Цруя Шалев: "Любовен живот"

06.11.2015
Снимка 1

Нито e баща ми, нито е майка ми, тогава кой е човекът, който ми отваря вратата на техния апартамент? Силуетът му изпълва рамката, а ръката му е стиснала дръжката на входната врата и аз съм готова да си тръгна; може пък да съм сбъркала етажа, но не, ето я и табелката с орнаментите, определено всичко говори обратното, искам да кажа, че все пак те живеят тук, или поне живееха, така че питам глухо: случило ли се е нещо с моите родители? Абсолютно нищо, Яара, отговаря ми широката сива уста, в която името ми се мята като рибка, заплетена в мрежа; втурвам се навътре, неволно мимоходом докосвам студената гладка кожа на неговата ръка, прекосявам на бегом празния хол и без да спирам, отварям вратата на тяхната спалня.

Двамата вдигат рязко глави, сякаш са ги хванали на местопрестъплението, и едва тогава забелязвам, че тя лежи, с глава увита в кърпа на цветчета, подпряла чело с ръка, като че ли го крепи да не падне, а баща ми, приседнал до нея, държи в ръката си чаша с вода, която се люшка ритмично, а това от своя страна дава обяснение за нервно разплисканата локвичка в краката му. Да не си болна, питам, а тя отвръща: не ми е добре. Преди няма и две минути се чувстваше прекрасно, казва татко, а тя боботи сърдито: ето, нали виждаш, не иска да ми повярва. Ами докторът, какво казва докторът, питам аз. Какъв доктор – учудва се баща ми, – че тя е здрава като бик, де да можех аз да съм як като нея. Но аз не спирам: значи какво излиза, не сте викали лекар? Кой тогава ми отвори вратата? Баща ми се засмива: какъв лекар бълнуваш? Това е моят приятел, Арие Евен, не го ли помниш? Как би могла, вика майка ми, че тя не беше родена, когато той замина. Татко става от леглото: отивам да му правя компания, не е учтиво да го оставяме така самичък. Според мен той прилича на човек, който много добре се справя и сам, казвам аз, все едно си е у дома. Майка ми с насълзени очи започва да кашля, а баща ми, окончателно загубил търпение, ѝ връчва полупразната чаша. Остани при мен, Шломо, не се чувствам добре, наистина, но той прецапва през прозрачната локва: нали Яара е тук, ами така де, за какво са тези деца, ако не свършат и те някоя работа.

Майка ми допива гневно чашата и дръпва влажната кърпа от главата си, щръкват мизерни кичурчета коса, като бодлички на таралеж, тя напразно се опитва да ги приглади; о, не, няма сила на земята, която може да ме накара да забравя разкошната ѝ плитка, жива и непослушна като игриво коте, и питам: защо я отряза, мамо, все едно си си ампутирала крака. Ти нали не мислиш, че човек на драго сърце ще си ампутира крак? Вече не ми отиваше, пък и нищо не е вечно на този свят, а после отново сяда и неспокойно поглежда часовника си: ама този докога смята да кисне тук, почва да ми писва вече да лежа в това легло посред бял ден.

Искаш да кажеш, че не си болна, питам изненадано аз, а тя се ухилва: разбира се, че не съм, просто този тип, ами не мога да го понасям, и аз, присъединявам се някак спонтанно – допирът на неговата кожа до моята беше предизвикал същия ефект като при ухапване от насекомо, разглеждам ръката си, да видя дали няма кръв, или подутина, после искам от нея да ми обясни, все пак.

О, дълго е за разказване, баща ти много държи на този човек, учили са заедно преди трийсет години, беше най-добрият му приятел, но аз винаги съм смятала, че Арие му се е подигравал и дори го е използвал, за мен този тип е неспособен на каквито и да било чувства. От години не се беше чувало нищо за него, а ето че сега изведнъж пак се появява, явно има нужда от баща ти, сигурно ще иска да уреди нещо за жена му, а може и нещо друго. Но ти каза, че не живеел вече тук – защо ли го защитавам? Да, продължава тя вкисната, живеят във Франция, сега са се върнали, но човек, стига да има желание, винаги може да си запази връзките, макар и отдалеч, нали така, и лицето ѝ се изкривява като при инсулт, чертите му се събират в триъгълник, покрит със старчески петна и бръчки, които все пак бяха запазили нещо детинско – присвитите, недоверчиви, прашни като немити от години прозорци очи, над впечатляващия красив правилен нос, който аз съм наследила и под който сега се разтегля горчивата извивка на бледи устни, постепенно потъващи все по-навътре и по-навътре, сякаш засмукани от вакуум.

И какво е правил във Франция, питам. Единственото, на което някога е бил способен, което ще рече – нищо, отвръща тя язвително, обаче баща ти е убеден, че е изпълнявал някаква много тайна мисия там, нещо свързано със сигурността, но аз мисля, че просто е живял на гърба на жена си, която е много богата, абе фукара, ама случил на жена, а сега се е върнал тук да продава фасоните, на които се е научил в Европа, и аз забелязвам, че е забила поглед в огледалото на отсрещната стена и гледа как се измъкват жлъчните и гадни думи от устата ѝ. Питам се какво ли може да избълва и срещу мен зад гърба ми, имах чувството, че се задушавам; трябва да тръгвам; недей още, противи се тя, иска да ме задържи, същата работа като с баща ми преди малко. Почакай онзи да си тръгне. Но защо? Свива рамене: ами не знам.

От хола долита остра миризма на френски тютюн, а баща ми, който не позволяваше да се пуши в негово присъствие, сега се беше сгушил на канапето под гъст облак дим, докато неговият гост, блажено изтегнат в най-удобното кресло, ме гледаше как влизам в стаята. Нали я помниш, Яара, подмята баща ми, като че ли се оправдава; да, много добре, като бебе, но никога не бих я познал – гостът се изправя с изненадваща лекота и ми подава красивата си издължена ръка с тънки мургави пръсти. Ти май си склонна да си представяш винаги най-лошото – пита той с иронична усмивка. Преди малко, като ѝ отворих вратата, така ме изгледа, да речеш, че вас вече съм ви убил и сега тя е на ред, обяснява гостът на баща ми; потвърждавам, че е било точно така, а той пуска грубо ръката ми и тя увисва глупаво, все едно съм припаднала; беше издърпал неговата без никакво предупреждение, след което отново се разположи в креслото; седнала срещу него, аз се опитвам да отбягвам сивия му изпитателен поглед, скрита зад косата си. Трябва да си ходя, казвам на баща ми, Йони ме чака вкъщи. Тогава гостът ме засича с остър, провокативен тон: а майка ви, тя как се чувства. О, не много добре, казвам с неволно престорена усмивка, така става всеки път, когато лъжа. Знаеш ли, че ние сме учили заедно, съобщава баща ми с блеснал поглед, бяхме много млади, по-млади от теб, даже известно време живеехме в една квартира; погледът му угасва, гостенинът не изглежда толкова ентусиазиран, татко обаче не се отчайва: чакай, ще ти покажа една снимка; скача на крака – споменаването на миналото винаги го потапя в една почти оскърбителна еуфория. Различните шумове, които достигат до нас от съседната стая – отваряне на чекмеджета, падане на книги – запълват настъпилата мъчителна, тежка тишина помежду ни; гостът пали нова цигара, без да си прави труда да подхване разговор, само ме гледа втренчено със своя арогантен, предизвикателен и в същото време безразличен поглед, присъствието му изпълва стаята; опитвам се да отвърна с блестящ поглед, но очите ми, упорито сведени надолу, не се осмеляват да се изкачат по разтворените копчета на блузата му, откриваща загоряла, гладка като коприна гръд, а се спускат надолу към краката му, към ярките, граничещи с нелепото, островърхи обувки, стиснали помежду си голям черен плик, от който се показва надпис със златни букви „Prêt à porter, Paris, rive gauche“ и аз едва се удържам да не се изкискам, слисана от подобна суета, в страхотен контраст със суровите му решителни черти; задушавам се от смях и кашлям от неудобство, търсейки какво да кажа, най-накрая заявявам: няма да я намери, със сигурност, никога нищо не намира. И не би могъл, защото тази снимка е у мен, прошепва гостът, в същия момент се чува глух шум, последван от ругатня, и татко влиза, тътрейки след себе си чекмеджето, което е паднало на крака му. Къде може да е проклетата снимка?

Остави, Шломо, казва нашият гост не без ирония, не е толкова важно. Ядосвам се, защо не му каже, че е у него, защо и аз не казвам нищо, а той как се е досетил, че аз ще премълча. Гледаме го как рови трескаво в чекмеджето, докато накрая ставам и повтарям като спасително заклинание, че Йони ме чака вкъщи. Жалко, исках да ти покажа как сме изглеждали.

И за какво – възкликва гостът, – нито на нея ѝ е притрябвало, нито на мен. А аз, да не остана по-назад: ами да, наистина, въпреки че би ми се искало да видя как е изглеждало мургавото изсечено лице навремето. Татко ме изпраща до вратата, леко накуцвайки: не е болна наистина, нали? А аз му отговарям: разбира се, че е болна, би трябвало да извикаш лекар.

Стълбището беше посипано с хлъзгави, размекнати листа, пристъпвам внимателно по безшумната им гнила покривка, стискам здраво студените перила, които вчера все още изгаряха пръстите ми, но днес горещата вълна беше изместена от плах есенен дъждец, стигам булеварда точно в момента, в който колите включват фаровете си и започват да си приличат, също както и пешеходците, между които се стопих и аз. Вечерта потапяше всички ни в мрак, майка ми – затворена в стаята си, баща ми – опушен от приятеля си от младежките години, Йони, който ме чакаше вкъщи, уморен, седнал пред екрана на компютъра си, Шира, която живееше недалеч от нас, що ли да не кривна малко от пътя, да си поговорим?

Имам чувството, че един куп неща трябва да ѝ казвам, въпреки че днес на обед се бяхме виждали във факултета; звъня на вратата, но никой не отговаря, продължавам да звъня, може да е в тоалетната или под душа, дори чукам по капака на прозореца в задния двор, откъдето чувам мяукане, Туля, котаракът на Шира, скача през кухненския прозорец, изглежда самотата му е дотегнала, погалвам го, той започва да мърка и да вири сивата си опашка, чувствам се по-спокойна, впрочем и той, свива се на кълбо в краката ми, може би е заспал, но не, навирва пак опашка, докато аз пресичам двора и излизам на уличката, където единствената лампа примигва, преди да сдаде душа.

Върви си, Туля, Шира скоро ще се върне, но той се е заинатил да ме придружава като някакъв досадно любезен домакин; сещам се за татко, който щъка около неговия гостенин, беше се хванал за него като удавник за сламка, струва ми се, че виждам баща си да пресича отсрещната улица с малки забързани крачки, крехките му крайници потъват в мрака, а до него – приятелят му с оперената си походка, със загорялото си лице, решителен и енергичен, просребрената му коса проблясва в нощта като светлоотражател; забързвам след тях, преследвана от нещастния котарак, на когото бия един въображаем шут и му викам да си върви у дома, преди да пресека и аз на свой ред, в този момент чувам стържещ звук от спирачки, тъп удар, отваряне вратата на кола и някой да вика: на кого е това коте? Късно е вече, казва друг глас.

 

Откъс от книгата на Цруя Шалев "Любовен живот"
ИК "Жанет 45", ноември 2015
Превод: Наташа Колевска-Куртева
Оформление: Ася Колева-Стоянова

 

Цруя Шалев и "Любовен живот" в "Диаскоп" тук
Снимките са предоставени от ИК "Жанет 45"

 


 

редактор: Христина Мирчева