по заглавие   по съдържание

БИДГОШЧ

30.03.2013
Снимка 1
Откъс от пиесата "Мили мои" (малък квартет за петима)
от Иван Странджев
 

Гримьорна. По-скоро тоалетка с тройно огледало и стол. Пред огледалото се гримира АКТЬОРЪТ. Прави го бавно, внимателно. Той е възрастен човек. Актьорският му костюм е омачкан и доста захабен. Върху тоалетката с огледалото има и пластмасова чаша с прозрачна течност – водка. Актьорът си тананика игрива музика. Отпива от пластмасовата чаша и пак си тананика. След всяко отпиване, песничката му звучи все по силно.

АКТЬОРЪТ. До тук… Стига. За беден слуга е достатъчно. Грозотията ми трябва да е трогателна, а не отблъскваща. Народът обича да се трогва. На млади години не бих приел тази роля – унизен, грозен и леко тъп слуга. Режисьорът ми предложи. Учил съм го на театър и сега се чувства задължен.”Ей, Бидгош, ми вика, искаш ли да изкараш някой лев.” Кой не иска някой лев. Всеки знае, че най-важното качество на парите е тяхното количество. Би могъл да ми предложи и нещо по-различно от слуга. Аз съм играл например Тартюф!... Тартюф!!! Режисьорът е ходел прав под масата, когато аз съм играл Тартюф. „Блестящо, блестящо!” Да, така писаха по вестниците. Тогава имаше вестници, в които пишеха за театър, пишеха за мен! А сега: унизен, грозен и леко тъп слуга… Трийсет лева на вечер. Почти една десета от пенсията ми. Не, тази роля не е за мен. Е, да кажем, не беше за мен. А сега се справям лесно. Хи-хи-хи – унизен, грозен и тъп…/пие от пластмасовата чаша/ Лесно е. Просто ми отива. Хи-хи-хи… Много е лесно. “Какво ще заповяда, ваше височество! Ботушите ви са лъснати, сър! Да ви разтрия ли гърба?” Защо трябва да му разтривам гърба?… Режисьорско решение! Концептуално мислене! Защо, не знам?… Концепцията е по-силна от човека! Ще стане ясно на сцената. На сцената всичко става ясно: кой е подлец, кой е герой, кой предател и кой хитрец. Всичко е истина, с която след два часа се разделяш и не се чувстваш виновен за нищо. Два часа си друг, а след това пак същия.  Дори да си убиец – след два чаша си невинен. Ако си влюбен – два часа. Толкова. Така става при повечето колеги, но при мен нещата се объркаха още в началото./отпива от чашата, прави раздвижване на лицевите си мускули/

Какво ужасно положение!

  Да чакаш тука, да стоиш,

  без думица да промълвиш!

  Загубваш всякакво търпение!

  При среща между двама равни,

  безсмислица е грубостта,

  но тирания става тя

  когато е между неравни!

/продължава с раздвижване на лицевите мускули и отново отпива глътка от чашата/

         Когато играех на сцената честен, почтен човек, когато играех герой и в живота се държах като герой и честен човек. Когато играех мръсник, подлец, престъпник – се чувствах виновен, не ми се искаше да се срещам с хора, гледах в краката си когато ходех по улиците. Когато се влюбвах на сцената, се влюбвах в колежката си и в живота. При мен нещата се обърнаха. Беше чудесно и много тежко. Пет пъти съм се женил и развеждал. И все бях влюбен. Пет пъти сватби, пет пъти Менделсон, пет пъти кумове, шафери, носни кърпички и торбички с бонбони…Пет пъти адвокати, пет пъти разправии, пет пъти съд… Така е, когато си пет пъти влюбен! Невероятно!... Щом се влюбех и веднага казвах на жена ми: Влюбих се в друга. Казвах й и се развеждах. Другите ме мислеха за идиот, а аз си мислех, че така оставам почтен човек. Нещо се случва и аз го казвах. Не се заключвах, като другите, с любимата си по гримьорните, не се натискахме между кулисите…Не криех, не лъжех никого. Нали нищо в този свят не е завинаги. За последен път се влюбих, когато бях на петдесет и три. Беше някаква второстепенна роля. Героят ми - от ниско социално съсловие, безумно и безуспешно се влюбва в младо момиче от аристокрацията. Така беше по пиеса. ХІХ век. Колежката, над тридесетте, и за нея беше за последно да играе млада и красива колкото грим и аркансил да си слагаше по лицето. Ако искаш една жена да видиш на колко години е, погледни й ръцете и шията. Това, което се появява там не може да се скрие. Онази ситна плетка от бръчици? Нали? Всички я знаете. И пак стана както винаги… Оженихме се. За нея всички други жени бяха курви. А аз най-сладкият, най-чаровният… На петдесет и пет! Хи-хи-хи… И всяка курва искаше да ме събори в леглото си. /въздиша/ Жена ми, последната ми жена, беше проста жена. Разделихме се. Да-а-а-а, любовта е чик-чирик… Самотно врабче. /прави няколко танцувални  стъпки – репетира, доволен е от това, което е показал/  Става! Добре съм. /вади от ръкава на костюма си кърпа и попива потта от челото си/ Все още съм добре. Не съм се предал. Аз мога! Едно време кърпичките ми бяха с дантела, кърпичка на благородник и исках преди спектакъл гардеробиерката нарочно да я парфюмира. Това е: разочарование, трагедия, развод! /пак танцува, репетира стъпки/ Едно, две, три…едно, две три… Ха! Уморявам се. Но както често се случва, истинските трагедии не са на сцената, а в живота. Какво е сцената? - на сцената се живее лесно. Сцената е като чаша доматен сок към руската водка. А водката е животът. Пиех от него и се опивах. Всичко ми харесваше. Във всичко вярвах. Във всичко ми вървеше. Докато нещата се обърнаха. Едните оттук – другите оттам. Едните изведнъж станаха виновни за всичко, а другите – жертви от всичко.

Какво ужасно положение!

  Да чакаш тука, да стоиш,

  без думица да промълвиш!

  Загубваш всякакво търпение!

  При среща между двама равни,

  безсмислица е грубостта,…”

И после? После…после… Добре. Ще си спомня думичките, това е само една реплика, ще си спомня всичко. Митинги, музика, площади… Артистите станаха повече от хората по улиците. Нещо трябваше да се промени, но нищо не се променяше. Излъгаха ни. Огледах се – нямах нищо около себе си. Изведнъж усетих, че съм преживял всичко, че всичко ми е омръзнало, че всичко вече се е случило. Не бяха виновни годините за това усещане, друго беше. Разбрах го по-късно. Да, да… Така става. Важните неща човек първо ги усеща, а след това ги разбира. И аз по-късно разбрах: бях си изгубил надеждата. А щом съм изгубил надеждата, съм изгубил и бъдещето, а щом съм изгубил бъдещето, съм изгубил живота си. И ей така, изведнъж, останах без живот. Като на шега. Повтарянето на залези и изгреви, на събуждане и заспиване, на сняг и жега – всичко беше едно и също. Какво значение има дали си преял с грис халва или с черен хайвер, какво значение има дали си препил с дванадесет годишно уиски или с гроздова от съседния дюкян – усещането е едно и също. На сутринта всичко в устата ти бръжди, не чувстваш езика си, трудно преглъщаш. Водата от чешмата е по-сладка от прясно мляко със захар. И какво… Може би разликата е в това, че докато пиеш уиски, си мислиш, че няма да ти се случи онова, което ще ти се случи от гроздовата… Илюзия. Гадна илюзия… Това е. Нищо. Край. Вече не ми се играеше на сцената. Това, което бях на сцената – не бях вече в живота. Режисьорът ми говореше на репетицията, а аз си мислех за други неща. Ако трябва да бъда честен, аз за нищо не си мислех. Просто стоях така, с отворени очи и леко разтворени устни. Колегите ми подхвърляха репликите си и аз им подхвърлях репликите на моя герой.Те се правеха, че разбират и аз се правех, че съм наясно с образа…Обичах да стоя след репетиции в тъмния салон на театъра. Тишината ме упойваше. Упойваше ме нищото. Не си спомнях нищо, само стоях в тъмния театрален салон. Понякога той ми приличаше на отминалия живот: тъмен, тих, безинтересен, с някаква далечна светлина в дъното на сцената от забравената  лампа на дежурното осветление. /отпива от чашата/ Мразя пластмасата, но онова, което е вътре в нея ми харесва. Много ми харесва.”Какво ужасно положение!”  Хе-хе-хе… Купувам я на черно – водката. Не е четиридесет градуса, но върши работа. На една трета от цената. Бутилката от мен. Някой викат: как можеш да пиеш тази отрова! Защо да не я пия щом мога. За три лева какво да пия? "Курвоазие"?! Не! "Метакса"?! Не! "Смирнов"?! Глупости. Тогава да спра да пия! Хе-хе-хе… Какви хора само! А светлината от дежурното осветление потичаше по дъното на сцената и се превръщаше в жълто петно. Премествах се от тъмната зала на театъра в кварталното кафене. Стоях, докато мрака затисне короните на дърветата от градинката. Гледах празната си чаша, и тя ме гледаше с празното си око. И така…

"Какво ужасно положение!

  Да чакаш тука, да стоиш,

  без думица да промълвиш!

  Загубваш всякакво търпение!"

Имаше още от този текст. Какво беше!... Имаше още, но не си го спомням. "Търпение" и сигурно някаква рима. М-м-м, "протежение", "престъпление", "озарение"… Глупости. Понякога изведнъж забравям всичко. Така беше и с Битгош! Бидгош…Бидгош… Имаше някаква пиеса на модерен и бездарен полски автор и в нея се казваше, че героят е от Бидгош. И аз подавам репликата, а режисьорът ме спира нервно. Не е Бидгош- ми казва. Как да не е Бидгош, му отвръщам. Ами ей така, не е. Виж какво, аз съм повече от двадесет години на сцената, Бидгош е, я си събери сополите и си виж текста.Ти си виж текста! - крещи ми той. Гледам текста: Бидгош. Мислех си, че Бидгош  е латинското име на някакво растение, или парче от френска дреха от осемнадесети век, е хайде, в краен случай част от кухненско обзавеждане. Оказа се че Бидгош е име на град. Град!!!  Полски град. И не е Бидгош, а Бидгошч!, „шч!” И още на премиерата забравих името на този град. Всички чакат да кажа „Бидгошч”, аз мълча. Всички чакат, а аз мълча. Пуснаха музика на сцената и ми лепнаха прякора „Бидгошч”. Град с река, полски, пруски, полски, пруски в зависимост от войните, с хотели, площади, улици, градинки – всичко, каквото си има един най-обикновен град. Четях пътеводителя и си мислех: сигурно в този град има и театър, такъв като нашия театър с режисьор, актьори и сценографи, сигурно има и един такъв, като мен актьор, който си стои в дъното на сцената и чака нещо да се случи. Видях лампата на дежурното осветление, тишината на залата… И изведнъж този град ми стана много близък, стана ми като добър приятел, като брат ми стана и си казах: Трябва да го видя. Това е моят град, трябва да го видя на всяка цена. Не беше мечта, а някаква надежда за спасение. И отидох. Едва събрах парички и отидох. Два дни. Толкова пари събрах. Още щом слязох от автобуса и направо в театъра. Същата вечер играеха великия Чехов. „Вишнева градина”. Великият Чехов!  На служебния вход стои един мощен поляк със служебна куртка. Представих му се на развален руски, а той ми отговори на чист полски, че всички артисти са заети и така случайни  чужденци в театъра не могат да влизат. Имало каса, имало билети и така нататък. На чист български това значи – изрита ме. Бръкнах в джоба си, само някакви смотани, намачкани евро. За билет не стигат. Нищо, казах си, и там живеят хора. Все някой ще разбере за какво става дума. Дойде часът, влизат хората в театъра. На вратата им късат билетите. Не си говорят, какво да си кажат. По едно време оредяха. Сега е, си викам, моят час. Тръгнах към вратата и точно пред контрольора започнах да бъркам по джобовете си. С една дума търся си билета - етюд от втори курс ВИТИЗ. Изглежда контрольорът се беше нагледал на всякакви артисти и етюди, може би беше завършил и театрална академия с втора специалност ВИФ, голям беше, хвана ме под мишниците и внимателно ме изнесе в страни от вратата. Седнах на стълбите пред театъра, скрих си главата в шепи и чух как се превърта ключа на входната врата. Това беше, си казах, с този Бидгошч!.. Свърши. През последните години край мен всичко свършваше! Не ми се ставаше, а и нямаше къде да отида, обратният рейс беше на другата сутрин. Така си седях на стълбите, докато някой не ме потупа по рамото. Обърнах се, беше контрольорът. Държеше в едната си ръка две пластмасови чаши, а в другата едно стъкло с водка. Наля в чашите, чукнахме се и пихме. „Не може, каза, ще си изгубя хляба! Искам, но не може. Ти тук си тази вечер, а аз още няколко години!” Пак си чукнахме пластмасовите чаши… И това беше. Човекът си имаше работа и си гледаше работата. Някой от някъде дошъл, че нещо особено си мислел – какво от това. Всеки може да си мисли каквото си иска и да си измисля каквото си иска – това си е негова работа. Не е работа на Бидгошч. „ШЧ!!!”

 Чува се първо повикване за излизане на сцената.

ГЛАСЪТ НА ПОМОЩНИК РЕЖИСЬОРА. Второ действие – трета картина. Слугата и неговият господар.

АКТЬОРЪТ. Това е гласът на втората ми жена. Сега се прави на помощник режисьор. Помага на режисьора да спи вечер по-спокойно – няма лошо, хора сме. Трябва да си помагаме.

ГЛАСЪТ НА ПОМОЩНИК РЕЖИСЬОРА. Второ действие – трета картина.

АКТЬОРЪТ. / към гласа на помощник режисьора/ Гледай си работата!

Актьорът  раздвижва лицевите си мускули. Кашля, прочиства гласа си. Оглежда сценичния си костюм.

   Какво ужасно положение!

                        Да чакаш тука, да стоиш”…

После, после, какво имаше после. Бързо! „…да стоиш…” После, после… Хайде Бидгошч, хайде момче! Вземи се в ръце. Ти можеш! Какъв беше текстът?!

                       „Какво ужасно положение!!!” и нищо. Така ли? Да, положението е ужасно, но ти можеш!

ГЛАСЪТ НА ПОМОЩНИК РЕЖИСЬОРА. Бидгошч на сцената! Влиза от лява врата. / подсказва му текста/ „Какво ужасно положение…”

АКТЬОРЪТ. / към гласа на помощник режисьора/   Млъквай, млъквай, аз ще реша откъде да влизам и да излизам… / на себе си/  “Но каквото и да си приказваш, все пак ти става страшно, като си помислиш хубавичко за това. За цял живот, за вечни времена, така или иначе, свържеш се и после вече нито извъртане, нито разкаяние, нищо, нищо -  всичко свършено всичко направено. Ето, дори и сега вече назад не мога да се върна Какво ужасно положение, какво ужасно положение!… Само това ли остана, само това ли?... Господи, Господи… “Не може дори да избягам, там вече и каретата, и всичко стои приготвено…” И какво направих, а? Какво направих!... “А мигар наистина не мога да избягам? Ама как, разбира се, не може: там на вратите и навред стоят хора, ще ме попитат - защо? Не невъзможно. / оглежда се в паника и открива прозореца/ А, ето прозорецът е отворен; какво ли ще е, ако избягам през прозореца? Не, невъзможно; па и неприлично, и високо…

ГЛАСЪТ НА ПОМОЩНИК РЕЖИСЬОРА./съска в микрофоните/ Какво ти стана? Къде си? Стига с твоите номера! Излизай на сцената!

АКТЬОРЪТ.” /отива до прозореца/ Ами, не е толкова високо: само един цокъл, но и той е нисичък. Е, не, разбира се, ами и фуражката ми дори я няма! Как така без шапка? Ами какво ли ще стане ако опитам, а?”

ГЛАСЪТ НА ПОМОЩНИК РЕЖИСЬОРА./ вече гърми в празната гримьорна/ Бидгошч, мръснико-о-о-о…. Бидгошч! Бидго-о-о-ошч!

АКТЬОРЪТ. Сега ще видиш, сега всичко ще видиш! “/опира се на прозореца/  Господи, благослови!” Сега-а-а-а….

         Скача през прозореца. 

Такси! Такси-и-и...

                                                                            КРАЙ  НА  ТРЕТА ЧАСТ

* Маркираният текст е цитат от комедията на Н.В.Гогол „Женитба”.

* Текстът се публикува със специалното разрешение на автора.



автор на илюстрацията : Георги Чепилев

 

За премиерата на "Когато..." и стихотворения от книгата може да прочетете тук