по заглавие   по съдържание

Нели Лишковска: "По безкрая"

22.11.2016
Снимка 1

 

Нели Лишковска за поетичната книга на Владислав Христов "Обратно броене", изд."Ерго", 2016 г.

 

Основното внушение, което създава поезията на Владислав Христов е за цялостност на мисълта и неделимост на преживяванията. Още във „Фи” (2013)и „Германии”(2014) става ясно, че той е от поетите, които трябва да се цитират изцяло. Нито едно негово стихотворение не бива да бъде разкъсвано на отделни елементи. Ако направи подобен опит с произволно избрана творба и прочете от нея само един стих, читателят веднага ще забележи, че този необмислен акт блокира собственото му съзнание.Поезията на Владислав Христов се съпротивлява срещу поглъщането „на парче”. Отделните „глътки” на образите притежават странното свойство да давят мисълта и да не могат да бъдат преглътнати от нея. Още по-малко те биха могли да се анализират или коментират в една семантична плоскост.

Да, поетиката му прави отливки на мигновения; моментни снимки на искрици мисъл;улавя с прецизния си обектив отделни предмети и състояния, но те винаги са част от смисъл, който надхвърля себе си.

Чуваш тиктакане на часовник ежедневно. Но когато този звук идва от яма, „пълна с тела” – той вече става знак на ужаса. Отброяването на времето след смъртта ирония ли е? Секундите се движат както преди, както винаги са го правили, но защо сега това тяхно действие е равнозначно на смесица от ярост и покой?

 

дълбоко в ямата
пълна с тела
един часовник
продължава
да тиктака

„дълбоко в ямата...”

 

А какво ще се случи, когато стрелките, нарушили кръговото си движение в Колелото на Съдбата, неочаквано спрат? Дали не са преминали вече в друго измерение с друга геометрия, в която  отсъства фигурата на кръга? И дали все пак ще стигнат Единицата в своя безумен стремеж  към Края?

Обречеността на Кръга се превръща в смирение. Отброяването на времената и пространствата, изразено графично при номерирането на страниците в обратен ред – насочва вниманието върху чакана, предопределена неизбежност. Неумолимостта на живота, който рано или късно приключва. Но само земният живот ли?

 

15 декември е лоша дата и горе
татко си отиде на този ден
малко преди празниците
когато тълпите
още не са тръгнали на пазар
и мъртвите спокойно обикалят
за коледни подаръци
 

15 декември...”

 

Встрани от суетата на живите и мъртвите съществува още един живот. Друг живот, който също носи свой смисъл и своя истина. Не чужда, неясна, тайнствена. А именно – своя.

Надмогването на битието не е бягство, а разбиране. Не е отричане, а покой. Не е омраза, а любов.

 

обичам малките площади
тези които едва събират
две разтворени
за прегръдка ръце
 

„обичам малките площади...”

И още:

слепият яде грозде
опипва всяко зърно
по същия начин докосва
лицето на жена си
 

„слепият яде грозде...”

Поетичната мощ на Владислав Христов е в умението да събере разпилените парченца на чувствата едно по едно, да залепи търпеливо счупените огледала на погледите, обърнати навътре; и да създаде от старите, до болка познати богове и демони,обитаващи човешката душа, една нова вселена.

Свят, в който цъфтят люляци с разтворени бедра; чаршафите са едновременно под бебета и върху мъртъвци; липсващи камъни, които никога няма да бъдат запратени по веригата от хора и огледала; съскащи змии с прозрачни люспи, през които се виждат сърцата им...

И светят светулки – вместо трето око.

 

като деца
слагахме светулки
по челата си
приличаха на светещо
трето око
на някои им остана
за цял живот
 

„като деца...”

 

Стиховете в „Обратно броене” успяват да догонят Безкрая. Но не искат да го прекрачат. Не желаят да останат там. Взимат от него онова, което може да бъде обичано и се връщат обратно. При Извора. Защото след Единицата следва Нулата. Празната бяла страница, с която свършва тази поетична книга като символ на пустотата. На Началото, което ражда всичко останало.

Включително Безкрая.

 

 

Владислав Христов и "Обратно броене" в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева