Прия Базил: "Загадъчната логика на сърцето"
18.05.2015
Превод от английски: Надежда Розова
2 октомври 1968 г.
Вчера пак ходих на протестен митинг срещу Виетнамската война. Никсън не спази обещанието да оттегли американските войски. Всъщност бомбардировките в Северен Виетнам дори се засилиха. При вида на толкова много хора, дошли в подкрепа на Мораториума за мир, наистина повярвах, че нещата ще се променят. Двамата с теб бяхме сред протестиращите пред Американското посолство и мислехме, че даваме своята дан против войната. Две години по-късно нищо не се е променило. Какъв е смисълът на демокрацията, щом правителството потъпква грубо желанията на народа си?
Казвам го сега, но не мога да се преструвам, че съм била загрижена за проблема през последните няколко месеца. Собствените ми житейски драми бяха засенчили световните. Озовах се на Гроувнър Скуеър само защото ме замъкнаха приятели. А там закрещях дори по-силно от преди. Струва ми се, че целият потискан гняв срещу теб вля сили в протеста ми. Все едно демонстрирах против онова, което ти ми причини. Наистина е унизително чувствата ти да засенчат убежденията, но може би такава е човешката природа: най-непосредственото те засяга най-силно. Винаги е било така и винаги ще бъде. Колкото и да съчувстваме и да сме поразени от чуждото страдание, собствените ни нужди го превъзмогват с лекота – независимо дали става въпрос за елементарната необходимост от кофеин, или опира до сложните повели на сърцето.
Сега ме измъчва предаденото доверие. Вярата ми в теб укрепна още повече, когато видях как понесе гостуването при родителите ми, след като бяхме живели заедно вече година. Знаеха само какво работиш, английския ти прякор и че сме се запознали на парти. Не им бях казала нищо повече, защото знаех, че ще откажат да се срещнат с теб, а ми се искаше да вярвам, че видят ли те на живо, ще забравят за предразсъдъците си. Само че щом зърнаха цвета на кожата ти, всичко останало остана на заден план.
Не се ръкуваха с теб, не те поканиха в удобното кресло, не ти предложиха да разгледаш семейния албум. Не можеха дори да те погледнат, само те стрелкаха с очи крадешком – сякаш си извънземен. А мама нито веднъж не се обърна директно към теб. Отидох в кухнята да ѝ помогна и те оставих насаме с татко, който седеше със скръстени пред гърдите ръце и потропваше неодобрително с десния си крак.
Мама прибра сладкиша от маслено тесто обратно в тавичката.
– Мислех, че се казва Хари.
– Така е.
– Не ми прилича на Хари.
Вместо сладкиша извади дижестиви.
– Откога имената са обусловени от физически белези?
– Знаеш какво имам предвид. Учудвам се, че баща ти изобщо го пусна да влезе.
Чашите за чай тракаха в треперещите ѝ ръце.
– Първо Лукас се хваща с чернилка, а сега ти… с този. Къде сбъркахме!
– О, мамо. Защо нещо да е неправилно само защото ти не го харесваш?
Поех подноса от ръцете ѝ.
– Неправилно е, защото е неправилно! А ние с баща ти трябва да го чуваме от устата на непознати хора. След като Лукас доведе у дома неговата никаквица, цялата улица говореше. Госпожа Полтър ме спря в магазина. От десет години не ми е обелвала нито дума, а тогава ми казва: „Как позволявате на сина си да общува с такава отрепка?“
Безброй пъти ми е разказвала тази история. Тръгнах към дневната, а тя се провикна подире ми:
– А сега ще говорят същото и за теб.
Мълчанието между теб и татко беше гъсто като желе. Опитите ти да завържеш разговор с него бяха посрещнати със сумтене, нервно помръдване и едносрични отговори. Моите усилия не се увенчаха с по-голям успех. Мама наля чай от каната, добави мляко и го поднесе неохотно заедно с бисквити, не от най-хубавите. Внезапно прозрях истинската същност на тези социални ритуали: размяна на безсъдържателни любезности, които удържат без напрежение и за кратко дадено положение, напълно лишени от сплотяващата сила на състраданието.
След това родителите ми започнаха да се държат така, все едно теб те няма в стаята: говореха за хора, които ти не познаваш, не обръщаха никакво внимание на репликите ми, когато те споменавах. Почувствах се ужасно огорчена. Не знам как ти успя да запазиш самообладание. Не виждах очите ти, защото седяхме един до друг на дивана, но гърбът ти беше изопнат, а изсеченият ти профил не издаваше нищо. В един миг не можех да издържам повече и казах:
– Мисля, че е време да вървим.
Станахме едновременно и оставихме чашите си недопити. Недокоснатите бисквити стърчаха от ръба на чинийките ни като ненужни добавки.
– Не се чувствам добре дошла – продължих.
Изправихме се, татко също се оттласна с ръце от ръкохватките на креслото си и стана.
– Ти винаги си добре дошла, скъпа.
– Поставяте ме в много неловко положение.
– А ти ни унижаваш, скъпа.
О, тази негова превзета учтивост. Виждах колко е шокиран под непроницаемата маска.
Тогава ти пристъпи напред и каза, че ще ме почакаш навън. Сбогува се набързо с родителите ми и си тръгна. Разбира се, след като ти излезе, не остана и следа от учтивост. Обвиненията засвистяха като куршуми: „Как смееш? Да не си полудяла?“. От устата на татко се разхвърчаха пръски. Непрекъснато повтаряше думи като „безотговорно“, „скверно“ и „неприемливо“. Помъчех ли се да го прекъсна, крясваше: „Не желая да слушам!“. Мама се разплака. Обвини ме, че съм съсипала всичко. Каква мелодрама! Ала макар да презирах техните възгледи, обвиненията им ме нараняваха. Татко ме предупреди повече никога да не те водя там. Разкрещя се, че семейството не е коктейл, който забъркваш с намерена на пътя екзотика.
Когато излязох при теб в края на улицата, ти извади носната си кърпа и избърса очите ми. Обгърна раменете ми с ръка и тръгнахме към метрото. Не спирах да се извинявам, но ти ме прекъсна:
– Реакцията им не ме учудва. И нашите ще се държат така, ако им кажа за теб.
– За какви се мислят родителите? Как така ще решават вместо децата си? Те не ни притежават.
Ти сви рамене както обикновено: бавно ги разкърши назад, завъртя глава насам-натам, сякаш да освободиш прищипано мускулче.
– Всички имаме свои разбирания за правилно и погрешно. Естествено е да насочваш любимите си хора към онова, което мислиш за правилно.
Извърнах се с лице към теб и двамата застанахме един срещу друг, носовете ни почти се докосваха, гледахме се право в очите – искаше ми се да вярвам, че еднаквият ни ръст е знак от съдбата: гледаме на света еднакво, шегуваше се ти. Колко съм грешала само! Може и да беше висок колкото мен, но се оказа много по-дребен човек.
Нямаше да допусна родителите ми да решават как ще живея. За нищо на света… Волята ни е единственото, което ни принадлежи изцяло. Дори най-прекрасните ни мисли са само отражение на придобити идеи и впечатления. Ние сме себе си най-вече когато с постъпките си следваме своите най-съкровени импулси. Още тогава знаех, че ще понеса всичко, само и само да бъда с теб. Споделих, че ми се иска да не беше толкова сложно, а ти отговори:
– Винаги ще има такива трудности. Но нека не забравяме, че по отношение на сърцето – това най-важно от всички места – аз съм просто ти.
Това ми се стори най-красивият начин на възприемане на света. В онзи момент всеки от двама ни навярно наистина е бил другият – насред улицата в Северен Лондон в есенния ден, долепили стъпала, лице в лице, очи в очи. Поне вярвахме, че е възможно, а това понякога е достатъчно. Дори сега ми се иска да го вярвам – че аз съм ти. Няма никакво, абсолютно никакво съмнение, че в сърцето си всички сме еднакви, нали? Конфликтите се раждат в главата. Разумът е този, който тълкува нещата погрешно.
Накрая обаче вярата, този отдавнашен обитател на съзнанието ти, нахлу в твоето сърце и го завладя. И вече не бях другият ти аз, а просто друг човек.
Откъс от книгата на Прия Базил "Загадъчната логика на сърцето"
Изд. ICU - publishing, translation, scouting, 2015
Превод от английски: Надежда Розова
Дизайн на корицата: Чавдар Гюзелев
цена: 16 лева
илюстрация: ©Георги Чепилев
Прия Базил и "Загадчъната логика на сърцето" в "Диаскоп":
"Минало, набраздено от лични и политически трагедии или дали наистина любовта побеждава всичко"
редактор: Христина Мирчева