по заглавие   по съдържание

Димитрина Бояджиева: "Бароковата Манолита"

10.02.2015
Снимка 1

Барок грейна във вилите край Варна - невиждано великолепие на богатство с монументална показност.  Барок се настани и в гробищния парк - разкошни мраморни паметници с пищно изобилие от тежка бронзова позлата. Клети ми свят, скръбта на опечалените се утешава с паметници. Хора, оцветете небето в мрачни тонове – и тази нощ притежател на богатства поразен от куршум бе приютен в гробищната обител. На мастиленото небе е изгряла червена луна и осветява семейния опустял оазис на Динев. Зад един от светещите прозорци неговата съпруга Кони е опечалена от горчилката на случая - Кралят го няма. На офиси, къщи, вили, градини – господар бе той. Не тъжи, Кони. Пред терасата на вилата ти се е проснало морето, пък от прозореца на бащината си къща виждаше само бастуна на дядо си Руси. "Дъще, казваше дядо й, с каквато и работа да се захванеш, прави я с душа. И улицата да метеш, мети я тъй, че кога мине  баба ти Койна оттам, да каже: тук Койнето е мело." Позволете да се намеся. Съветите на дядо й са добри, но днес те те не са в сила - днес те водят към фалит.

Още преди да срещне Динев, Кони мечтаеше да види света.  Зад компютъра на фирмата където работеше, често влизаше в интернет и обикаляше света.  Най-много се застояваше в Рио де Жанейро, градът на вечното блаженство, столицата на Аржентина. След работа, поела към къщи, минавайки край олющени блокове, край занемарената градинка със счупени катерушки и люлки, покрай гадното сметище, където цигани ровят в бунището, продължаваше да си мисли за града на вечното блаженство. И нали нямаше как да отиде  до тази далечна топла страна, си я представяше както си иска:  бели каменни къщи с мраморни парапети, от балконите се полюшват латинки, по улиците мачовци... 

За голямо нейно разочарование мачото, който й поднесе съдбата, не беше от ония, дето да си хвърлиш шапката от радост. С шапка или не,  когато Кони срещна благодетеля Динев – яйцевиден, туткав такъв, петдесет и нататък години,  хич и да не го погледнеш -  беше съкратена от работа и отчаяна пиеше кафе в барчето на хотел "Палас". Притежателят на хотел "Палас" Динев, още щом видя Кони я хареса  и тя се остави да бъде харесвана. Той предложи по едно питие и Кони: "Да, с повече лед!" След още по едно питие, алкохолно разнежен  Динев я покани в офиса си и пожела интимни екстри. Каза: "Време е да разклатиш шейкъра ми, Кони!"

 Брей, че подлец е този Динев, с какви мръсни похвати си служи само!  А пък в ловуването си има правила – трябва известно време да се прицелиш: "Щрак!" Жертвата разбира каква е работата и, ако  няма нищо против, сама се просва на земята. А благодетелят Динев, този равнодушен палач – време е да разклатиш шейкъра ми, Кони. Но пък Динев е притежател на хотел "Палас". Такива хора  са страхотни, не можеш да не ги гледаш с трепет и на  Кони страшно й се прииска да се отпусне в прегръдките му. Ха така! Единствено тласкан от страстта си, сексуалната му алчност ги доведе до нищото – кълбо напред и кълбо назад.  Щом стана негова съпруга, на Кони й дойде до гуша да разклаща шейкъра между чаршафите и се спасяваше с райбера. "Кони, отвори!" пъшка зад вратата Динев. "Добре, добре, скъпи", казва Кони, а си мисли: "Божичко, няма ли отърване? Ама че мачо!"  А сега Кони тъжи – Динев, прострелян от куршум, лежи в гроба – страшен, с пукнат череп и изкривено лице. Иди, че разбери. Да си рече човек, не е ли това гавра. Чак й се плачи. Клета ми, Кони, защо си пуснала юздите! От тази нощ райберът отпада. Ти си хубавата Елена на гешефтар и освен недвижими имоти, наследяваш валута, акции и реални ценности.  Можеш да обиколиш света. Господи, Рио де Жанейро! – бели каменни къщи с мраморни стълбища, от балконите се полюшват латинки, по улиците мачовци... Точно така, как да не издигнеш паметник на такъв благодетел като Динев!

Събуди я априлското слънце, покачило се на балкона.  След закуска  Кони спря пред огледалото – изискана като змия в облак парфюм,  слага в чантичката си ключовете от джипа и се отправя към фирмата за надгробни паметници. Първият каталог се оказа с евтини малки паметници излети от цимент, съвсем прости надгробни камъни за вечния несретник – човек сял и жънал, но нищо не постигнал. После следваха по-големите паметници, вече с цокъл, но все още скъпи за наследника на честния пролетарий. Кони разгръща каталога предназначен за хора като Динев – разкошни паметници от мрамор и гранит, аристокрацията на надгробните паметници полирани от всички страни с богато позлатени  орнаменти от бронз. Кони пожела единствения от тези паметници – колосална статуя, извисяваща се върху пиедестал от черен шведски гранит, блестящ като лака на джипа й, спрян пред фирмата. Статуя, наречена "Бароковата Манолита" – бронзова фигура, студена и недостъпна, върху чийто гърди ще бъде изписано името на благодетеля Динев – безсрамна реклама за душата на мошеник. 

Мястото се оказа малко за паметника. До гроба на Динев имаше гроб с дървен кръст, върху който непрофесионално бе изписано името на починалия. Наричаха го гроба на слепия. Работниците, монтиращи паметника, опряха до самия гроб, където свита жена тъжеше за своя починал. Това неудобство спря работниците и агентът на гробищния парк позвъни на Кони: "Госпожо, монтажът на паметника е спрян. Така и така пространството... Пък и жената на  слепия...". "Продължавайте да монтирате! - нареди Кони. - Ако трябва да се заплати на жената за пространството – готово. Нека  каже колко."

Мина месец, паметникът си стоеше немонтиран, а след седмица Кони тръгваше за Аржентина. "Защо? Ама, защо? - пита Кони. - Какво се е случило!?" "Ами това, че жената на слепия не иска никакви пари и плаче. Правете, казва, каквото искате." "Защо плаче, нали бил сляп!? Отървала се от него." "Не знам.  Пуснала е котва на гроба, сякаш е у дома си. Да си рече човек, че смята да векува там." "Божичко, що за жена! Ами ако наистина смята, тогава?..." Агентът на фирмата размърда пресъхнал език: "Права сте, госпожо. Освен ако..." -  "Колко?" - облекчено пита Кони.

И паметникът беше монтиран. "Бароковата Манолита", издигаща се потискащо огромна, се виждаше отдалеч – невиждано великолепие на богатство сред най-черна мизерия. Кони спокойно можеше да полети към Рио де Жанейро, градът на вечното блаженство.

---

Само след месец  "Бароковата Манолита" бе похитена. Една вечер цигани грабнали лостове, чукове или каквото там използват при такива случаи, обезобразиха бронзовата фигура и обречена на неминуема гибел, я продадоха на вторични суровини за претопяване.

Ще кажете: "Е, какво пък! Ако Бог ни е сърдит и храмът ни е опустял. Похитена е "Бароковата Манолита" и толкова.  Нека поне кандилата мъждукат. Нали така?"

 

Димитрина Бояджиева в "Диаскоп":

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева