по заглавие   по съдържание

Иглика Дионисиева: "Някъде другаде" – романът като ръка карти

30.08.2015
Снимка 1
 
Иглика Дионисиева за романа на Христина Панджаридис
"Някъде другаде", ИК "Жанет 45", 2015
 

Да четеш за неща, които са част от природата ти, за проблеми, в чиито захват би могъл да се окажеш днес или утре, от които не си застрахован – е, меко казано, смущаващо и в никакъв случай не носещо покой. Но да пишеш за всичките тия неща, за слабостите, за грешките, за лакомиите и терзанията, които са част от теб, от теб – като представител на определен пол и социална роля – за това се иска не само наблюдателно око, чувствително сърце и умело боравене със словото и перото, но и голяма смелост и готовност за дълбаене и обговаряне на неудобни за обществото случвания.

Христина Панджаридис прави всичко това в новия си роман "Някъде другаде". Съблазнителните женски форми и фокусническата шапка, поставени на корицата от Капка Кънева, загатват за едно необикновено преживяване и пътуване по страниците на книгата. Да, пътуването е необикновено и с обратен знак; лесно се тръгва с куфар и раница, но – къде всъщност се стига?

Майката. Така започва текстът в книгата. Една жена ни разказва за непредвидената си среща с друга жена. Коя от двете е майката? Само маркирам въпроса, но не го поставям тук, защото, съотнесен към романовата структура той би изгубил смисъла си.

Следва Художникът. Като нов глас, който заговаря веднага след бягството на предишната персона. Има ли връзка помежду им? Началото с нищо не загатва за такава, не и в първите 2 глави.

Затворничката. Едната жена от първата страница този път заговаря от свое име, вече я виждаме в упор, не като 3 л. ед. ч.

Изоставената, Майката, Затворничката, Майката, Художникът, Хотелиерката, Затворничката…

Това са само малък брой от имената на различните части на романа. Различните глави, които, фокусирайки вниманието ни върху историите на титулярите си, правят цяло и общо пътуването към и живянето някъде другаде. Тъй като книгата няма съдържание, записах имената на главите на отделен лист. Какво се получи? Това номинативно систематизиране извади на преден план следните изводи:

Първо, в процеса на четене се установява, че действащите лица в книгата не са много. И освен всичко друго, те нямат лични имена. Персонажите са изведени като нарицателни (виж по-горе); от личности са превърнати в типове. Колко са личните имена в текста? Парадоксално (или съзнателно търсен от автора контраст) единствена любовницата (една от любовниците, тази с най-дългогодишен "стаж") на Несимпатичния – е удостоена с лично име – Люба. И петте деца на една от затворничките:

"Имаше една, която пееше на решетките и наричаше звездите на имената на петте си деца. Не са се изтъркали от паметта ми: Ивана, Петър, Йова, Йордан и Лора."

Една от възможните причини за деноминацията на героите е, че така тежестта на стореното от тях сякаш намалява за самите тях, разпределя се поравно, като се поема и от другите. Чрез този писателски трик читателят не може да ги посочи назидателно с пръст, не може да се дистанцира по библейски образец с измиване на ръцете. Всеки от нас би могъл да "облече" тези образи, да се окаже в ролята им, и то не само в сферата на представите. Но има и 2 места в книгата, където са назовани реални хора с личните им имена и възраст. Това са Първа (стр. 82-84) и Втора анкета (стр. 157-160).  Допитване, направено от автора по въпроса за майчинството, за отказаното като личен избор майчинство. Свидетелства за това, че темата на романа е социално неотделима и представлява опасност, чиито резултати не трябва да се подценяват. „Светът ще се оправи, когато умре последният социален работник”, казваше австрийският ми преподавател и колега Херберт Паулишин. Светът ще се оправи, когато майките спрат да изоставят децата си – така бих променила акцента след прочита на двете анкети.

Второ, извадката на заглавията на текстовите съставни части на романа и систематизирането им отделно дават нов поглед и възможности за самите действащи лица в произведението. Как са назовани и презентирани те? – точно по същия начин, както се прави това в пиеса. Да, ето я Майката, излиза на сцената, изпълнява блестящо своя монолог. След нея – Художникът. Влиза на мястото на действието и Затворничката. Образи, типове, разполагащи с изключително силните си монолози, готови да моделират като пластилин вниманието и емоциите на публиката, с яркото си и болезнено явяване в светлината на прожекторите. Тази констатация ми дава правото да говоря за творбата като експеримент, ползващ ресурсите на романа и драмата, размиващ границите между романа и пиесата. Роман, който има потенциал да бъде изигран на сцена.

Трето, историите и разказите на персонажите от различните глави не са непременно свързани една с друга. Текстовете, съставляващи книгата, са по-самостоятелни и независими един от друг, главите са завършени цялости, които биха могли да изтърпят разместване и пренареждане, при което да не пострада логически общото цяло. На принципа на подреждането на пасиансите – картите са обърнати с лицата надолу. Отваряш карта/глава и четеш. Отваряш следваща. Но никога не знаеш какво следва – коя боя и каква карта/кой герой и каква история ще извади от паметта си, накъде отива персонажът. Всеки от героите е получил ръка карти. Кой по-силни, кой – по-слаби. Интересното идва от разиграването на полученото. А „разиграването” – разгръщането на фабулата в романа се случва ненатрапчиво и като че ли не това е „носещата конструкция” в произведението. Сюжетните линии са няколко, според обговарянето на животите на героите; някои от тези линии остават неизяснени, незавършени – те не са финализирани с действие или резултат, а само с намерение (като например Художникът, стр. 169). Няколко от главите пък имат друга, различна от обичайния ритъм за този роман, динамика.

Криминалният елемент ( в някои от последните глави за Майката) внася друг привкус; измества за малко фокуса от полето за размишления към четенето за тръпка, за удоволствие.

Две от главите не номинират човешки типове, а метеорологични състояния на времето – Мъгливо и Облачно. Различни са и като тип четиво от всичко останало в книгата, защото носят белезите на фентъзито. Две  приказки, разказани в романа, от двама от героите (Майката и Художника).

По какъв начин всичко, казано до тук, прави романа цялост и героите – части от един добре тиктакащ (часовников) механизъм? С обговарянето и богатото психологическо илюстроване на темата за дефицитите и справянето в тях. Майката, която изоставя двете си деца. Майката, която "подарява" детето си, а след това го намира с молба да даде бъбрек на предпочетения си брат. Проститутката, която се грижи като майка за сестра си. И още куп "ненормални" истории. Доколко сме склонни да се разграничим от тях и да ги осъдим, или обратно – демонстрирайки силна емпатия, да съпреживеем болката им и да тръгнем изследователски да търсим корените на злото? Индиректно, такива въпроси и внушения ни поставят героите, с перманентната динамика в характерите си, със своите спомени, изповеди, усещания и намерения.

Да, това е роман, който назовава проблемите и иска вмисляне, иска решения. И тръгнем ли от последните "виновници", позиционирани в книгата, проследявайки средата и обстоятелствата, инспирирали изборите им, ще видим, че проблемът е не само техен, а е някъде другаде. Електрическите вериги са защитени от авариране със специален по-слаб елемент, който изгаря, предпазвайки от неизправност другите части в системата. По подобен начин се случват нещата и в романа, който пък "отразява" реални ситуации от живота – при „неизправност” в дадена обществена цялост изгарят "бушоните", най-слабите места – първо децата, после майките. И това се случва, когато не им е осигурен жизнения, базов минимум или достатъчно подкрепяща среда. Ще осъдите ли майката, тръгнала си само с куфар и раница и оставила двете си момичета на баща им? Ще я осъдим ли – след като съпругът ѝ пръв е узурпирал майчинството и екзистенциалната ѝ ценност по презумпция, произтичаща от него; след като е отказал да я приеме като несъвършено човешко същество (изисквайки  от нея перфекционизъм в 50 пункта!) Слабост или сила е изборът ѝ – да се опитва да съгради живот и смисъл за себе си някъде другаде, извън семейството и далеч от децата си?

Според мен не е случайно, че романът започва с Майката и завършва с Изоставената. Две така ясно и силно говорещи помежду си глави.

Майката: "Сълзите са истински. Няма фокуси. Фалшива се чувствам аз и затова бягам."

Изоставената: "Сигурно очаква да си мълча и да се срамувам, да си затворя устата и да си поискам автограф като една непозната. О, лъжеш се! Имаме години общи неща и няма да пропусна мига да ти ги припомня, писателко!

-  Хей! Мамо!"

Присъда, амнистия или животоспасяваща глътка кислород са тези заканителни думи от устата на дъщерята?

 

Откъс от романа може да прочетете в "Диаскоп" тук

На снимката: Христина Панджаридис и Иглика Дионисиева - премиера на книгата "Някъде другаде" в Ориндж център, София. Фото - Анита Крис

 


 

редактор: Христина Мирчева