Иван Гарелов:"Ето как започна всичко" - ""Панорама" и преходът"

29.03.2016
Снимка 1

Вечерта по телевизията протестиращите пред Народното събрание бяха наречени „екстремисти“. Доколкото си спомням това направи Филип Боков, който междувременно бе станал шеф на телевизията, изпратен от Луканов да овладее институцията. Млад и модерен човек, учил на Запад, той не прецени, че налива масло в огъня. Опитваше се да налага в телевизията политическата линия на ръководството на БКП с административен натиск. Малко късно.

На другия ден тясната уличка „Сан Стефано“ бе изпълнена от стотици протестиращи хора. Стигаха до самите врати на телевизията. Някои влизаха вътре. Милиционерите се бяха изпокрили. Хората скандираха: „Ние не сме екстремисти“, „Ние сме с голи ръце!“, ,,Живковизия!“, „Всеки ден ще е така!“. И като се започна – наистина всеки ден. Хората не ходеха пред Министерския съвет, пред Държавния съвет или пред Партийния дом. Все пред телевизията. Тя трябваше да изкупува вината на всички. Идваха организирано малко преди централните новини и крещяха, докато не излизаше екип и записваше това, което те искаха да кажат, след което го излъчваха в новините. За да изпреваря оглушителните скандирания, аз слязох сам долу. Там бе д-р Тренчев. Поднесох му микрофона. Той поиска стълба, за да го виждат всички от уличката. От там си каза приказката. След това си отидоха и изкарахме вечерта спокойно. Наскоро се срещнахме по случай неговата 60-годишнина и той ми припомни тази случка. Аз пък му припомних една друга случка.

„Подкрепа“ беше обявила поредната си стачка. Очаквах, че вечерта ще дойдат пред телевизията, за да съобщят исканията си. Извиках екип от новините и им наредих да отидат на един адрес, където се помещава щабът на „Подкрепа“ и да ги запишат каквото имат да казват във връзка със стачката. Знаех адреса от една наша монтажистка, щабът бе в нейния апартамент. Репортерът бе учуден и се опита да ми възрази:

–  Но ние нямаме указания да ги снимаме!

Едва сдържах гнева си. Тези журналисти още не бяха разбрали, че отмина времето на указанията от партията, макар тя още да беше управляваща.

–  Аз нося отговорност – казах му аз. – Или искаш довечера да дойдат тук да викат и да излизаш да ги записваш?

Недоумяващ, репортерът все пак отиде на адреса. Върна се по-бодър след час. Записал ги, всичко било наред. Отиде да монтира. Но не всичко беше наред. След малко пристигна Пламен Даракчиев от „Подкрепа“. Толкова били изненадани от посещението на екипа, че не били измислили какво точно да говорят. Затова, ако е възможно, да презапишат изявлението си.

–  Добре – казах, – но ще го направите тук, в моя кабинет. Не мога да пращам нов екип.

След малко пристигнаха трима начело с д-р Тренчев и със сини ленти на ръкавите. Наредиха се на червеното канапе и си казаха думите. Благодариха ми, но не си тръгваха.

–  Какво има ? – попитах.

–  А не може ли да изтрием стария запис?

Нямаха ни доверие още. Възразих:

–  Не ме обиждайте. Стойте си довечера вкъщи и гледайте репортажа.

Ето така се започна голямата промяна в телевизията. Вече можеше да се работи по-смело и без указания. Най-важното, журналистите разбраха, че опозицията е част от обществения живот и трябва да бъде отразявана наравно с управляващите. Днес това изглежда толкова просто и разбираемо. Но тогава бе необходимо да бъде пречупен изграждан с години манталитет.

Повече сините не се появиха. Нито тази вечер, нито след това. Но се появиха други. Да се протестира пред телевизията беше станало мода. Кой за каквото бе недоволен, идваше да протестира пред телевизията. Лияна си спомня за тези дни:

„В една такава вечер, когато бях с две слушалки на ушите, светлинните бутони показваха и други звънящи линии, Иван искаше обработената поща за деня, а отдолу се носеше „СДС! Всеки ден ще е така“. Долната ми устна се сцепи като порязана и по брадата ми потече струйка кръв. Залепих отгоре парче зрителско писмо и продължих“.

След сините дойдоха червените. Опитаха се да повторят номера на своите противници. Обсадата продължи дълго. Отвън стояха добре облечени хора, между тях видях дори съпругата на един доскорошен шеф на телевизията. Носеха им храна в кашони. Не пускаха екипите ни на снимки. Операторът Зефир Близнаков си пробиваше път, като държеше пред себе си една от железните прегради, които най-после бяха поставени. Удряха ни в гръб. Викаха ни най-обидни думи. Не правеха разлика кой минава.

По телефона заплашваха семейството ми, децата ми. От всички бои.

После дойдоха турците. Искаха си имената. Те бяха тихи, не викаха по нас. Обикаляха и покрай Парламента, където трябваше да се реши проблемът им. Софиянци им носеха топъл чай. Докато един ден не се появи професор Иван Ангелов и обяви тържествено, че е взето решение да бъдат върнати имената им.

След това София бе залята от националистите. Те бяха от цяла България. Щабът им бе в центъра на града. Когато обсаждаха телевизията, бяха агресивни, нахлуваха и по коридорите. Някои лъхаха на алкохол. Имаше реална опасност от националистически преврат. Един от лидерите им, Бранко Давидов, ме убеждаваше, че зад него са над 100 000 души от Родопите. По-късно това не се потвърди на изборите. Към мен националистите бяха настроени враждебно. Демонстрантите носеха плакат с надпис „Гарелов и Тренчев – жители на Разград!“. Предполагам, че причината за тази „любов“ бе извинението, което поднесох към българските турци от екрана на „Панорама“. Бях единственият, който се извини.

Изредиха се какви ли не още протестиращи. След като и трактористите за нещо протестираха, протестите добиха браншови характер. Докато един ден дочухме някакъв духов оркестър да свири откъм „Сан Стефано“. Помолих Бойко Станкушев да провери тези пък какви са. От моята стая не се виждаха. Бойко се върна ухилен.

–  От музикалната гимназия. Протестират с оркестъра си, защото им взимали сградата.

–  Е, това вече е почти приятно. Следващият път може да дойде балетът – пожелах аз.

–  Дано да е балетът – каза Бойко. – Защото може и да е артилерийският полк.

 
Откъс от публицистичната книга на Иван Гарелов
"Тук и сега. "Панорама" и прехода"
ИК "Жанет 45", февруари 2016
Оформление: Христо Гочев
Цена: 23.00 лв.
Брой страници: 400
 

 

Още по темата в "Диаскоп" тук

 


 

© Христина Мирчева