дюлята и клепаше вдълбочен коса.
— Ойт! – ухили се, като видя Кръстьо. – Ще те глобим, ей! Що не мина да са разпишеш на пейката?
— Поп Велико се обади и...
— Ааа... Ей сегичка свършвам, Богоявленски... – размърда се Драсов.
— Гледай си работата, аз за центрофугата идвам, ще цедя мед... Ако не ти трябва...
— Не ми тряба, ма първо ще са почерпим. Стой сега малко...
- Бързам...
— И аз бързам!
Драсов вдигна косилото на светлината, по сухите му бузи пробяга отблясък. Огледа острието:
— Се пропускам... Ти кат мойта жена си припрян. Не мога да я удържа у дома, се работа гони... Ще са кютне отведнъж и няма да стане... Окоси ли?
— Наполовина.
— Голям мочур било?
— Мочур.
— Мочур я... – ухили се тънко Драсов. – Навремето взехте насила хорския имот.
Драсов бе стар политикант. Дядо му беше съосновател на земеделската дружба, баща му секретарстваше през управлението на Стамболийски, военните го съдиха, осъдиха. Закваска по корен. Ако имаше човек-опозиция цял живот – това беше Драсов. До четиридесет и четвърта мразеше царя и военните, а след това омрази всичко руско и комунистите... И ако почиташе нещо повече от всичко, то беше Голямата политика и Големия политик, без разлика от националност и вероизповедание. Затова и обичаше да преповтаря: „Сталин както казва...” или „Знайш какво рекъл Чърчил?”. Политическите личности бяха обикновено от мъртвите, и твърде често на срещуположни мнения и позиции, но това никак не го тревожеше. Те бяха едно високо цяло – Голямата политика. Пъстро кълбо, от което при нужда можеш да теглиш по едно кончè и да го навиеш на пръст.
Откъс от романа на Станчо Пенчев "Късна жена"
Второ преработено и допълнено издание
Изд. Ерго, София 2014
Редактор Мартин Христов
Художник Иво Рафаилов
Цена: 11.00 лева
Станчо Пенчев в "Диаскоп":
илюстрация: Георги Чепилев
редактор: Христина Мирчева