по заглавие   по съдържание

Иван Сухиванов: "Алцхаймер"

22.01.2015
Снимка 1

Божко не помнеше какво го караше вече цяла вечност да виси ежедневно пред черквата св. Наум... Лятос спеше под подивяла ябълка в парка, край  изоставената  тоалетна, запечатана като чернобилски реактор. Иначе го виждаха всеки ден на пейката, с  найлоновите чували, натъпкани със стари вестници и  с вечната шапка-идиотка. Четеше вестниците наред, преди да ги предаде във Вторични суровини. Попълваше нерешените кръстословици.

Времето беше спряло. Покрай старите вестници в изгубената му памет проблясваха събития, познати незнайно откъде. Натъжаваше се, но нищо не можеше да стори. Остаряваше.

Пиеше рядко. Болното му сърце не понасяше  запои. Впрочем беше окуцял междувременно, а и почти не виждаше без очилата, които бе намерил. Намираше доста неща – особено сутрин, докато лъкатушеше между кофите за смет; хората изоставяха ненужни или изхабени вещи. Повечето от времето на соца и го връщаха във времена, отлетели безвъзвратно.  Така постепенно напълни изоставения вагон, който обитаваше през зимата. Около Нова година накичваше коледна елха с намeрeните играчки и предмети, някои, според него, доста ценни, защото можеха да влязат пак в употреба след известно освежаване или поправка. Така се зароди и страстта му към стенните часовници. Научи се да пооправя захвърлените, често пъти само поолющени. Чудеше се защо изобщо са захвърлени тези съкровища, що за отношение, в тях имаше още хляб… Сетне започна да събира книги и списания – луксозно подвързаните томове на вече невалидните Маркс, Енгелс, Ленин. Появяваха се внезапно на купчета пред казаните и той ги мъкнеше до бърлогата. Понякога ги зачиташе, но не схващаше нищо. В том 18 Ленин се заяждаше с някой си Дюринг, в том 32 громеше световната реакция. Ленин му стана любим, откакто върна бронзовия му бюст на Вторични и изкара  седмицата по царски. Една вечер, като нямаше с какво да купи ядене, изкърти няколко бронзови букви от паметника на българо-съветската дружба. На другия ден дойде някаква младежка организация, доведе ги някакъв, който се нарече Владо и го смазаха с ритници. Взеха буквите. Също и томовете на Ленин.  Не бе забелязал, че до паметника  има камера.

Стана по-ловък след побоя. Започна да краде месинговите топки на входните врати на жилищни кооперации. След това, с усета на иманяр откри, че в мазетата залежават непокътнати съкровища.  Скоро след това откри адвокатските кантори – табелките бяха от никелиран метал, а вратите с месингови дръжки. Ръцете му трепереха от възбуда, докато ги къртеше с отверка…

Щастието го споходи край новострояща се кооперация за тузари; смъкваше  душовете, от които изкарваше по 5-6 лева на парче. Крановете на парното от бронз също носеха добър доход. Охраната не подозираше, че отвътре действа злосторник и  дремеше кротко във фургона, разчитайки на кучетата, които хранеха на двора с варена карантия. Наблюдаваше го отгоре – възрастен тип, с очила, който цяла нощ четеше вестници. Към полунощ минаваше колата на СОТ-а  на проверка, но не слизаха, щом видеха силуета на онзи на прозореца на фургона. Понякога му се щеше да слезе при човека да поговорят, но знаеше какво ще последва. Хич не е глупав бате ти Божко!

Добри пари вадеше и от захвърляните чугунени казанчета за тоалетна. Истинска манна небесна бяха готварските печки и хладилниците – Божко не знаеше, че хората подменят мебелировката и  старото отиваше на бунището. Печка “Терма40” му донасяше десетачка, а големите “Мраз”-ове с медни тръбички на гърба и повече дори, /чушкопеците – левче/... Джантите от “Зил” и колелата от асансьор докарваха повече, но бяха рядкост, а акумулаторите пробутваше по десетина лв на цигани- калайджии, които регулярно се навъртаха с едно  зелено Жигули.

В едно мазе попадна на метални туби за бензин и оттам изкара за бутилка  Столичная, в комби със салам Камчия… Хапна, пийна и пусна дори и фиш от  6/49.

Не че се надяваше на печалба, харесваше отдавна жената в павилиона, която май беше полякиня или чехкиня, казваше се Виола и винаги го поздравяваше учтиво.  Чувстваше се толкова низш, че не смееше да разговаря свободно с нея по друг повод. След седмица тя дойде във фургона... “Имате петица!” - осведоми го дамата. Божко не знаеше какво да мисли. Чак сега осъзна, че да си притежател си е голям проблем.

На другия ден, с нахлупена шапка и с тъмни очила, влезе в тотопункта. Полякинята, стори му се, се усмихна. “Искаш ли да ги харчим заедно…” – смотолеви и ушите му пламнаха.

Полякинята се оказа чехкиня… Виола, бивша балерина, вдовица май. Когато Божко пристъпи прага на апартамента и, първото нещо, което се наби в погледа му, в дъното на вестибюла, бе портретната снимка на мъж, вероятно починалият съпруг, някак познат… Прическата му бе  “канадска ливада”,  модни по времето на соц-а. Божко атавистично пипна голото си теме и сведе поглед. Искаше да се събуе, но се сети, че обувките му отвътре бяха уплътнени с вестник. Виола се обърна към него и му направи знак да пази тишина. После посочи с пръст нагоре и прошепна: ”Домоуправителят е над нас…”.  Е, това е прекалено, помисли Божко, тоя да не е...

- Мръсник е,  денонощно ме дебне…
- Дебне той, ама… - сви юмруци Божко, усещайки как в тялото му се налива някаква забравена сила.

Вечерята, която му приготви Виола бе вкусна и с някакви забравени аромати, които  като разнебитена машина на времето го хвърляха в смътни спомени, сякаш преживени от някой друг. Времето… пропуснато сякаш, завихрило се в някакви умонепостижими световъртежи, изтичаше недоловимо;  той се отпусна и се замисли. Колко ли му оставаше още?

Пробуди се на разсъмване. Чу оня звук на изпразващи се контейнери и познатото свистене на хидравлик на сметоизвозващ камион. Някъде в стаята цъкаше будилник. Също като в детството, когато лежеше в креватчето и луната, уловена в рамката на прозорчето, осветяваше стената срещу него…

Бяха изпили доста алкохол снощи, накрая тя му призна, че никаква петица не му се падала, просто измислила това с печелившия фиш и го попълнила и подпечатала след тегленето на тиража; още чуваше думите на жената, която сега лежеше до него. “Важното е, че ти се завърна… Тук прекарахме заедно 33 години…Всичко ли си забравил, наистина?!...”

Отново чу, като зов, тоя път по-надалече, изсвистяването на сметовоза. Някаква сила го повдигна от леглото, той седна на ръба и обхвана главата си с ръце… До него непознатата жена кротко си спеше. В сумрака, в дъното на стаята, тъмнееше гардероб и хвърляше гробна сянка върху някакви непознати мебели...

Изведнъж усети остро липсата на сутрешния хлад, когато тръгваше като ловец в непозната гора. Почувства оня тежък дъх на свобода, който само ранното утро носи, като неуловим мирис, като предчувствие за неслучило се, непознато и опасно, бъдеще, което неусетно щеше да преминава, както досега,  в някакво ненужно  и посивяващо, успокоено минало…

Облече някакви дрехи в движение, не бяха неговите, стегнаха го като калъф; открехна тежката входна врата и се измъкна с котешка стъпка.

Студът го сряза в ноздрите. Въздъхна издълбоко, и отново , и отново…  и пое с люлееща се походка срещу вклещената между комини и антени мъглява  зора.

разказът е публикуван в сп. Море, бр.3/2014 тук

 

Иван Сухиванов в "Диаскоп": "Томи. Нощна смяна"

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева