по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Н" като Николов и Небе

16.03.2015
Снимка 1

 

Отзив на Иглика Дионисиева за книгата на

Георги Николов "Двойното дъно на небето"

 

Преди година за първи път видях стихотворение на Георги Николов. В интернет. След известно време попаднах на още едно. И това ми беше достатъчно, за да го разпозная като поет, чиято поезия ще искам да е част от моя ден, от моя живот. И съвсем резонно, последният път, в който влязох в книжарница, беше заради книгата му „Двойното дъно на небето” (и още някои заглавия и автори).

Какво ме привлича в тази поезия и е обект на моето искрено и явно възхищение? Абсолютната прецизност и точност, с които си служи Георги Николов при употребите на думите. За всяка картина, състояние или време (календарно или социално) – най-добре прилягащата дължина на стиха, най-жизнените и експресивни метафори, иронията, сарказмът – точно толкова и ни грам повече; точката, бързо поставена, за да не даде възможност за вмъкване на нищо излишно.

Да се говори за „дъно на небето” е несериозно и смехотворно. А какво е „Двойното дъно на небето”? Така поставено, името на книгата измества смисъла в съвсем друга посока. Насища го с енигматичност, тайнственост, криминализъм и, ако остане още място „под хастара” – и със сакралност.

И все пак, може ли небето да има дъно? Ако има такова, авторът го удвоява. Или „изважда контрабандата на светло”, показва съдържимото, скритото, несанкционираното – в неочаквана за нас образност – като невербални танцови фигури и експресия („Пантомими”), като знаци за божественост („Стигми”) и като „случване извън” („Извън картината”). А самите стихове преповтарят „двойното дъно”, защото, оказва се, един прочит не стига. Попадаш на имена, които не спират да цитират – пряко и непряко, пълно и леко загатнато. При правилно отдаване на необходимото внимание на тези информационни и символни изненади, от двойното дъно започват да се сипят много романи, гласове, картини, чужди стихове. Ето и някои от тях, романите: „Казино Роял” на Иън Флеминг, „Голият обяд” на Уйлям Бъроуз, „11 минути” на Паулу Коелю, „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси, „Старецът и морето” на Хемингуей.

При добре настроен към стиховете слух ще чуете гласа на Ян Хус в „Хроника”, ще видите и въпроса на Франсоа Вийон („Вийон”).

Звукът и отсъствието на звук, на вербалност, по много особен начин са свързани в книгата. След концепционното стихотворение „Музикална кутия” идва първият цикъл „Пантомими”. Пантомимичността тук не отнема звука, усилва го – в стихотворения като „Блус”, „Пианистът”, „Большой цирк”, „Оркестърът свири туш”, „Танго”. Но играта на пантомима в някои стихотворения деноминира думите, прави от тях нещо друго, като в „Пренасяне”:

 

"Останал неизчистен
амбалаж от думи."
 

А пък в „11” – иронична реплика към много продуктивния Паулу Коелю и романа му „11 минути”.

Преди да навляза в цикъла „Стигми”, още малко за стихотворението „Музикална кутия”. Не само защото в него болката и вътрешните противоречия са събуждащи и са причина да заработи нещо ново, живо, неподозирано:

"…- мим със трепнало лице – откривам
скрития си механизъм."
 

„Скритият механизъм” ще работи, въпреки „труповете”, изпадащи от двойното дъно на небето. Скритият механизъм ще мултиплицира някои състояния (тези, които са го отключили):

Болката –

 

"игличката на грамофона
и тя се забива в сърцето ти,
и тя се забива в сърцето ти,
и тя се забива в сърцето ти…"
 
("Танго")
 

В някаква степен „механизмите” от „Музикална кутия” и „Deus ex machina” си кореспондират. Само че човешкото в двете стихотворения е поставено в много различни, полюсно противоположни позиции. Бих казала, в цикъла „Стигми” божественото, сакралното е получило един сатиричен „ореол”. Той  ясно се вижда в стихотворения като „Хроника”, „Свети Юда”, „Ангел”, „Гълъби”, „Deus ex machina”, „Търговците в храма”, „Тайната вечеря”, „Черква”, „Смокинята”, „Лазар”. Но има и стихове, които реабилитират човешкото и го издигат нагоре, правят го част от това „небе”, заедно с престъпността, срама и страданието: „Вийон”, „Кладенец”, „Клада”. Както знаем, следите на Франсоа Вийон се губят след издаването на присъдата за обесването му. И ето го днес, видян от Г. Николов – като стигма за срам и неразбиране към човечеството:

          
          "Вийон
          
           оправя
коравата яка
на бесилото.
 
Увисва на него
като въпросителна,
 
подритнала
точката си."
 

В този цикъл „стигмите“ не толкова са белези на божествено-издигнатото и недостижимото, колкото на срамната човешка опитност. Дори има 3 стихотворения, посветени на най-популярното библейско предателство, които не са поставени едно до друго, но аз ги възприемам като триптих:

  • „Свети Юда“
  • „Тайната вечеря“
  • „Смокинята“

 

Последното стихотворение за Господ „отваря вратата“ за следващия цикъл „Извън картината“. Това стихотворно гнездо е пълно с връзки и цитати – на артефакти, на творци (представени като „изгубени“ извън изкуството), на важни места и периоди в изкуството. Има ли живот и смисъл за един художник „Извън картината“? За отговор на този въпрос  трябва да бъдат прочетени стихове като „Период в Арл“, „Лунатик по покривите“, „Каприз на Гоя“, „Закуска на тревата“.

Разбира се, в книгата има и ангели, птици, пеперуди, бръмбари, риби – други съставни части на божественото. И други същества, животни, могат да се намерят в много хармонично съжителство в стихотворението „Скитникът и морето“. Но аз искам да спра вниманието си на пчелата – в стихотворение, фиксиращо погледа ми със своята смъртоносна метафоричност и типичното за Георги Николов цитиране.

Смъртта на Димчо Дебелянов
 
Куршумът,
жужащ като пчела,
каца на гърдите на поручика –
сякаш златно копче.
 
В Копривщица
старата на прага гледа как
по белите кители на вишните
се стича кръв.

 

Наближава 28 март. Рождението на Димчо.

 

Георги Николов в "Диаскоп":

"Платното на Пенелопа"

 

Снимките са предоставени от Георги Николов

 


 

редактор: Христина Мирчева