по заглавие   по съдържание

Георги Райчевски: "Гранд кафе Кристал" IV

10.02.2015
Снимка 1

Дневникови записки

Продължение от Трета Част тук
                              Втора Част тук
                              Първа Част тук

 

В „КРИСТАЛ” често, с не съвсем премерена доза „пипер”, се обсъждаха литературни сюжети – герои обикновено ставаха най-известните посетители на клуба.

Хумористът Здравко Попов „опипваше почвата” за бъдещ разказ:

С жестоки мъчения се опитват да изтръгнат признания от Роко Железния; дни и нощи той отговаря с непреклонно мълчание... Последният коварен ход на инквизитора е да започне да му чете на глас страници от съвременен български роман. Сломен, Роко простенва: „Не! Само това не! Ще говоря.”

По-късно Здравко включи този разказ в книгата си „Кон на втория етаж” (1983), но в него липсваше версията от ”Кристал”, в която Роко Железния рухва, когато започват да му четат роман от Коста Странджев...

Разбира се, никой не приемаше макар и злобничкия понякога хумор като обида; всичко беше в кръга на приятелските и колегиалните шеги...

(По онова време и аз изпробвах в подобен вариант перото си с разказа „Фото „Бако”. В него неправоподобни преживелици на известен градски фотограф се преплитаха с литературни проекции от книги на Николай Казанджиев („Докато чакам залеза”), Величка Настрадинова („Елтимир Тертер”), Коста Странджев („Внезапна жена”), както и от картината „Голо тяло в червено” на художника Йоан Левиев.)

ИМЕННО Коста Странджев – той беше поредният председател на Клуба на дейците на културата, – доста често се оказваше „виновен” за неуредиците в „Кристал”. Упрекваха го, защото считаха, че с авторитета си пред „разните там инстанции” може да издейства какво ли не, но не иска да си разваля спокойствието...

За кратко време Коста стана главен редактор на списание „Тракия”. Докато бях без работа, ми възлагаше литературни обработки на спомени, писани от стари революционни дейци. Живеех „на хонорар”, радвах се на всяка поръчка...

Хонорарите за всеки брой бяха строго лимитирани, не трябваше да надхвърлят общата сума. Когато влязох в малката стаичка в издателство „Хр. Г. Данов”, Коста Странджев беше забол химикалката в някакъв лист.

„А, Геца – той говореше прекалено бързо*, мнозина не успяваха дори да разберат думите му. – Ела да помагаш! Направил съм списък, хонорарите излизат повече от 1 400 лева, трябва да са 1 200... Нали си чел списанието? Казвай сега? На този... 80 лева... Познаваш ли го?”


* Неподражаема беше шегата с онова негово „Ка’в’же” – повтаряно в скороговорка от приятели, – което всъщност се оказваше заглавието на разказа му „Калното въже”

 

*****

„Той не е от Пловдив.”

„Значи остават 80... На Николай Казанджиев... 90 лева... Ааа, стигат му 75...”

„Чакай бе, Коста!? – попитах озадачено. – Разказът на Николай е къде-къде по-хубав.”

„Нищо... – Без да се замисля, изстреля думите: – Той е приятел, няма да се разсърди... Другият... знам ли го... ще вземе да направи някакъв скандал... Ааа, и на тебе 10 лева по-малко... Няма пари, Геца... няма...”

Сега, когато Коста Странджев отдавна не е сред живите, си мисля, че той може би се е отнасял така и към посетителите на „Кристал” – тук идваха точно онези, които (колкото и да бяха недоволни) все пак „нямаше да се разсърдят”...

ПРЕЗ 1981 година по поръчка на издателство „Хр. Г. Данов” написах първата си документална книга за връзките на младия Георги Димитров с пролетарския Пловдив в началото на миналия ХХ век; отпечатаха я по случай 100-годишнината от рождението му... (Тогава Георги Димитров е все още ненавършил 30 години синдикален деец, участник в Учредителния конгрес на ОРСС, проведен в тукашния Международний театър „Люксембург”. Най-силно впечатление от този период ми направиха неговите писма и пощенски картички с обръщението „Мила Люба” и подписани „Твоят Жорж”, които той изпраща до талантливата журналистка и поетеса и негова бъдеща съпруга Любица Ивошевич...)

Телефонът в канцеларията на Дружеството на пловдивските писатели иззвъня – от районния партиен комитет търсеха Коста Странджев. Нямаше го. Инструкторът ме познаваше.

„Имаме няколко възпоменателни медала – обясни ми той, – трябва да ги връчим за юбилея. Определили сме един и за вашето дружество. Тука мислихме на кого да го дадем, решихме, че е най-правилно на другаря Странджев, като председател... Ела да го вземеш, за да си го получи навреме, когато се върне...”

Дадоха ми медала заедно с малък „паспорт”, в който с калиграфски букви беше изписано името на Коста Странджев. Привечер му се обадих вкъщи по телефона.

„Възпоменателен медал ли? Това е третият... – чух гласа му в слушалката. – Вече имам един от профсъюзите... и един от окръжния съвет... Така е, като влезеш веднъж в списъците...”

„Слушай – казах му, – щом имаш още два, ще ти дам „паспорта”, а медала ще си оставя... за спомен... За разлика от тебе, съм го заслужил. Написал съм цяла книга...”

„Дадено, Геца!” – засмя се.

Инструкторът, който „раздаваше” юбилейните медали, беше примитивен човек. След 1989 година се срещнахме случайно на улицата.

„С какво се занимаваш сега?” – попитах го.

„Ами аз... – говореше сериозно и важно, – в последно време се присъединих към демокрацията...”

Това „присъединяване към демокрацията” си беше направо смайващо – правеха го и хора, които дотогава дори в махленски разговор не бяха обелвали зъб против нищо...

Точно такива двама познати се появиха един ден в редакцията на „Отечествен глас”, поставяйки ми ребром въпроса: „Кога най-после ще се определиш?” Вместо отговор,  опитвайки се да се пошегувам, им казах, че се готвя да създам нова партия с наименование „Против”. Изумлението ми беше още по-голямо, когато единият от тях съвсем сериозно попита: „Против кого?” „Изобщо „против” – обясних кротко. – Може и „против” себе си.” (Не съм сигурен, че ме разбраха.)

Всъщност случайни обстоятелства вече ме бяха „определили” – в 36-то Народно събрание двама мои братовчеди бяха депутати: единият – от СДС, другият – от БСП. По този повод понякога казвах на приятелите си: „Когато говоря с единия, гледам надясно; когато говоря с другия, гледам наляво. По „неволя” трябва да стоя в центъра. Няма заради политиката да си разваляме роднинството я...”

РАЗБИРА СЕ, имах доста по-сериозни основания да съм „изобщо против”. Два пъти – и преди, и след 1989 година, – въпреки продължителния ми стаж, трябваше да се сбогувам с редакцията, оставайки задълго без работа.

Първия път ме принуди да го направя един главен редактор, бивш секретар на окръжен комитет; втория път – един управител, „присъединил се към демокрацията”. Приличаха си като две капки вода: назначаваха ги с решения на партийни ръководства, въпреки че за тях журналистиката беше почти terra incognita. (Е, в младежките си години и двамата бяха писали стихотворения.) Но в редакцията те изпълняваха „определени” партийни задачи; след време единият дори предяви нелепата претенция да се напишат критични статии против поета Валери Петров и публициста Стефан Продев, тогава депутати в парламента – пропусках подобни поръчки покрай ушите си, продължавайки да се занимавам с моите „неопределени” общества и литератури. Но критичните статии, написани от друг колега, все пак се появиха на страниците на вестника...

Главните редактори сигурно са имали основание да се разделим – не им вършех „работа”. Благодарен съм им! Какво друго може да прави един безработен професионален журналист, освен да си пише книгите...

НЕВИНАГИ можех да разгадая разногласията си с главните редактори:

Преди да започне  всекидневната планьорка, един от колегите ми – Петър Генов, ми поиска очилата. Вторачвайки се в новия брой на вестника, той започна безпомощно да срича, но бързо го остави встрани с оправданието:

„Извинявайте... забравил съм си очилата... Взех от Райчевски неговите, но са с различен диоптър...”

Поредният главен редактор Михаил Милчев го изгледа присмехулно и с присъщото му саркастично остроумие обобщи обсъждането:

„Пешо, Пешо, намерил си през чии очила да гледаш света!”

КОГАТО – останал без работа – се обаждах на мама в Кърджали, тя разтревожено питаше:

„Какво ще правиш сега?”

„Каквото мога – отговарях. – Нали и татко цял живот е бил „без работа”...”

„Ти да не говориш така! – сопваше се мама в слушалката. – Баща ти един ден не е спрял да работи; и в делник, и в празник...”

„Знам, знам” – успокоявах я.

„Знаеш... – не се примиряваше тя. – Нищо не знаеш...”

ОСВЕН в книгите си, обикновено и в „Кристал” Георги Алексиев разказваше колоритни истории за родния си край, за онова реално и нереално село Драговец – имаше ли го...

На задевките ми („Както си нагазил в тая твоя Цибрица, никога няма да излезеш от нея...”) писателят отговоряше със задевки:

„Гьошеее! – усмихваше се малко сепнато той. – А съм излязъл от Цибрица, а веднага съм се удавил на сухото.”

Георги Алексиев започна да пише белетристика късно, комай на четиридесет години. Спомням си първия негов разказ, който той донесе в редакцията на „Отечествен глас”:

Земляците му копаят кладенец, стигат надълбоко, все по-надълбоко, докато изведнъж дъното изчезва, отдолу просветва – появява се някакъв непознат свят от другата страна на земята, хората стъпват по нея, но през пробитото дъно на кладенеца драговчани виждат обърнати с главите надолу и хората, и къщите. Въображението на автора го беше отвело по най-невероятния начин в Америка; сигурно времето е било предизборно – в разказа, начело на две насочени едно срещу друго шествия, вървяха слон и магаре...

Няколко години по-късно, след дебютния сборник „Засука се вихрушка” (1971), Георги Алексиев издаде и първия си роман, той направи силно впечатление, бързо превзе и разговорите в „Кристал”...

Този роман имаше и една незавършена редакция. Георги вече беше написал стотина страници, но когато прочете „Сто години самота”, изостави първоначалния вариант. Започна романа си отново – Габриел Гарсия Маркес го беше накарал да повярва, че вместо да робува на строгите жанрови канони, е по-добре да даде воля на собствените си фантазии, да се върне при точно тези родови преживелици, които изпълват „Кръстопът на облаци” (1977) – голямата му книга...

МЪЛЧАНИЕТО в „Кристал” си имаше особено очарование...

Лятно време – когато мнозина се пръсваха по бистрата на Главната улица или бяха отпътували по курортите, – човек задълго можеше да се вглъби в себе си.

И тук, разбира се, изнасяха маси навън – на малката тераса пред входа и на тротоара; но въпреки всичко (през ваканцията между два творчески сезона) клубът пустееше...

ЗА РАЗЛИКА от мнозина, белетристът Емил Калъчев можеше с часове да не отрони нито дума, ако някой не го попита нещо...

Преди още да го познавам, ми направи впечатление книгата му „Носач на взрив” (1964) – в нея се подвизаваше едно „хуу’мче”; затова по-късно, когато вече се сприятелихме, понякога си казвах: „Наистина е „хуу’мче” – на никого не досажда с приказки.”

А това всъщност значи „хубаво момче”...

Уверяваха ме, че – съвсем млад – е писал стихотворения, но не съм ги чел...

НЯКОЛКО месеца Емил Калъчев се губи из азиатските съветски републики; но не беше от тези, които – връщайки се – охотно споделят преживяванията си.

Затова пък вместо него разказваше Слави Славов:

В Душанбе, придружен от преводачка, Емил попада в заведение, където се танцува, свирят танга от началото на века. Към масата приближава пийнал русоляв Альоша с каскет – кани дамата. Тя отказва: „Я не могу, у меня есть кавалер”. Емил по навик си мълчи. Руснакът се връща на мястото си, където седят още двама Альошовци с каскети; те започват да си говорят нещо, втренчили убийствен поглед в „кавалера”. (О, да, за разлика от тях, той е висок, леко прегърбен, с мургаво лице, тъмни очи и черна къдрава коса – изобщо много симпатичен човек „източен тип”; точно тук бат’ Слави не пропускаше да вметне, че това е портрет, „нарисуван” в съчинение на една влюбена в Емил гимназистка.) Каскетите стават, приближават заплашително. Разбира се, колкото е горещо, на Емил му става още по-горещо – сам срещу трима пред очите на преводачката. В този момент някой отзад го побутва по рамото и на висок глас казва: „Не беспокойся, брат, я тоже чечень” Тримата Альошовци мигновено се връщат по местата си, а след минута вече се „изнизват” от заведението – тъмната слава на чеченската мафия и по онова време беше всеизвестна...

Емил Калъчев също слушаше тази история, но никой – поне от изражението му – не можеше да разбере потвърждава ли я... отрича ли я...

ПРИЯТЕЛ на Емил Калъчев го представи на свой познат – новодошъл клиент. Преди още да чуе докрай думите: „Това е един от най-добрите пловдивски писатели, автор на няколко книги!” – новодошлият нетърпеливо реагира: „Знам, знам, преди няколко години в предприятието имаше литературна среща, и той беше там. Даже си купих една негова книга. Имам я с автограф!” Този път любопитството на Емил изглежда се оказа по-силно от обичайното му мълчание: „Коя книга?” В първия момент непознатият се сепна, но веднага след това побърза да уточни: „А, откъде да знам! Ти да не мислиш, че съм я чел!?”

следва продължение

 

Откъс от книгата на Георги Райчевски "Гранд кафе Кристал", ИК "Хермес" 2012

Портрет на писателя-хуморист Здравко Попов, 1985 година: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева