по заглавие   по съдържание

Георги Николов: "Автопортрет с маски"

17.03.2016
Снимка 1
 
АВТОПОРТРЕТ С МАСКИ
 
Самотата избива
като обрив по лицето ми.
Лицето ми
се покрива с лунни кратери.
Гримасата
се втвърдява в маска.
Маската се сраства
с лицето ми.
 
Свалям лицето си.
 
Под него се показват
други маски.
Маски-матрьошки
падат една сред друга,
една след друга.
Най-отдолу
последното ми лице –
посмъртна маска.
 
 
ЕСКИЗ НА СМЪРТТА
 
Време е вече да опитомя смъртта –
като лисичката на Екзюпери.
Да си говоря с нея за нещата от отвъдното.
Да си я представя с рижа коса.
 
Или да я прелъстя най-после –
тя ми се усмихва като Мона Лиза.
Знам, че с колкото и други да е била,
за мен смъртта ще е девствена.
 
 
ВЪТРЕШЕН ПЕЙЗАЖ
 
Искам да заспя
като гълъба
с глава под крилото –
малка пластика
в Лувъра на нощта.
 
Да се затворя в себе си
като око на кладенец
с мигла от мъгла.
 
Да спя
с най-вътрешното си око,
с най-дълбоката си вода,
с най-шестото си чувство,
да спя...
 
И, ако се събудя,
да отметна
завеса от златна папрат
пред себе си.
 
 
ЩРИХИ КЪМ АВТОПОРТРЕТА
 
И вече знам,
че няма да умра
на кръста или на бесилото.
Нито на кладата.
 
Но съм осъден
на разстрел през детството
за убийството
на птица.
 
Строяват се
по голите дървета
взводовете на врабците
в кафяви униформи.
 
И ще се свлека
под залпа им внезапен –
рояк, летящ към мен
от толкоз време.
 
 
ИНФАРКТ НА ПОЛЯНАТА
С ДИВИТЕ ЛАЙКУЧКИ
 
И когато се свлека
под залпа на врабците
в кафяви униформи,
прицелени в гърдите ми
от толкоз време,
ще се събудя на поляната
със диви лайкучки,
надвесени над мен тревожно –
като сестри
в реанимация.
 
 
СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ
 
Вятърът прониза слънчогледите
до мозъка на костите им.
Слънцето се извърна от тях.
 
Слънчогледите се олюляха в прах.
И отрониха черни сълзи.
 
Тогава Ван Гог отряза ухото си
с гилотината на хоризонта.
 
 
ПЕЙЗАЖ С ПОДРОБНОСТИ
 
Вятърът облизва
захарното петле
на ветропоказателя.
 
Слънцето е кокошчица,
снасяща златни яйца.
 
Дете с огледалце
развъжда слънчеви зайчета.
 
Господ поглежда
през пенснето си.
 
Един щъркел
разтваря човка
като стрелки на часовник
 
върху циферблата
на блатото.
 
 
ПОСВЕЩЕНИЕ НА ХУДОЖНИКА
 
Да излезем
от подробностите на пейзажа,
от неоткупения още
акварел,
от фона му да скочим
във движение.
За да се озовем
на неизвестна твърд
един до друг сами,
наметнати
със сребърното руно на дъжда.
 
 
Из "Живописи" - поезия, предстоящо издание
 
Поезия на Георги Николов в "Диаскоп":
 
 
Илюстрация: ©Георги Чепилев
 
 

 
 
©Христина Мирчева