по заглавие   по съдържание

Елена Пеева - Никифоридис: "Нарисувано с Ангел-ска ръка"

31.03.2015
Снимка 1

 

Най-трудно е простотата да бъде спазена

                                    Тя е последната граница на опита
                                     и последното ниво на гениалността.
                                                                              Жорж Санд

 

Да се пише книга за художник, която не е посветена на творчеството му, нито е биография, е повече от предизвикателство, особено, ако е за голям художник, какъвто е Ангел Василев. Приключих ръкописа малко след като той завинаги ни напусна. Бяхме съвременници и вярвах, че бог Кронос (от гр. – време) ни е дарил с неограничено време – вечната човешка заблуда. Но щом е станало така, значи така е трябвало.

Идеята за тази книга се роди в деня, когато Ангел навърши шестото си десетилетие. Подарих му позлатен венец от маслинова клонка. Изборът не беше случаен. Тогава не му разкрих нищо за Фаюм. Запазих историята за бъдещата книга и исках да я научи от нея. Закъснях. Съдбата ме изпревари. А може би той избърза да отиде там, горе, за да рисува на небето. Какво по-хубаво платно от небесната шир за четката на Ангел. Дано е усетил любовта и възхищението, с което я писах.

Тази книга не е биография. Събирането на факти и излагането им в хронологичен ред  за мен е скучно занимание и е работа на тези, които знаят как да го правят. Моите разкази са хаотични, плод на чувства, размисли и събития, случили се по различно време, на различни места, с различни хора. Водила ме е интерпретацията на емоцията. Не съм и критик, за да анализирам и оценявам, да изброявам поредицата от изложби и награди. Не боравя с техните клишета, но се запитах: ако те пишат критиките, кой пише възхвалите? Отговорът ми е – поетите и писателите.

Старала съм се да изобразя представата ми за Ангел искрено и красиво, каквито са и картините му. Но веднага възникна въпросът, кое ще бъде водещото в книгата. Ако са картините, тогава ще се получи албум, но ако е текстът –  говорим за литература. Отговорът дойде сам при мен: „Ангел и нарисуваното от ангелската му ръка“.

Така се появи заглавието.

Моята баба казваше, че когато изтъче докрай чергата, ако по красота стои наравно с иконите, тогава постелката е добра. Дано и моето перо е достойно за творчество на Ангел.

Историите, които разказвам в тази книга са действителни. Главният герой в тях е Ангел, дори когато присъства невидимо зад платната. Така се случи, че след като изобразителната му сила ме докосна и премина през мен като морски полъх, аз препратих този въздушен порив към мои скъпи приятели, и към непознати хора и светове... Сигурна съм, че съприкосновението ни с въздействието на картините му е обогатило и тях, и мен. Радвах се, че  приятелите ми веднага се превръщаха в негови почитатели, че изгаряха от желание да ги запозная, за да получат като притежание частици от мълчаливата му магия.

Когато им обяснявах, че Ангел е самоук, това предизвикваше у тях още по-голямо удивление и възхищение. За Ангел, рисувачът с ангелска ръка, това обстоятелство бе болезнена подробност, но може би благодарение и на тази неизказана до край болка, той сам си бе и ученик, и учител, и се самоусъвършенства до степен на бъде наричан велик. Работеше, работеше, работеше и докато си отдъхваше, пак работеше, и така превърна болката в изящество. Дипломата не му беше необходима. Тя имаше важно значение за посредствениците и завистливците около него, които се бяха сдобили с академичния документ, но те нямаха тягата му на бездънен космически кладенец. И нарочно, с презрение, го наричаха наивист и фолклорист.

И в миналото, и днес, щом гилдията ти прикачи удобния за нея етикет - край, творчество ти вече е обречено. И мълвата проговаря и започва да повтаря: та това е елементарно, та това е несериозно, та това е толкова лесно!

Наистина е лесно, ако рисуваш с ангелска ръка. Още по-лесно и елементарно е да се правят фасадни неща. Истинските искат изключително тихо търпение. И много мигове време.

Мнозина от нас се плашат от подсъзнателно внушение на изобразеното, може би защото не познават добре себе си. И се страхуват да се попитат, защо бягаме от фантазията на фолклора, защо се срамуваме от величието на традициите ни... Сякаш някой може да тури точка на древния дух на дедите си. 

Но Бог е мъдър и продължава себе си с художници като Ангел. Те изтриват тази точка и продължават изречението на фигурите, до безкрая на космическата хармония.  И на заложената у нас човешка същност. Точно в тези бистри багри и дълбоки образи се крие бъдещето на генния код на народа ни. Бъдещето в кода ни, и кодът ни в бъдещето.

Творчеството на моя Ангел е вид „усмирителна риза“ срещу самозабравата, която много често пустее между рамките. Авторите им създават утопии и ни карат да вярваме в тях. Има художници, които рисуват за художниците. И търсят най-вече признанието на колегите си, на критиковедите. На образцовите ценители. Готови са да обслужват суетата си, да ù се кланят и с поклони запълнят отсъствието си, но това им помага да бъдат допуснати в салоните на признанието.

Ангел не превиваше гръб. Беше физически слаб, рисуваше с най- изтънчената четка, но твърдо държеше на желязното си достойнство. Доказваше се с работа. Рисуваше с любов. Беше самотник. Обичаше тишината. И тя го обичаше. Затворен в ателието, той обърна гръб на заобикалящата го посредственост, на грозящото го лицемерие, на всичко онова, срещу което не  можеше шумно да се опълчи. Липсваше му арогантност. Обитаваше свой свят, който не включва, а по-скоро изключва. Така можеше да рисува само онова, което диктуваше душата му – свят, пречистен и огрян от райската светлина на детството. В този негов свят никой не се пита какво има зад планината, зад морето, зад вятъра. Шаренията около тях е целият им калейдоскопичен космос. Душевността им е запълнена от слънце, от тропот на конски копита, от дъх на живи цветя и на пресно изпечен хляб.

Светът е пълен с лица, които много умело създават добро впечатление, внушават ум, който в действителност им липсва. Омайват с ефекти, които прикриват вродените им духовни дефекти. И не знаят нищо за полезния ход на живота, нито какво е истински да се живее. Понякога тези същества също се появяват по платната му. В началото ги рисуваше с насмешка и закачка, коята по-късно прерасна в ирония. Присмиваше им се, за да ги предпази от самите тях. Грешникът се освобождава от грозното, от грешното у себе си, ако някой успее внимателно да го улови и го изрази. И му даде шанс да полети извън клетката на клетите си навици.

Днес живеем в стресовата сърдитост на големия град. Това ни  вкарва в конфликт с умисъла на природата. Липсват ни любовта на листопада, тишината на безвертието, скромността на смирението и причудливото оперение на прекрасното. А в небесата над нас, сред множеството от древногръцки богове и богини, има и многобройни слънчеви момичета. Те вдъхновяват художниците да създават и пресъздават своите състояния. Но тези безсребърни състояния трябва да са достъпни и разбираеми като прошка и утеха за всички хора.

Затова слънчевите момичета доверяват на художниците собствения си образ. И може би затова се наричат читрини. Какво означава това? От читри – дарявам картина, обрисувам образ, внушавам поетично описание. Вдъхновявайки ги с вълшебната сила на изкуството, читрините ги подчинявали на общия закон: „Който не изпълнява своята задача, да преследва неуморно неповторимото, изгубва таланта си и ослепява за невидимото.“

И става поредният обикновен занаятчия.

Необикновеното е опора на народната душа. Ако изпотрошим прелестта му, ако я разбием, разпилеем и разрушим, това е равносилно да избушим духа си. Върху духовната разруха не никне цветето на любовта към общото минало, а народ с умъртвено от забравата минало се превръща в тълпа от духовни дрипльовци.

Аз наричам Ангел търсач и творец на прекрасното. То е мислен образ на съвършенството. В картините му е все празник, но в душата му, Бог да я помилва, понякога празникът плачеше. Имаше и той своите човешки неволи. И те му бяха дар от Бога. Когато ги осъзнаем, тогава търсенето на прекрасната страна на живота става още по-старателно.

Само свободният духом може да създава прелестта на прекрасното. Ангел бе свободен дух. Свободата му идваше от удоволствието да рисува. Рисуваше майсторски, рисуваше стръвно до сетните си часове, за да продължи себе си, да надделее над смъртта. Всички търсят безсмъртието чрез изкуството си, макар  всички да знаят, че са смъртни.  Той рисуваше, за да докаже, че съществува, да сподели изригналата си радост от това съществуване. Беше осъзнал появата си на този свят.

Обичаше да освобождава душата за полети. Икар бе от любимите му образи. Посочи ни къде да търсим непреходната красота –  в естествения свят, обитаван някога от дедите ни, изпълнен с благодарни, благи, любящи, добронамерени и красиви хора. Този свят днес го няма и утре няма да го има. Бил е вчера. Превърнал се е в приказка. Но тя не ни води към безкрайно отчаяние, а в безкря на красивото чувство.

Ангел го е съхранил в платната си – живо и красиво, като портретите фаюм. Но не като обикновен балкански битовизъм, а като дишаща душа, понесла се върху крилата на Икар, между живота и вярата. Картините му са танц от цветове и изящество, вълшебство и светлина, изографисани от неговата ръка, която е смесвала боите, изтръгвала е багрите, фиксирала е идеите.

Изкуството се дели на простонародно и възвишено. Ангел прехвърли моста между тези два отделни свята и създаде творби, които са привидно наивни, а всъщност изкусни. Чрез странната си смес от майсторлък и спонтанност, той позволи на противоположностите да се срещнат. И тази среща се случи у него, и тя доказа, че  всичко се решава от Жаждата за живот, от Зоркостта на окото, от Отзивчивостта на сърцето. 

Докато пишех тези редове усетих, че тъгата от загубата на моя Ангел е някак особена. Толкова много красота ни завеща, че не остави място за печал. Наложи се да преработя записките си в минало свършено време. Това беше най-трудният етап от работата ми. Докато пишех, имах чувството, че той е там, затворен в ателието си, мълчалив и вглъбен, а до него на дивана са насядали любимите му персонажи, пременени и красиви, чакащи с трепет да ги настани по платното, което рисува Ангелската му ръка.

 

из "Книга за Ангел" от Елена Пеева - Никифоридис
изд. "Факел", 2015 година
 
 
                          Заповядайте на премиерата на "Книга за Ангел" в Пловдив!
                          Днес - 31 март 2015 от 18.00 часа в галерия "Тракарт".
                          Книгата ще бъде представена от Румен Леонидов.
 

 

Елена Пеева - Никифоридис в "Диаскоп":

 
 
Снимка: Ангел Василев, последна изложба в галерия "Жорж Папазов", 16 октомври 2013 година (архив ©Диаскоп)

 


 

редактор: Христина Мирчева