по заглавие   по съдържание

Мария Карабова: "Сандра, Мабая Диакуш и Уес"

30.03.2015
Снимка 1

ПЪРВА НАГРАДА в конкурса "Недоизречено" виж тук:

МАРИЯ КАРАБОВА – 100 лв. от проф. Димитър Димитров, ректор на ВУАРР, и безплатна читателска карта от НБ „Иван Вазов” – Пловдив

 

"Лицето ти е толкова сладко, както и в деня, в който те видях за последен път." Грозният и дрезгав глас се чуваше от всяка пукнатина и отворена врата, блъскаше се в стените и ехото му кънтеше.

Сандра се огледа. Дишаше тежко. Мускулите й не издържаха на натоварването. Опитваше се да измисли план. Трябваше да спечели време, но и да остане жива. Сякаш тази нощ нямаше край… Вече й бе дошло до гуша. Искаше просто да си легне в удобното си, меко легло, да се сгуши и да заспи 100- годишен сън.

В коридора на замъка имаше много врати, но гласът идваше отвсякъде. Откъде да знае, че няма да се натъкне на неприятности зад някой ъгъл.

Зад гърба по стълбището се чуха стъпки. Мабая* Диакуш* вече се качваше, идваше да я унищожи.

    – Не се бой, малката ми! Той няма да ти навреди.  Аз ще те пазя. Сигурно обаче се сещаш, че ще искам нещо в замяна. Ще се споразумеем ли? 

     – Винаги има уловка, нали?

Чу се ужасен смях, който направо разтърси стените на замъка? Лилавите тухли на замъка взеха да падат. По вратата започнаха да блъскат юмруци.

     – Е, имаме ли сделка, момиче?

Вратата се откачи от пантите и се строполи на земята. Раздроби се на трески. Мабая запристъпва към Сандра. Кучешките му зъби пораснаха. Очите му почервеняха.

    – Диакуш, каква изненада! Хахаха. Кажи ми каква е тази червенина и ярост в очите ти!

     – Тярмедей! Значи ти се криеш тук. Ах ти, страхливецо. Хайде, излез да те видя! Да премерим сили, слабако. Вампирът говореше бавно и самонадеяно.

    – За съжаление това ще е невъзможно. Е, момиче, какво реши?

Сандра не знаеше какво да прави. Колко време още ще трябва да ги забави, докато Уес се промъкне в Катедралата? Трябваше да се измъкне, за да не бъде разкъсана от вампира, но и да го отведе далеч от Катедралата.

   – Вие двамата откъде се познавате? Реши да използва метода на разсейване.

   – Ооо, да кажем , че сме стари другари.

   – Хахаха. О, не ме разсмивай! Можеш само да си мечтаеш за съучастник като мен, но докато момичето е на твоя територия, си мой враг.

   – За твое нещастие ще трябва да ме премахнеш от листата с врагове.  Все пак аз знам къде е тя, а ти – не. Хахаха.

   – За какво говориш? Тя е ето… По дяволите.

Сандра се бе измъкнала, докато говореха. Дълго време се бе чудила накъде да тръгне – по огромното стълбище, или по тъмния коридор. По стълбите щеше да създаде много шум, а по коридора беше толкова тъмно, че можеше да се спъне в собствените си крака. А пък и вампирите са нощни същества. Той щеше да я вижда, а тя него – не. Все пак предпочете коридора и хукна, докато още се разправяха.

    – По дяволите! – успя само да изругае разгневеният вампир. – Няма начин, Тярмедей, ще си я намеря сам. Не ме е страх от твоя проклет замък.

    – Замъкът съм аз, ядосан ми братко. И отново се чу  ужасяващият гръмовен смях на Тярмедей.

Сандра тичаше като на шампионат за купата. Все някога  вампирът щеше да я настигне.

   Трябваше да се отклони и да се шмугне някъде. Тя изведнъж рязко спря. Коридорът беше като задънена улица. Нямаше път нататък, само огромна стена.

    – О, малката, сбърка пътя? Правя ти последно предложение…

    – Не! Предпочитам да умра.

    – Както желае дамата.

Едно острие се изстреля от стената и полетя към нея. Тя се наведе и то се заби в отсрещната стена. Тя се изправи и го грабна. Хукна наобратно. Видя една отворена врата и се вмъкна вътре. Това беше мазето.   „О, супер. Сега ще замъкна звяра право при Уес. Какво да правя, какво…?” Тя се спря, за да си поеме въздух. Обърна се и… Мабая Диакуш седеше под касата на вратата усмихнат, с перфектните си наредени бели зъби. Сандра изкрещя.

   – Ой, милата! Къде е твоят принц, за да те спаси сега? Къде е този, когото обичаш? Може би и на него му е писнало от теб. Зарязал те е като мръсно коте да се оправяш сама!? А ти, наивна глупачка, решаваш да спасиш света.

Тя отстъпваше назад, а той крачеше напред, крещеше и блъскаше буретата, изпречили се на пътя му. В мазето беше тъмно. Тя не виждаше почти нищо. Спъна се и падна по дупе. Облегна гърба си на тухлената стена на мазето и се притисна към нея.  

Диакуш приклекна към нея и опря устата си до ухото й.

    – Вече си сама. Сам сама. Няма кой да те пази, да те обича, да дойде да те спаси… – шептеше той в ухото й.

Побиха я тръпки. Макар да знаеше, че планът й с Уес е да се направят така, че всички да повярват в тяхната „раздяла”. Това щеше да отклони вниманието от него известно време, за да успее да се промъкне в Катедралата и да отмъкне Реликвата, каквото й да представляваше тя. Пък и всички искаха Сандра. Тя беше последната, която носеше кръвта на Дракусите във вените си. Просто трябваше да му спечели малко време. Не знаеше защо думите на Мабая така я нараняваха.

    – Не! – изкрещя тя. – Не е вярно. Той ме обича. Ние ще сме заедно завинаги. Заедно докрай.

    – Глупачка! Милото дете! Такава си наивна глупачка… Той викаше, крещеше, но когато блъсна по стената, едната тухла потъна навътре в стената и от изненада той не успя да довърши изречението си. Стената хлътна и те се изсипаха в голям тъмен тунел. Беше подобен на увеселителна пързалка, но много по-зловеща. Беше толкова тъмно, че тя не успя да види дали е широк или тесен. Никога нямаше да се спусне по нея отново. В това бе сигурна. Те се пльоснаха на под от светложълти плочки. Не! Опс, бяха в Катедралата. Единствената й задача беше да ги държи далеч, а Уес щеше да свърши всичко останало. „Ах, не можах да свърша дори и това.” Тя се изправи и осъзна, че са задействали алармата. Червените светлинки се святкаха навсякъде из сградата и алармата виеше. Същества, приличащи на саблезъби тигри, ги наобиколиха. Бяха с малки кръгли уши, големи зъби и къси опашки като на кози. Бяха лилави, със сини издутини по цялото тяло. Лапите им бяха огромни. Те започнаха да ръмжат и сините издутини пораснаха в шипове. В средата на огромната зала имаше висок до кръста  дървен, широк пън, който беше украсен с красива дърворезба. Отгоре му имаше стъклен купол, под който седеше мека лилава възглавничка. Странно, но на нея нямаше нищо. Защо беше толкова важна, че да се охранява толкова строго. Да! Точно така. Уес беше вече отмъкнал Реликвата. „Мислех, че е нещо по-голямо.” До мястото на изчезналата Реликва се появи черен облак. Приличаше на разлято мастило, но във въздуха. Изведнъж Тярмедей се материализира от облака.

   – Гледай, гледай… мишките сами паднаха в капана.

   Учудването на Сандра и на вампира бе видимо.

   – Нека ви просветля, както казах още в началото, Аз съм замъкът. Мога да ви чувам и виждам в която и част на замъка да се намирате. Беше въпрос на време да се самоунищожите или някое летящо острие да ви пръсне главата. А в най-добрия случай – да дойдете на представлението на „края на света”. Не се притеснявайте, няма да чакате дълго, след малко ще започнем. За жалост ще трябва да се включите не само като публика, ако ме разбирате.

Чу се гръмовният смях на Тярмедей, който се хилеше като за последно.

  – Не! Уес ще те спре. Както виждам, скъпоценната ти Реликва я няма. Опа! Май Мердал ще поспи още век-два.

Тярмедей се захили отново. От смеха му Сандра настръхна.

   – Трябваше да се споразумееш с мен, докато все още можеше. Щях да поискам само няколко капки от скъпоценната ти кръв. Сега ще трябва да те изцедя цялата – до последната капка.  Аз винаги имам план „Б”, Уес!

Изведнъж  по ужасяващия тунел пързалка се чу тропот и оттам излезе Уес. Той се хвърли върху Сандра. Заби Жезъла във врата й и тя изпищя. Жезълът представляваше метална тръбичка. Единият му край беше като игла, а другият – вълнообразен, завършващ с бяло топче. Когато кръвта на Сандра потече в Жезъла, бялото топче стана червено. Уес се присъедини към Тярмедей. Сандра се строполи на земята, държейки раната на врата си.

   – За разлика от теб, мила, той не можа да устои на моето предложение – ухили се полубогът.

   – Уес, как можа!? Очите на Сандра се изпълниха със сълзи.

Вампирът разшири зениците си. Миризмата на кръв го подлудяваше.

  – Трябваше да изглежда така, сякаш съм на твоя страна, Сандра. Сякаш те карам да им отвлечеш вниманието и когато дойдеш тук, уморена и изнемощяла, да ти олекне, че Жезълът е далеч от Тярмедей. Използвайки момента на изненадата обаче, аз се промъквам зад гърба ти и зареждам Жезъла. Да ти обясня ли как работи? Той е много могъщ. Може да понесе само едно зареждане и може да направи само един изстрел, който обаче е по-могъщ и от най-могъщия в света. След изстрела Жезълът се претоварва и… угасва. Повече не става за нищо, освен за играчка на някое улично хлапе. Но дори и този единствен изстрел е достатъчно силен, за да съживи Мердал от неговия „вечен сън” . И за възнаграждение, че съм помогнал на Върховния БОГ,  съществувал някога във Вселената, аз ще съм удостоен с честта да стана полубог. Мердал, Тярмедей и аз ще властваме над света. Светът ще бъде наш, защото той ни принадлежи…

  – Недей, Уес! Той те използва, не разбираш ли!? Няма никакви планове да те прави полубог или каквото и да било. Ще те убие още щом…

   – За Бога, знаеш как мразя да ме прекъсват. Не ме остави да довърша. Когато обаче ми предложи, г-н Полубог беше във формата на замък. Знаеш как държа на формалностите. Той не подаде ръка. Приех го като обида и опит за измама. По пътя на логиката сделката не е сключена.

Лицето на Тярмедей се изкриви в страх, изненада и шок. Преди още да успее да реагира, побягна, направи контра или защита, Уес изстреля лъч с Жезъла и го порази. Беше толкова мощен. В стаята стана толкова бяло, че не се виждаше нищо. Трябваше да си затворят очите и да ги покрият с длан, за да не ослепеят. Когато светлината, или по-скоро светлинният прожектор угасна, от Тярмедей беше останала само купчина черен прах, а от Жезъла – метална пръчица. Топчето най-отгоре се бе пръснало от натоварването. Уес се обърна и видя саблезъботигроподобните същества, които му се покланят. За по-лесно той ги нарече саблеподи. Чу се писък. Потърси с очи Сандра. Беше се проснала на земята, а вампирът ядеше от врата й. Изглежда, не бе издържал на изкушението от прясна кръв.

   – Не, спри! – изкрещя Уес, обаче вампирът не му обърна внимание. Уес извади камата от Старата Деметрия. „The knife of GOOD”, пишеше на дървената дръжка. Старата Деметрия го бе предупредила да не използва камата срещу хора, без значение колко зли или добри са те. Но все пак това не бе човек, нали? А и Уес мразеше Мабая Диакуш – вампира. Уес го взимаше дори за самия дявол. Без много да му мисли, той се хвърли напред и намушка вампира в гърба. Мабая изрева и падна назад. Уес седна на колене до Сандра. Гальовни, ръцете му вдигнаха главата й.

   – Хей дръж се. Аз съм тук.

   – Обещай ми, че ще бъдем неразделни завинаги!

   – Обещавам! Никога никой няма да ни раздели повече… Като оздравееш, няма да те оставя никога!

   „А аз ще остана жива, НАЛИ?”, мислеше си тя.

                       „ДАЛИ?”

 


 

         *мабая/mabaya  – зъл, от суахили.

         *диакуш/ gyilkos – убиец, от унгарски.

 

Мария Карабова: "Това е последната глава от първата книга на трилогията, която пиша. Разказва се за момиче, произхождащо от древен род, което се влюбва в обикновено момче и му показва тайните на света. Заедно с приятелите си спасяват света. В началото един от главните герои – лошият вампир, се бие срещу тях, но после минава на тяхна страна. Получава се любовен триъгълник между момичето, момчето и вампира, и тя трябва да избере с кого иска да бъде."

 


 

редактор: Христина Мирчева