по заглавие   по съдържание

Владимир Левчев: "На всеки километър"

29.01.2015
Снимка 1

Тримата приятели бяха от центъра на София. Живееха между „Раковски“ и „Екзарх Йосиф“ в стари кооперации с тихи вътрешни дворове, скрити от люляци. Стефан живееше нашироко, защото се беше родил в комунистическо семейство, но Стоян обитаваше с майка си една от стаите на четиристаен апартамент. Останалите три бяха населени с други наематели. По едно семейство в стая. Стефан се виждаше с Мая всеки ден вече от година. Връзката им беше започнала в началото на десети клас. Той я харесваше физически, но изпитваше и някакъв респект към нея. Смяташе я за много умна и точна. Само че сексуално нещата между тях не вървяха добре. И за двамата това беше първата връзка в живота им. Обстоятелствата около любовните авантюри са твърде сложни, когато си гимназист. (Гимназистите бяха задължени да носят в училище униформи и фуражки. В класа на Стефан обаче момчетата имаха само една фуражка и си я хвърляха един на друг от прозореца, за да минат успешно проверката на входа.) Романът на Стефан и Мая започна със сковано и наивно любовно писмо, което той ѝ написа.

Мая беше дъщеря на известни художници. Самата тя рисуваше чудесни акварели. Имаше собствена стая. През първата им нощ заедно Стефан ужасно се притесняваше, че леглото ѝ, над което висеше огромна абстрактна картина, скърца, а също така и от възможността родителите ѝ всеки миг да се приберат. И това наистина се случи. Те се прибраха в дванайсет – точно когато той беше получил колеблива ерекция. Апартаментът беше на партера и Стефан скочи през прозореца, с незакопчана риза, с разтуптяно сърце, оставяйки долните си гащи под юргана на Мая, понеже не можа да ги намери... Оттогава все нещо ги смущаваше в леглото и нещата не ставаха както трябва.

Тримата приятели – Стефан, Мая и Стоян – често се събираха в стаята на Стефан, където слушаха романтичния хардрок на Юрая Хийп под кълбовиден хартиен японски абажур, зелен, с червени рози. Той хвърляше сънен сумрак върху техния философски разговор. Двете момчета се надпреварваха кой ще се покаже по-интелигентен пред Мая, която от своя страна ги посвещаваше в основите на дзенбудистката философия.

На Великден ходеха на черква, което в ония години беше опасно за ученици. Както милицията, така и специално пратени учителки следяха да не би някой ученик да извърши престъпното деяние „запалване на черковна свещ“.

Седем и дори повече години бяха изминали от началото на пубертета им, а в България все нищо не се случваше. Седем години са цяла вечност, когато си на седемнайсет. Чакаше се да се появи нов модел „Москвич“ или да пуснат нов филм на Фелини в студийното кино, придружен със задълбочен идеологически коментар на начетен киновед. Или поне да се излъчи нов епизод от телевизионния сериал „На всеки километър“.

Всеки епизод започваше с комунист партизанин, който от канавката край пътя хвърляше гранати върху колона камиони, пълни с фашисти с каски. В момента, в който го застрелваха, партизанинът се провикваше: „Ние сме на всеки километър, от тук до края на света!“. И започваше песента: „Нас червеното знаме роди ни...“ Този беше най-добрият от няколкото сериала – български, руски и полски, все за комунисти и фашисти през Втората световна война, давани по единствения канал на телевизията през последното десетилетие.

Любовната връзка на Стефан вървеше също така бавно и сънно, както всичко останало в България. Напоследък той започна да изпитва безпричинна депресия, някаква постоянна болка в слънчевия възел. Всяка вечер сънуваше един и същ „сериен“ сън. Беше отчайващо реалистичен, без полети и метафори. Стефан просто седи сам в сумрачната си вечерна стая, под червения японски хартиен абажур, пие жасминов чай и чака неизвестно какво. Тогава отдолу му свирва с уста Мая, той поглежда от прозореца и я вижда с велосипеда ѝ, спиците приспивно мъркат, а двамата мълчат. Тя му маха вяло, той също така вяло ѝ маха да се качи... Точно тогава, кой знае защо, Стефан се събуждаше с тягостна буца в гърлото... Сънят се повтаряше почти всяка нощ. Той беше натуралистично повторение на реалните вечери на Стефан и Мая. Освен задължителното членство в комсомола, което изпълваше с иронична досада тийнейджъри като Стефан, Мая и Стоян, „обществено-политическата дейност“ на повечето хора се свеждаше до разказване на някой виц за Тодор Живков. Разбира се, само в компания на близки приятели. Или до носене на значка с лика на Че Гевара. Дългокосият Че уж беше комунист, но „отговорните другари“ в България, както и в СССР, го премълчаваха. Въпреки героичната си смърт, Че беше прекалено фриволен и нестандартен за Народната власт. И с тази дълга коса, като някакво хипи... Че Гевара беше любимец на доста лявата по онова време западна младеж, от която комунистите в съветския блок се плашеха като дявол от тамян.

Веднъж Стефан беше казал на баща си:

– Нашите шефове говорят за близост до народа, а се возят на мерцедеси.

Бащата на Стефан беше отговорен другар и също се возеше на служебна черна кола, макар и волга. Със сини перденца на задното стъкло.

– А Че Гевара, докато е бил министър на тежката индустрия в Куба, всеки ден е работел по няколко часа като миньор!

– Това е демагогия – отговаряше на сина си другарят Костов. – Не е работа на един министър да работи в мините. Министрите имат други високоотговорни задължения...

– А демагогия ли е било Че да се откаже от всичките си постове в Куба и да отиде да се бие в Боливия?!... И да умре там!

Официалната биография на Че Гевара се вписваше в архетипа за житие на военен светец. Но този латиноамерикански червен светия се смяташе за еретик от официалния комунистически клир в съветския блок. Бащата на Стефан каза:

– Износът на революция... защото Че Гевара искаше да прави износ на революция, нали – от Куба в Боливия?... Износът на революция е доказал своята несъстоятелност. Навремето Троцки е искал да прави „перманентна революция“ – смятал е, че трябва да се продължи Първата световна война, за да се увлече в революция целият световен пролетариат. Но слава богу, Ленин е подписал мира и така Русия е излязла от войната! Иначе сега нямаше да има Съветски съюз... Не може една отделна държава да започне война с целия световен капитал...

Другарят Костов винаги успяваше да надвие сина си в политическите спорове. Той беше либерален и начетен. Но това не го правеше по-малко верен на партията.

– Но как е възможно да предпочиташ хитрия селянин бай Тошо с неговите мерцедеси, гавази и резиденции, пред Че Гевара? – избухна изведнъж Стефан с ясното съзнание, че споменавайки другаря Тодор Живков, и то като „бай Тошо“, е прехвърлил границата на допустимото. Но искаше да я прехвърл и. Баща му обаче не му заши шамар за тия нагли думи, а само свъси възмутено вежди. И се постара да намери напълно логично звучащо оправдание за всичко комунистическо, включително за мерцедесите, гавазите и резиденциите на другаря Живков.

Една вечер двете момчета под хартиения здрачен абажур бяха повече настроени да си говорят ведри глупости, отколкото да се правят на умни пред Мая. Разказваха си политически вицове и се забавляваха с едно ново изобретение – абсурдно смесване на известни поговорки. Например: „Сговорна дружина слепи ги ражда“, „Бързата кучка планина повдига“ и „Който гроб другиму копае, най-добре се смее“, а „Който се смее последен, сам пада в него...“. Смееха се с детински възторг на тези поговорки – кентаври. И пиеха бяло вино. Тогава ненадейно и спонтанно се роди тяхната идея за нелегална политическа дейност.

Неотдавна Софийският университет беше осъмнал с надпис на фасадата: „Днеска – косите, утре – главите!“. Милицията подстригваше момчетата с дълги коси. A авторите на надписа сигурно не са знаели, че глави не бяха спирали да падат още от края на 40-те години насам. Разбира се, университетът незабавно беше пребоядисан. И Държавна сигурност беше започнала разследване.

Всичко това беше само тайна мълва, не официална новина от вестниците. Но слуховете плъзваха като пожар... И така, по подобие на незнайните университетски герои, тримата гимназисти решиха да започнат да пишат нощно време лозунги по стените из София.

Освен иронични парафрази на народни поговорки, в процес на дълги дискусии те изковаха и три „сериозни“ политически лозунга: „Анархия мать порядка!“, „Долу червената буржоазия!“ и „Смърт на бюро крацията = Смърт на държавата!“. Последният лозунг им се виждаше най-високоидеен и опасен. Тогава политическите идеи не се деляха на леви и десни, а на държавни и антидържавни. Според марксистката теория държавата трябваше постепенно да отмира при социализма. Но в действителност държавата владееше всичко. И ставаше от ден на ден все по-силна и всеобемна, вместо да отмира.

Комунистическата върхушка беше станала „червена буржоазия“ – нова управляваща бюрократична класа. Затова „Смърт на бюрокрацията = Смърт на държавата“ беше най-опасният от трите лозунга. Така поне разсъждаваха тримата гимназисти.

Те отмъкнаха кутия с блажна боя и три четки за живопис от дома на Мая, прибраха пособията в стара, небиеща на очи спортна чанта и започнаха всяка вечер към полунощ да обикалят тъмните улици с радостното чувство, че са станали опасни конспиратори. Като от филмите по телевизията!

Филми като „Черните ангели“, който беше романтична (и добра като кино) възхвала на червения тероризъм от 40-те години, и сериалът „На всеки километър“ бяха изградили в умовете на младежите една конспиративна романтика, която резонираше и с модното на Запад левичарство от 60-те и 70-те. Новото чувство за участие в опасна конспирация сякаш озари любовната връзка на Стефан и Мая.

В леглото, с ръка, прегърнала голото ѝ рамо, загледан в белия кръст на дървената дограма на тъмния стар прозорец, Стефан – сякаш понесъл своя собствен кръст в мрака – се чувстваше по-възрастен. И щастлив. Понякога в главата му пробягваха сцени от страстните любовни връзки между конспираторите в „Черните ангели“. Те всички умираха геройски накрая. И това беше ужасно възбуждащо. Стефан, Мая и Стоян действаха така: изписваха по една-две иронично каращисани поговорки и по един политически лозунг на стената на всяка софийска гимназия, която не гледаше към прекалено осветена улица. (Улиците на София си бяха тъмни поначало.) Двама от тях наблюдаваха наоколо да не идва някой, а един пишеше с блажната боя от кутията в чантата.

Веднъж срещнаха милиционери на улицата, които спряха и подозрително ги загледаха. Беше забранено гимназисти да ходят по улиците след десет. Но ученическият час се спазваше стриктно само в провинцията, пък и тримата може би минаха за по-големи, така че милиционерите не ги спряха. Две от изписаните гимназии бяха още на другата сутрин пребоядисани от училищните власти. В едната от тях учеше самият Стефан. Там сред учениците се чу, че на стената сутринта пишело „някакви глупости“ и че дошли от Държавна сигурност да разследват. Взимали контролни работи да сверяват почерци.

Но хората от Държавна сигурност или не откриха извършителите на престъпното деяние, или си замълчаха нарочно в очакване да видят какво още ще бъде извършено от опасните конспиратори и в крайна сметка да разберат кое западно разузнаване е в дъното на заговора.

Всичко вървеше по мед и масло. Писането на тези лозунги беше нещо като писане на любовни писма до свободата. Въодушевени почти до религиозен екстаз, тримата конспиратори правеха нови, все по-амбициозни планове. Стоян предложи да напишат някакъв призив върху трамвай, който щял да го разхожда известно време из цяла София. Планираха да останат скрити между два срещуположно спрели трамвая на „Дондуков“, зад операта, където спирките бяха точно една срещу друга. Тpимата щяха да пишат едновременно различни части от лозунга за по-бързо. Обмисляха дори и кражба на стар циклостил от Музея на революционното движение. С циклостила, ползван от комунистическите конспиратори преди 9 септември 1944 година, щяха да напечатат позиви против червената буржоазия... А в случай на провал, щяха да отплуват тайно в трюма на търговски кораб за Латинска Америка, където щяха да продължат делото на Че Гевара...

Но в крайна сметка тримата нито писаха на трамвай, нито откраднаха циклостил от Музея на революционното движение. Затова пък лозунгът, който бяха оставили в двора на Математическата гимназия – най-идейният, върховният лозунг: „Смърт на бюрокрацията = Смърт на държавата!“ – остана незамазан.

Още на другия ден след акцията те минаха заедно покрай двора на училището и – правейки се на разсеяни, забавиха ход, за да огледат терена. Ученици по черни гащета с бели фланелки играеха физкултура на двора. Други, с униформи и чанти в ръце, седяха по пейките и си говореха. Белият надпис ярко блестеше на тъмножълтата стена. Но никой сякаш не го виждаше. Тримата приятели бяха шокирани.

– Може би още чакат милицията да дойде да разследва? – предположи Стоян. Мая и Стефан намериха това за логично обяснение. И на следващия ден обаче, като минаха покрай гимназията, надписът още си беше там. Тогава конспираторите не издържаха и се изповядаха пред една приятелка на Мая oт Математическата. За тяхна изненада тя не беше забелязала лозунга. Помолиха я да го забележи, а също така да пита и други свои съученици какво мислят за него. На следващия ден се срещнаха отново.

– Е, и какво? – попитаха веднага със затаен дъх конспираторите. – Намери ли някой, който е забелязал лозунга?

– Да, намерих.

– Е, и?... Какво? Какво мислят?

– Амии... честно да ви кажа, мислят, че в двора на училището са снимали епизод от „На всеки километър“...

Лозунгът остана незамазан още дълго време. Милицията май също не го беше забелязала. Или и тя го беше помислила за декор от снимачна площадка на телевизионен сериал... Така рухнаха големите илюзии на тримата приятели.

Стефан пак започна да сънува тягостно реалистични сънища. Възобнови се болката в слънчевия му възел. Мая имаше добрия шанс да замине с родителите си в чужбина. „Чужбина“ е странна българска дума за определено място, което е цялото световно пространство оттатък границата. Всичко, което не е България, е мястото „Чужбина“.

На семейството на Мая, известни художници, всъщност им дадоха паспорти с „изходни визи“ да идат в Париж за една българска изложба. И те повече не се върнаха. Не че станаха „невъзвръщенци“ (друга интересна дума за политически емигранти, които никога не се връщат). Просто, без да говорят за политика, нямаха желание да се върнат.

Майката на Стоян, от руски белогвардейски произход, беше екскурзоводка и когато отиваше извън града с някоя руска група, Стоян и Стефан изпиваха на една пейка в двора на черквата зад пожарната на „Екзарх Йосиф“ водката, подарена ѝ от предишната руска група. Пиеха и в дома на Стефан, където можеха да слушат Лед Цепелин на баровския портативен касетофон „Национал“, който той беше получил от своя баща. Именно алкохолът, който се пиеше навсякъде в България, създаде у двете момчета чувство за истинска съпричастност с българския народ, каквото злополучната им революционна дейност не можа да им създаде.

(1975)

От сборника с разкази "Сънувани", ИК "Жанет 45", 2014

Прочетете и отзива на Иглика Дионисиева: "Истории, сънувани с отворени очи"

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева