по заглавие   по съдържание

Димитрина Бояджиева: "Счетоводна къща"

10.11.2015
Снимка 1

На Лили Кралева

Рекламата на „Счетоводна къща Минков”  гласи: „Не ви излизат сметките? Оставете ги на нас!” Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги  разсее.  След пет години напрегната работа  обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом  разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги  посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз.  Отново прикова сините си очи в клиентката  и  не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и  изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството й.  Естествено, напрежението от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха убийствени и за двамата  –  повали ги в личния му автомобил, който ги откара до малък крайбрежен хотел. В няколкото дни  над счетоводните книги, сънят и на двамата нямаше да стигне за дрямка и на малко коте.

Макар  г-н Минков да имаше пари,  всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у  съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рождения й ден, всъщност беше  награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване... Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна  да изпие чаша калвадос  в  едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката.  Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова.  И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че  в тълпата  влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като   нея в бистрото, просто й го сервира  на готово. Тя трябваше само да приеме.  В началото сякаш не намираха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която  им подейства дори  с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха  почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол,   а кой обича   дисонанса! Тогава мъжът направи  нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно  нощта. За някой от вас това предложение може да предизвиква завист, но по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез,  стигнало до горно ла,  трябваше да приключи. Колкото и да й се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си,  г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно - екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.

След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата  и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията.Това нямаше нищо общо с  тричасовото й познанство с мъжа.  Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за  Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори.  А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз... , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Представяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън и за един забравен Финдли. Верно?   Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост”  - опитала се да го утеши тя. „Да,  но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал  той. И,  докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да  драска върху празна цигарена кутия Житан, оставена от преден клиент.  Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой  като него се  питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и  въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.

Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден,  докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси  в страничните джобове на чантата и  в един от тях, вместо червило извади  цигарената  кутия Житан. Отвори  капака и видя нарисувано петолиние с ключ сол.  Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди - сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.

А г-н Минков? Не го мислете. Не сте виновни в нищо. Сигурно си имате по-големи грижи от него.

 

Разказът е от новата книга на
Димитрина Бояджиева "Бароковата Манолита"
Дона Неделчева - художник
Проф. Банко Банков - редактор
Джанер Тахир - предпечат
изд. ""Фастумпринт"  ЕООД - София
ISBN 978-619-7223-05-7
 

илюстрация към разказа: ©Георги Чепилев

Димитрина Бояджиева и "Бароковата Манолита" в "Диаскоп" тук

 

 


 

редактор: Христина Мирчева