по заглавие   по съдържание

Марин Халачев: "Да се родиш отново"

06.01.2016
Снимка 1

Аз съм към четиридесетте, а то е на пет години и три месеца. В банята сме, душът шурти, то плаче, наумило си е нещо. Майка му приготвя оттатък вечерята, а аз си мисля за моите работи – работи на неуспял човек на четиридесет години. Притискам голото телце до себе си, насапунисвам главичката, ревът се усилва:

- Искам хората да се раждат отново!

Хм... В един френски филм, спомням си. Лудият си въобразяваше, че е дядо Господ – наведе се над умиращата: иска ли тя, той да я подмлади, да повтори отново живота си? „Не! – изкрещя старицата. – Не!Боже!”

Подлагам главичката под струята и разтърквам с пръсти. Личицето лъщее, косичката блести като грива на младо конче.

- Татко, защо хората не се раждат отново?

Продължаваме да се къпем, рефренът си остава все същия, аз си мисля за моите работи:

Слушаш вълшебна приказка, потънал си в чаровен свят, но внезапно по алгебра решаваш трудна задача - стъпваш на криво и изкривяваш живота си. Сутринта ще срещна пак младия мъж с плешивото теме и късите крачоли, жената с жълтеникавата кърпа, която ми кимва и ми се усмихва вече десет години, мрачната фигура на човека с шубата – този, с когото желаем аз да върша неговата работа, а той моята.

- Татко, ти ще умреш ли?

- Да...

- Не искам да умираш!

- Не може,

- Искам да се родиш отново!

Навличаме хавлиите и излизаме.

- Това пък какво е?

Майка му ми обяснява, че жената го водила на гробищата. Кадили с тамян, заравяли мъртвец и нашият гледал. Жената му обяснила кое- що: хората се раждат, растат, остаряват и умират. Умрелите ги заравят в земята.

Тази жена я намерихме с голям труд. Ходихме от човек на човек и питахме: познават ли жена – детегледачка. Ходихме по градините, разпитвахме майки с колички: търсим жена за гледане на дете, малко дете, бебе. Дадохме обявление и във вестника. Дойде една кокалеста особа и каза: шейсет лева плюс храна. После дойде друга: четиредесет лева плюс храна, но ще го върже през кръста, ще държи края на въжето – тя не може да ходи, болят я краката. Хеле, случи ни се късмет – тази жена е добра, грижовна, четиридесет лева без храна. Условия: ходи на погребения един път седмично и на кръжок – два пъти месечно. Когато ни няма, ще го взема със себе си. „Добре” – казахме.

- Ти не знаеше ли, че днес тя ще ходи на погребение?

Знаела, но била на събрание. И аз бях на събрание. А жената с детето – на гробищата, заравяли мъртвец.

Сутринта отварям очи с досада: пет часът. За ставане е рано, за спане – късно. Лежа и мисля. Всяка сутрин се събуждам в пет часа, лежа и мисля за моите работи: ти си сръчно момче, режеш с трион и удряш с чук, поправяш колелета и мотори, но случайно чуваш великолепен актьор, замирисва ти на етер и грим – стъпваш накриво и изкривяваш живота си. Нахлуват първите лъчи, то се събужда, надига се и първата му дума е :

- Татко, не може ли хората да се раждат отново?

После дни наред умува гласно, прави най-различни комбинации: глътвам хапче и не остарявам, глътвам хапче и се превръщам в бебе, лягам с бяла коса, събуждам се с черна.

Разговор:

- Татко, ти ще умреш ли ?

- Да...

- Не искам да умираш!

- Няма начин.

- Искам да се родиш отново!

- Не може.

- Може! Аз ще стана доктор, ще измисля лекарство – хората да не остаряват, а ако случайно умрат, отново да се раждат.

Точно тъй казано: „ Ако случайно умрат, отново да се раждат.” Петгодишно човече! Когато аз бях на шест, направих едно такова нещо, което тогава бе наречено връх на детското творчество.

Минава месец и най- после – забравя. За да не го мъкне жената по гробищата, ние го мъкнем по събранията. Всяка сутрин тръгвам по пътя си – младият мъж с плешивото теме и късите крачоли, жената с жълтеникавата кърпа, която вече десет години ми кима и ми се усмихва, мрачната фигура на човека с шубата – онзи, с когото желаем аз да върша неговата работа, а той – моята. Но е късно вече, по на четиридесет години сме.

Влечението си наричам хоби. Нашарвам страницата, попоглеждам я и я задрасквам – това нищо не е, посягам за нов лист. До мене синът ми строи къща от пластмасови плочки. Чувам мърморене, той събаря къщата, построява я и пак я събаря.

- Какво става? Защо строиш къщата и я събаряш?

Надигам се, къщата е построена, само една-единствена плочка в основите не е на мястото си, изкривена е, трябва да се взреш, за да я видиш. Синът ми сочи плочката, замахва и събаря къщата. И започва да строи отново.

- Ти... строител ли ще станеш?

- Не...

- А какъв?

- Доктор.

- Защо?

- Ще измисля лекарство: като остарееш, да се родиш отново.

Клякам до него, хващам го за ръцете, вглеждам се в очите му – гледа ме с моя поглед.

- Та аз съм се родил отново - промълвям. – Това си ти... Разбра ли? – Стискам ръчичките, не мисля за моите работи и повтарям: - Разбра ли? Аз съм се родил отново, това си ти !!!

 

Разказът „Да се родиш отново” е публикуван в „Магията”, сборник разкази от Марин Халачев, Издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1985 г.

Публикува се със съдействието на художника Николай Маринов, син на писателя Марин Халачев.

 

Повече за Марин Халачев в рубриката "Пловдивски автори" тук

 

Илюстрация: ©Стилиана Георгиева - Stella

 


 

©Христина Мирчева