по заглавие   по съдържание

Жоржета Чолакова: "Лицата на човека в поезията на чешкия авангардизъм"

10.12.2015
Снимка 1

Същности

Авангардизмът като modus vivendi  (продължение)

Първа част тук

Литературата, както и всяка друга сфера на художествеността, престава да има собствена, строго диференцирана територия. Тя става компонент – при това равнореден, а не водещ – на една цялостна интерпретативна система, която поради своя универсализъм изисква постигането на надреден език, интерферирал различни знакови системи – на словото, живописта, киното, детската игра и др. Така разликата между фикционално и нефикционално слово престава вече да има първостепенен характер – от значение е преди всичко епистемологичната природа на текста.

Универсализмът на авангардистичния начин на мислене, който ще доведе и до семиологична революция, е насъщна негова предназначеност, заложена още от появата на понятието „авангард”. Както е известно, терминът „авангард” получава гражданственост много преди да се появи в модерното изкуство на ХХ в. Според американския изследовател Доналд Егбърт за първи път той бива употребен от Сен-Симон в труда „Литературни, философски и индустриални мнения” (1825). Смисълът, вложен още тогава в това понятие, съответства на разбирането на европейското Просвещение за необходимостта от обединяване на всички здрави сили на обществото в името на социалния прогрес. Следователно понятието авангард се създава като универсалия, обвързваща в неделимо цяло политическото, социалното, икономическото и естетическото начало. Разпадането на неговото смислово единство се свързва с възникването на марксизма, който изкуствено разделя отделните съставки, за да изолира художествения авангард от политическия. Показателен за промяната в съдържанието на това понятие е не само „Комунистическият манифест”, където под авангард се разбира партията на работническата класа, но и заглавията на някои радикални списания – например "Авангард" от 1848 г., също така преименуваното през 1890 г. марксистко списание „Работническа партия” в "Авангард" и т.н. (за повече подробности вж.: Егбърт, 1967).  Тенденциозната деформация на понятието задълбочават последователите на Маркс – те абсолютизират неговото политическо съдържание, за да се стигне дотам, че през 1934 г. Сталин го идентифицира със социалистическия реализъм.

 Сен-Симоновият смисъл на понятието авангард бива възроден от разрасналото се анархическо движение, което гледа с еднакъв интерес и на политиката, и на изкуството. Това е времето на Оскард Уайлд, Пьотр Кропоткин – създател на анархистичното списание „Авангард”, излизало през 1870 г. в Швейцария, на френските неоимпресионисти Жорж Сьора, Пол Синяк и Камий Писаро, на Стефан Маларме и Пол Гоген, симпатизиращи силно на анархизма.

Духът на радикалния нонконформизъм се съхранява и в модерното изкуство на ХХ век – откриваме го във фанатизираната агресия на футуристите, чийто лидер Филипо Томазо Маринети съветва приятеля си Мусолини да приеме неговата програма за официален стил на фашизма, откриваме го и у създателя на кубизма Пабло Руиз-и-Пикасо, който, освен че на младини общува с анархистичните среди в Испания, издава през 1901 г. в Барцелона анархистичното списание „Арте ховен” („Arte joven”), откриваме го в стихийната еуфория, завладяла европейското изкуство след Първата световна война и болшевишката революция в Русия.

Макар и да запазва анархистичния нерв на романтизма, и на символистико-декадентското поколение от последната четвърт на XIX век, авангардизмът създава принципно нова художествена концепция. Отказвайки се от привилегията да бъде изразител на елитарната духовност, той отхвърля ларпурлартизма както в романтичния, така и в модернистичния му вариант и се обръща към живота, за да открие в него непознати тайнства и очарования. Срещу ултраиндивидуализма на предходното поколение той противопоставя нова трактовка на колективизма.

(следва)

 


 

©Христина Мирчева