по заглавие   по съдържание

Андрея Илиев: "Когато един мъж е на колене"

11.10.2016
Снимка 1

 

Живях го този живот, ама както си исках. Живях, бога ми! До осемнайсет години бях спортист. Вървеше ми всичко. Хванах се с волейбол и – хоп! – за три месеца влязох в отбора; един приятел се записа при боксьорите – аз след него. На шестия месец от тренировките ме включиха в градския тим. На седмия вече имах десет победи, от които три с нокаут. После минах при самбистите, оттам при тенисистите… Но донаборната комисия ми го начука: „Ти, викат, си само за парашутист.” И ме пратиха там. Е, от тази краста не можах да се отърва. Останах на служба като сержант. И май мирясах – там са по-луди от всички боксьори, футболисти, тенисисти. Абе, както казва поетът, попаднах на хора и станах човек. Мъж. Войник, за който словосъчетанието  „защитник на родината” не е просто редичка от думи. Аз вярвах, че ако се огъна, ако се пречупя, предавам България,  откривам рана в тялото на държавата.  Тогава разбрах, че това съм търсил,  това съм искал – живот на ръба на бръснача. Постоянни изпитания на  характера и волята, на духа  и тялото. И небето – синьото небе, в което  се рееш като птица… Колко са бедни думите! Ако кажа походи… лагери… скокове от различна височина…  стрелби… марш  на скок… засади…  Какво са за човек, който не е  минал през всичко това? Ще рече: „Абе, изпотил си се – голяма работа”. Ето затова ние, Сините барети, сме особена общност. Братство. Хора от една порода. Девизът ни е: „Там, където другите не могат!”. За всичко. Като бачкаме – бесни сме. Като се веселим – на макс. А като пием – еех!...Пиене, побоища с цивилни из баровете и мацки… Боже мой, колко мацки! Много. Имаше даже  и свестни. Радина  – мъжко момиче…  Донка  – абе, руса… Теди – купонджийка… Бонбончето – много, много руса… Валя – кучка от класа… Дора – хипохондричка… Таня… Диана…

И изведнъж на трийсет и пет осъмвам в леглото сам и с глава като издънена кофа. И всичко ми е празно – очи, корем, чак тестисите. И нищо не ми се прави. Безпътица. Знаеш ли какво е безпътица? Не кръстопът, той е лесен – тук или там, там или тук. Безпътицата е друго – поляна, храсталак, баири.Чудиш се откъде си дошъл и накъде вървиш. И в същото време знаеш, че никъде не можеш да отидеш. И усещаш нещо като хлад, нещо като нищо, ама тръпки те побиват… И кой знае защо не се стягаш, а ти се плаче.

И тогава влезе онази кучка. Да сме се срещали четири-пет пъти. Засукана кучка, с образование – докторка. Беше луда по чукането. Гладна си ляга, но нечукана – не. Отдавна не бях я виждал – почти година. Та тогава дори не звънна, нахлу в гарсониерата с голям вързоп в ръцете, изгледа ме зло и рече:

- Това е твое.

И не го сложи, а го хвърли на леглото до мене. Че като писна този ми ти вързоп – дете! Гледам и не вярвам.

- Мамка ти! Как ще е мое?

- Твое е – въздъхна тя. – На който и друг да беше, щях да го гледам. Ама е твое и не го искам…

- Абе, Пепи…

- Заминавам за Либия. Много скоро. Така че поемай го.

Връцна се и навън. А вързопът реве, та гарсониерата люлее. Обърнах го към мене. Бяло като сирене, като нея. Със сини очи, ама особено сини – като моите.

Станах. Разрових чекмеджетата, намерих паспорта си. Истина, мамка му, записала ми го…

 

… На единайсети юни вечерта се върнах и заварих мама паникьосана. Иван лежеше блед като платно.

- Какво ли? – изплака тя. – Цялото му тяло е покрито с морави петна.

- Вика ли доктор?

- Обадих се до „Бърза помощ”, ама вече час никой не идва.

Качих го на жигулата и хайде в болницата. Вече беше почти полунощ. Прие ни младо, слабо докторче. Прегледа го и набърчи чело. Ето това чело ме удари като чук.

-   Какво има, докторе?

-   Моля ви, моля ви. Трябва да направя изследвания.

Взеха му кръв. Аз стоях на пейката пред кабинета, прегръщах Иван като трескав и усещах, усещах голямото зло… Към един часа докторчето се върна от лабораторията и каза сухо, сякаш мачкаше вестници, а не въртеше език в устата си:

- Утре ще го закараме с линейка до София.

Светът се залюля наляво и после с някакъв страшен ряз надясно.

- Нека бабата и детето почакат. Вие елате в кабинета.

Влязохме. Той застана до бюрото и загледа някъде встрани от мен. Аз седнах на кушетката с пресъхнала уста.

- Трябва да ти кажа…

И замълча.

- Чувал ли си за левкоза?

-   Левкоза? – вдигнах рамене. – Никога…

 

… Митко от Пловдив бе най-очевадния пример за провала на теорията на Професора, че децата над три години трябва да постъпят в клиниката без придружител. Беше около петгодишен, бял, слабичък и без коса. Имаше големи, доверчиви кафяви очи. Чорапите му бяха мръсни, дрехите накапани, а ноктите – нерязани, откакто е бил приет. Майка му идва няколко пъти – лъскава мастия с поличка до пликчетата, кожено палто от визон и ботуши над коленете. От километри миришеше на курва. С кеф го бе оставила – „Щом редът е такъв…”. Митко се бе приспособил и сам се оправяше. Винаги бе гладен за разлика от Иван например. Но не просеше. Заставаше на метър от някого и смирено чакаше да му дадат или поканят да се нахрани.

Когато за първи път му дадох шоколадова кифла, ревах. И псувах. Митко изяде половината, без да каже думичка, после зави останалото в станиола и си го сложи в джоба. Моят Иван би я оставил на пейката или би я дал на кучетата. Митко си я прибра.

Дияна бе дошла от детски дом. Беше черна, грозновата и куцичка. Казваха, че в началото дори не знаела да говори. Неволята я бе научила на български език и тя се опиваше от това. Тракаше като воденица. Така ще я запомня – все приказва и подскача от пейка на пейка.

Милен също бе циганче, но майка му не бе го оставила. Той стоеше като цар и все се сърдеше, че пак няма пари. И тя тръгваше по улиците да проси…

Методи… Фифчо… Айше… Деси… Сашко… Ели… Не, не мога повече…

Едно от най-страшните неща тук бе да изпишат детето, преди да е свършил курсът на лечение. Това значеше, че нищо повече не може да се направи. И наистина, след седмица-две идваше лошата вест… А те, хлапетата, умирали в страшни мъки – или от задушаване заради изродените левкоцити, или от неописуеми болки в костите. Молби, сълзи, кандърми, рушвети не помагаха. Правилото бе желязно – обречените ги изписваха. Родителите в градинката го обясняваха със статистиката за пред министерството и чуждите фондации, които наливаха валута – виждате ли, толкова болни деца, лекувахме ги, ето, изписали сме няколко по-малко, но болестта е тежка…

 

… Някъде в края на октомври срещнах Николай. Знаехме се от парашутните състезания. Беше кораво момче, проклет и инат. Един от най-жилавите хора, които съм срещал в живота си. А на двайсет и осем километровото трасе на парашутния многобой съм виждал много… Почти на всяко състезание влизаше в шестицата на индивидуалното класиране. Стреляше така добре, както и тичаше, приземяваше се така точно, както и забиваше ножа и пластината в кръга.

Вървях по тротоара към центъра. На спирката на обществения транспорт на булеварда майката на Милен седеше по турски на плочките и благославяше напевно минаващите наред. Пред нея бе сложена малка чинийка, в която се търкаляха няколко монети. Кимнах й. В този момент някаква кола, голяма като самолетоносач, спря до ръба на тротоара, стъклото падна самò и някакъв с черни очила викна нещо. Не го познавах, около мен щъкаха поне двайсет души. Помислих, че вика някой от тях и продължих. След десетина крачки колата отново се изравни с мен, спря и онзи пак ми извика. Приближих. Тузарът свали очила и рече:

- Влизай.

Вдигнах вежди.

- Абе, не ме ли познаваш?

И се ухили. Колко пъти съм виждал тази вълча усмивка по трасето или на стълбицата за награждаване!

Качих се. Заведе ме в някакво заведение, където всичко светеше и сервитьорките бяха толкова любезни, колкото бяха дълги краката им – тоест, до безкрайност. Веднага ни сложиха на маса в сепаре, заваляха уискита, кафета, ядки. Идваха разни тузари, ръбове и гъзари, които му въртяха куйрук. Абе, личеше, че в този лъскав свят той е нещо, което трудно се прекрачва.

Когато и последният си тръгна, той кимна подире му и попита:

- Познаваш ли го? Служеше като офицер  в Парашутната бригада в Пловдив.

Поклатих глава отрицателно. Николай рече замислен:

- Младите са по-адаптивни. Заряза  армията и дойде при мен. И не само  той. Изкарват пет пъти повече…

 

… В края на юли стана това, от което се страхувах – започнах да изпитвам първите проблеми с парите. Дребните на вид разходи в края на деня приличаха на воденичен камък, окачен на врата ми. Отказах се от кафето на закуска и кафето следобед. После от хамбургера на обяд за сметка на филия хляб и парче сирене. Вечер ядях храната на Иван – колкото и да е калпава, все пак бе топла.

А той все търсеше кусур на това, което му носех – луканката не била като у нас, кренвиршите не били пресни… Нямаше апетит. И плачеше, като го насилвах да яде.

Някъде по това време срещнах отново Николай – в стилен костюм, вратовръзка със златна игла и обувки от крокодилска кожа. Пак ме закара в онова заведение.

- Не се обаждаш – огледа ме критично.

- Щото всичко е наред.

- Ба, наред – сви устни той. – Имаш ли пари?

- Имам.

- Отслабнал си поне пет килограма от последната ни среща –

продължи да ме оглежда той.

- И ти да си на моя хал…

- Занемарил си се.

Вярно, бръснех се през два-три дни, поне от месец не бях се подстригвал. Обувките ми не бяха лъскани дявол знае откога. Дънките и тениската не бях ги сменял поне от десет дни. Ризите ми стояха в чантите изпрани, но нямаше къде да ги огладя.

- Имаш ми адреса. Довечера в осем да си вкъщи. Ето ти малко пари за такси, защото живея далечко.

И ми бутна една стиска смачкани банкноти в джоба. За първи път си дадох сметка, че с това, което имах, и с това, което ми пращаха през седмица от село, нямаше да издържа дълго.

Пред витрината на един магазин спрях и се огледах. Между лъскавите изтупани манекени стоеше и ме гледаше мърляв, почернял мъж с тъмни кръгове под очите. Бавно и сигурно заприличвах на клошар…

 

… Иван се изправи и мълчалив, вглъбен в себе си застана пред централния иконостас. Последвах го и застанах на няколко крачки зад него. Минаха може пет минути. Иван се размърда, извърна се към мен и тихо ме повика:

- Татко.

Клекнах до него.

- Какво, моето момче?

- Знаеш ли... Милен ми каза, че щял да умре, защото нямал пари.

Колко време мълчах? Не знам. После се разбързах объркан:

- Никой не умира, защото няма пари.

- Мислиш ли?...  – Май не ми повярва. – Той казва, че лекарите лекуват тези деца, чиито родители имат пари и плащат.

От безсилие ми идеше да крещя. Овладях се. Но все пак не можах да скрия раздразнението си:

- Този Милен ти пълни главата с глупости!

Иван се загледа в жената, която почистваше пясъчниците от недогорелите свещи, и когато тя се скри зад една от вратите, рече умолително:

- Не се сърди, татко. Нали не се сърдиш?... Исках да те питам друго: нали Господ може всичко? И ни обича? Всички?

- Може – вдигнах рамене. – И наистина обича всички. И особено децата.

- И чува молитвите ни? – продължи разпита Иван.

- Разбира се. Нали затова толкова хора се молят.

Тогава той каза бързо, защото явно бе обмислял дълго следващите си думи:

- Ще го помоля да ни прати пари. Толкова, колкото трябват за моето и на Милен лечение. Къде да застана?

Еех!... Успях само да изхъркам задавено:

- Тук е добре, миличко.

Изтичах назад. Тръшнах се на пейката до якето и вдигнах лице към главния купол, откъдето ме гледаше и благославяше величествен старец...

 

… Николай вдигна чашата за наздравица, отпи и изръмжа от кеф.

- А после? Когато пак ти потрябват?

- Може да не ми потрябват.

Той поклати тъжно глава.

- Ще ти потрябват. И то много. Много пари.

Помълча.

- Можеш да ги спечелиш. И да забравиш нищетата.

Поклатих глава със съмнение.

- Виж какви келеши и тъпанари карат лъскавите баварки и чукат готините мацки. Те не са повече от теб. Ето, аз не съм повече от теб. Поне два пъти си ме побеждавал на състезанията. И си три пъти по-инат от мене. Но сега аз живея като лорд, а ти в нужда. Попитай защо.

- Защо?

- Защото плюх на това, което ни учеха цял живот. Човек за човека не е брат. Хората не са равни. И е нормално чичко тарикат да изяде млякото на сирачето.

Николай млъкна и ме изгледа предизвикателно.

- И още нещо: човекът не е венец на природата. И е толкова нормално да получи куршум в челото, колкото прасето нож в гърлото за Коледа.

- Това е прекалено, май.

- Умните живеят от глупавите, а глупавите – от работа.

Пих замаян от чашата.

Николай извади пачка долари. Отброи десет банкноти и ми ги подаде.

- Животът е като двайсеткилометровото трасе на състезанието. Има леки и трудни участъци. Е, аз сега съм добре, но ти си на зор. Ето ти хиляда долара. Давам ти ги ей така. За детето.

Взех ги с треперещи пръсти. Това беше доста над стойността на жигулата.

- Ще ти ги върна…

- Не искам да ми ги връщаш. Толкова пари съм хвърлил по лигльовци и курви… И аз искам понякога да съм добър. Приеми, че ти ги дава не Николай Баровеца, а капитан Николов. А това  – постави той пред мен другата купчина, – са пет хиляди. Капаро за една работа.

- Каква работа?

Той ме гледаше тежко в очите.

- Ти знаеш.

Сведох поглед. Вярно, знаех – от сто години.

- Ще получиш още толкова после. Утре вечер в осем ще бъда пред болницата. Ако не искаш, просто трябва да ми върнеш петте бона.

Вече на вратата попита:

- Какъв пистолет предпочиташ?

- „Макаров” – казах с чужд глас. – Стандартен армейски образец…

 

... Влязохме в тузарски квартал. В края на къса уличка той спря, погледна часовника си и рече:

- Има пет минути, докато излезе. Ти ще си до ония кофи срещу кооперацията. Ще се маскираш с дрехи като клошар и ще ровиш из боклука. Пистолетът ще е в чантата. Той излиза всяка сутрин точно в девет без пет. Ще пресечеш улицата и ще го застреляш. Задължително с „контролен” в главата. Този човек трябва да е много, много мъртъв още докато си до него.

В този момент вратата се отвори и оттам излезе белокос пълен мъж с очила и тръгна към тъмновишнев опел.

Николай млъкна, загледан натам.

- Този е.

Докато се качваше, се обърна с лице към нас, за секунда-две имах чувството, че се гледаме очи в очи. Някъде го бях виждал…

- Чакай… Това не е ли…

Николай ме погледна в упор и рече:

-  Същият.

- Министър-председателят? – рекох възбуден.

- Бившият министър-председател – поправи ме той.

-   И вие искате да го…

- Нещо повече – ние вече мислим за него като за мъртвец – сухо рече Николай.

- А шофьорът? – кой знае защо попитах аз, тъй като си мислех категорично, че няма да го направя.

- Той е много страхлив. Няма да се намеси.

Бавно съобразявах. Това не ти е някакво мафиотче, колкото и дебеловрати да стоят зад него. Тук скачаш срещу цялата държава с целия й апарат… Този човек се бе опълчил срещу Тодор Живков. Нещо повече – бе го свалил от власт. Разправяха, че зад него стои Русия. Познаваше се с половината свят лично, а с другата беше поне на „добър ден”.

После видях отпуснатия Иван. Тези пари бяха единственият му шанс. Не „помогна” ли на Бившия да умре – ще помогна на Иван да си отиде от белия свят. Всъщност избор нямаше. Лека ти пръст, министър-председателю.

- Променя ли се нещо?

Бавно излизах от шока.

- Май евтино ще ви излезе.

- Още колко?

Офертата бе толкова неочаквана, че ме обърка още повече.

- Двайсет хиляди.

Николай нервно свали от кръста си мобифона и набра номер. Отсреща като че ли чакаха.

- Иска още двайсет – рече напрегнат той.

Аз го гледах и повтарях наум номера, който избра.  Затвори разведрен и кимна:

- Няма проблеми. Ще те чакат в колата, с която ще напуснеш случая…

 

Откъс от криминалния роман на Андрея Илиев "Когато един мъж е на колене", трето допълнено и преработено издание, ИК "Унискорп" 2016

 

Андрея Илиев в "Диаскоп":

КАКВО ДА ЧЕТЕМ?: АНДРЕЯ ИЛИЕВ И "СБОГОМ, АГАТА КРИСТИ"

АНДРЕЯ ИЛИЕВ: "СБОГОМ, АГАТА КРИСТИ"

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 


 

© Христина Мирчева