по заглавие   по съдържание

Димитър Запрянов: "Кръстопът"

27.02.2017
Снимка 1
 
ПЪРВА ЧАСТ
 
1.
Беше поредният работен ден във „Vineries International”. В техническия отдел на компанията всичко беше както обикновено, a Гарет стоеше сам в почти празното помещение, умирайки от скука, отброяващ минутите до края на работната си смяна.
Той беше висок, с дълга черна коса, стигаща почти до раменете и морскосини очи, твърде нетипични за семейството му. Гарет беше единственият от семейството с такива очи или поне само за себе си знаеше със сигурност. Майка му, която бе умряла при раждането, е имала тъмнозелени очи, а баща си никога не бе познавал и често се питаше дали от него не ги е наследил.
Беше отгледан от леля си Силвия, по-голяма сестра на майка му, която имаше златно сърце и мастилено-зелени очи. Гарет изключително много обичаше леля си и дълго тъгува, когато си отиде сполетяна от сърдечен удар. Вече беше останал съвсем сам без никакви роднини и някой възрастен, който да го напътства и да му дава съвети в живота за напред. Тогава той бе едва на осемнадесет години напълно объркан и без никакви планове за бъдещето си. За кратък момент през главата му бяха минали налудничавите мисли да се присъедини към някоя улична банда и в най-добрия случай ако не бъде убит на улицата да прекара остатъка от живота си в затвора. За най-голяма негова изненада един ден малко преди края на последната му учебна година съдбата му даде шанс да успее в живота. В училището им беше дошъл един представител на компанията „Vineries International”, който информираше учениците за пълната стипендия за колеж, която „Vineries International” отпуска всяка година и възможността след завършването на колежа да се реализират в компанията. Когато Гарет научи за това се амбицира и реши, че това е може би единственият му шанс да не свърши на улицата. Той усърдно започна да се старае в училище и даваше всичко от себе си на изпитите (нещо, което никога до тогава не беше правил). Приятно изненадани от промяната в него, преподавателите му го запознаха лично с представителя на „Vineries”, който много го хареса и го повика на интервю в офиса на компанията. По време на интервюто младежът беше изключително нервен, но се стараеше да докаже, че той е подходящият човек за стипендията. Същото си помисли и представителят, който в края на интервюто му стисна ръката и с топла усмивка го приветства с „добре дошъл” във “Vineries International”.
Гарет не можеше да повярва, беше на седмото небе от щастие. Отиваше в колеж с пълна стипендия и имаше осигурена работа след това. Може би за първи път в живота му нещата се нареждаха добре за него.
Сега почти пет години по-късно Гарет вече беше завършил колежа и бе започнал обещаната работа в техническия отдел на „Vineries International”. Работата не беше кой знае какво и през по-голямата част от времето си умираше от скука, но въпреки това бе доволен, че я има.
Беше завързал няколко приятелства в службата, беше си намерил квартира, която делеше със съквартиранта си от колежа Адам. Плаващ по течението на живота, без никакви амбиции комарджия, с който не веднъж през студентските им години се бяха разминавали на косъм от бой заради неплатените му дългове, но Гарет беше свикнал с него и комарджийските му недостатъци. Дори повече, Адам се беше превърнал в най-добрия му приятел и той знаеше, че може да му се довери за всичко.
Единственото нещо, което притесняваше Гарет в момента беше сънят, който непрекъснато сънуваше и не можеше да си обясни. В него той се намираше в някаква пустош и бе заобиколен от ярко светещи силуети, които го викаха и с невидими въжета го придърпваха към себе си, а той без никакъв контрол над крайниците си се приближаваше към тях. Имаше усещането, че са му странно познати отнякъде, но не можеше да си обясни от къде. На мястото, където беше израсъл, нямаше нищо, което да се доближава поне малко до това, което виждаше в съня. В момента, в който се доближеше толкова близо до тях, колкото да почувства топлината, която излъчваха, нещо невидимо рязко го хващаше през кръста и го връщаше с такава сила в реалността, че всеки път се събуждаше на земята облян в пот. Не беше споделил този сън с никого въпреки, че го сънуваше вече от близо две седмици, а и беше почти сигурен какво щяха му кажат, че всичко това се дължи на преумора от работата. Гарет обаче знаеше, че това не е вярно, знаеше че този сън означава нещо друго, което все още не можеше да си обясни. Както се бе замислил, съвсем беше изгубил представа за времето и когато погледна ръчния си часовник се изненада, че смяната бе свършила преди тридесет минути. Припряно започна да събира нещата си, когато чу женски глас зад гърба си:
- Хей Гар, какво правиш още тук?
Позна гласа на мига, това бе Джулс - нисичката червенокоса колежка на Гарет с която се бе запознал още през първия си работен ден във „Vineries International” и не след дълго двамата започнаха да излизат, но само след няколко срещи установиха, че нещата, които искаха от връзката бяха различни и решиха да си останат приятели. За момента това чудесно устройваше Гарет, защото тогава той не искаше да се отдаде на някаква по-обвързваща връзка.
- О здравей Джулс, бях се унесъл в мислите си и не съм забелязал колко е часът. А ти защо си още тук?
Джулс издиша дълбоко и му отвърна с досада:
- Тъкмо приключих с инсталирането на новата антивирусна програма за Счетоводния отдел. Кълна се, тези хора ми лазят по нервите с постоянните си заявки за обновление. То бива да си предпазлив, но те са направо параноици. Все едно хакерите се избиват за да им крадат глупавите графики и сметки.
Гарет се засмя ведро относно коментара ѝ за колегите им и отвърна:
- Ако си приключила, може да отидем да хапнем по нещо и да ми разкажеш за голямата среща, която имаше онзи ден.
Гарет и Джулс бяха станали толкова добри приятели,че си споделяха абсолютно всичко от това кой какво е закусвал днес до това кой с кого е имал среща. Гарет наистина се бе привързал към нея и я смяташе за своя по-малка сестра, въпреки че тя беше с три години по-голяма от него.
- С удоволствие, но имам да свърша още няколко задачи, какво ще кажеш да го отложим за утре на обяд?
- Да, разбира се, до утре тогава. - С тези думи Гарет взе работната си чанта, прибра в нея лаптопа си, тефтерчето, което винаги носеше със себе си, един химикал и се запъти към изхода.
- Чао, Гар. - подвикна Джулс и се отправи към бюрото си, мърморейки нещо по адрес на Счетоводния отдел.
 
2.
Гарет тъкмо паркираше тъмносиния си ,,Форд Мондео“ на паркинга пред жилищния блок, когато видя от входа да излиза неговата съседка Саманта.
Саманта определено хващаше окото на човек. Тя беше привлекателна двадесет и три годишна естествена блондинка с небесносини очи, аленочервени устни, изпити скули и чаровна усмивка. Работеше като барманка в бара отсреща.
Всеки би казал, че Саманта е истинска красавица, чаровна и секси със своите дълги крака и пищни форми и Гарет също не беше изключение. Обаче, въпреки привлекателния ѝ външен вид и топъл характер, той виждаше в нея само приятел за разлика от Адам, който още в момента, в който я видя, хлътна до уши.
Тя обаче не споделяше чувствата на съквартиранта му и го смяташе за твърде незрял и безотговорен. Гарет беше обещал на Адам да му помогне с каквото може,за да я спечели. Макар че си нямаше и идея, как ще стане това.
- Здравей, Сам – каза Гарет, когато излезе от колата.
- О, здравей Гар - отвърна му Саманта и му се усмихна лъчезарно.
- Да не би да си нощна смяна днес? - попита я Гарет, като видя как се бе облякла. Сам винаги, когато ходеше на работа,слагаше къси поли и твърде изрязани потници. Бе му казала, че го прави нарочно заради бакшишите, но Гарет вътрешно знаеше, че ѝ доставя удоволствие мъжете да я гледат жадно и да си поръчват питие след питие, само за да ги удостои с вниманието си.
- Какво? - попита объркано Сам, след което видя Гарет да кима към червената ѝ къса пола и бързо добави. - Не. Тази вечер ще правя купон у нас и тъкмо отивах до магазина, за да напазарувам. Ще се радвам, ако наминеш по някое време.
- Има ли някаква причина за този купон? - поинтересува се Гарет.
- Ама разбира се, че има. Петък вечер е - отвърна му весело Саманта и му смигна закачливо.
- С удоволствие ще мина по някое време, а мога ли да доведа и Адам със себе си?
Гарет забеляза, че при изговарянето на името на съквартиранта си, Саманта сви неодобрително вежди, но след секунда си бе възвърнала отново ведрото настроение.
- Ами да, доведи го, защо не. -каза тя и бързо добави с по-твърд тон. - Освен ако си няма друга по-интересна работа, като например да залага спестяванията ви на конни надбягвания, футболни мачове и какво ли още не.
Гарет я изгледа укорително.
-Стига де, Сам,не мислиш ли, че си твърде строга с него, той се опитва по какъв ли не начин да си спечели одобрението ти. Дай му шанс и ще видиш, че ще те изненада. - след кратка пауза добави с усмивка. - А и освен това мрази конните надбягвания и твърди, че са нагласени предварително.
Сам изсумтя тихо.
- Е добре, както и да е, елате и двамата. Хайде, сега ще бързам към магазина, че гостите ще започнат да идват, а аз все още не съм купила пиячката. До после, Гар. - след тези думи Сам се завъртя и забърза към супермаркета.
Гарет я погледа как се отдалечава и в главата му пробяга мисълта, че е по-вероятно на него да му поникнат крила, отколкото Сам да излезе на среща с Адам. Усмихна се бегло, но след това виновно махна усмивката и като пропъди тази мисъл от главата си се обърна и се отправи към входа на блока.
С голямо отчаяние видя, че табелата ”Не работи” все още стои закачена на вратата на асансьора и с въздишка започна да изкачва стълбите към последния дванадесети етаж на блока, където се намираше апартаментът му.
 
3.
Гарет задъхано изкачи и последните стъпала и започна да рови из джобовете си за ключовете за входната врата. След две минутно ровичкане ги намери във вътрешния джоб на сакото и бавно понечи да отключи, но вратата се оказа отключена и той се наруга на ум за това, че още в началото не я е проверил.
Апартаментът им не беше голям, състоеше се от две спални, всекидневна, тераса, баня и кухня, която беше разделена от всекидневната с кухненски плот. Спалните също не бяха кой знае какво, бяха малки стаички, в които двама човека едвам можеха да се разминат. Върхът на сладоледа, обаче, беше терасата. За разлика от другите стаи в апартамента им, които изглеждаха някак невзрачни и дори потискащи, терасата беше невероятна. Гледката, която предоставяше, беше изумителна. От нея се виждаше целия град, а също и снежните върхове на планините в далечината. Нощем, когато нямаше облаци, лунната светлина се отразяваше в прозорците и създаваше усещането, че все още е ден. Много от хората, които им идваха на гости, първоначално се оплакваха, че апартаментът им е много малък, но след като излезеха на терасата и погледнеха в далечината, оставаха като омагьосани от излязлата като от картина гледка.
Още с първата крачка Гарет се озова във всекидневната, където на дивана пред телевизора стоеше Адам и толкова се бе съсредоточил върху една кръстословица, че не забеляза присъствието на съквартиранта си.
Адам беше малко по-нисък от него самия, с черна коса, зелени очи, остри скули и дълбок, стар белег над дясното слепоочие. Гарет предполагаше, че този белег е също заради комарджийските му истории, но никога не го беше питал. Вярваше, че ако Адам искаше да му каже, щеше да го направи без подканяне и въпроси.
Гарет отиде до дивана и се стовари уморено върху него- нещо, което накара Адам да подскочи уплашено.
- Господи, Гар, изкара ми ангелите, предупреждавай преди да се стовариш като труп до някого. - сгълча Адам съквартиранта си преди да се върне към решаването на кръстословицата.
- Извинявай, не исках да прекъсна твоето толкова важно занимание. - отвърна му саркастично Гарет.
Адам само го погледна бегло и без да каже нищо продължи с решаването на кръстословицата.
- Както и да е, как мина деня ти? Нали щеше да си търсиш работа,какво стана? - поинтересува се Гарет.
Приятелят му само изсумтя силно и без да отлепя поглед от кръстословицата отговори:
- О, не ми се говори за това. На всички интервюта,на които отидох ме питаха какво съм работил преди това и дали имам някакъв стаж. Ти знаеше ли, че професионален покер играч не се брои за професия, а и освен това шефовете бяха гадове. Ще опитам отново утре, но ще си добавя някои характеристики към автобиографията, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. - отвърна му Адам и му смигна заговорнически. - Бих те питал как е минал твоя ден, но се опасявам че вече знам отговора. - „Скучно”.
Гарет му отвърна раздразнено:
- Е поне един от двама ни има истинска работа. - след това се усмихна и добави дяволито. – А, и между другото Саманта ни кани на купон у тях тази вечер.
При тези думи Адам светкавично захвърли кръстословицата на една страна и се втренчи в приятеля си.
- Сам ни е поканила на купон у тях? - повтори нервно той.
- Да. - отвърна простичко Гарет.
- И ми го казваш чак сега, трябваше с това да започнеш. - излая бързо Адам.
- Ами какво да ти кажа, ти беше толкова зает с кръстословицата си, че неисках да те притеснявам с такива маловажни неща. - подхвърли вече, хилейки се Гарет.
- Ха-ха много смешно, майната ѝ на кръстословицата така и не можах да се сетя за столицата на Афганистан, отивам да си взема един душ. - каза Адам и се отправи към банята.
Докато изчезваше зад ъгъла, Гарет му подвикна:
- Столицата на Афганистан е Кабул. - но се съмняваше, че той го е чул, защото вече се чуваше силното шуртене на водата в банята.
След един невероятно продължителен душ, който изразходва всичката топла вода, Адам най-накрая излезе от банята и се запъти към спалнята си, за да избере подходящи дрехи за вечерта, тананикайки си тихичко „Тonight’s gonna be a good night”.
Върна се след десет минути във всекидневната, облечен със сребриста риза,дънки,фабрично изтъркани на коленете и бели маратонки „Nike”. Само за да завари Гарет легнал със затворени очи на дивана.
- Какво? Още ли не си готов? - възнегодува Адам. - Не искам да карам Сам да ни чака.
Гарет отвори очи и го погледна с умора изписана на лицето му.
- Спокойно, за разлика от някои хора аз не се нуждая от един час, за да си взема душ и да се облека. Ей сега, за десет минути съм готов, просто реших да полегна за малко, защото от две седмици не мога да се наспя както трябва.
С тези думи Гарет стана от дивана, разтърка очи и се отправи към банята, където си взе един кратък студен душ, който му се стори изненадващо освежаващ. След това отиде до стаята си и навлече първите дрехи, които му попаднаха под ръка. Бяха бяла тениска с някакви китайски йероглифи, изсветлели дънки и черни гуменки.
Заключвайки, че в близките дни трябва да отиде да си купи някакви нови дрехи, се запъти към всекидневната, където завари Адам взиращ се в едно огледало на стената и оправящ косата си. Той само го погледна измърмори нещо под носа си и се запъти към входната врата, Гарет го последва и двамата се насочиха към апартамента на Саманта.
 
4.
Двамата се намираха пред входната врата на Сам. Гарет се приближи и натисна звънеца, въпреки че се съмняваше някой да го чуе заради силната музика, кънтяща вътре. Затова се изненада, когато почти мигновено вратата се отвори и на нея застана Саманта. Тя все още беше облечена с късата тъмночервена пола, с която я бе видял по-рано същата вечер и с жълта тениска без ръкави, от която се показваше плоското ѝ коремче.
- Здравей, Гарет, радвам се, че дойде. - каза тя с усмивка, след което забеляза Адам и му кимна отсечено.
Адам се престори, че не е видял. Усмихна ѝ се и каза с мек тон:
- Здрасти и на теб Сам! Изглеждаш ослепително,както винаги.
Сам отново го погледна,но този път някак по-дружелюбно и ги покани да влязат.
Апартаментът ѝ се намираше на третия етаж и беше доста по-голям от техния, но в точно този момент придаваше чувството за наистина малък заради многобройната тълпа от хора, които пиеха, танцуваха и се забавляваха в него. Гарет беше влизал в него и преди. Всеки път обаче, когато пристъпеше прага,забелязваше нещо ново. През свободното си време Сам се изявяваше като художничка и затова на където и да си обърнеше погледа виждаше някоя картина, нарисувана в абстрактен стил.
Младежът се огледа за някой познат, но тъй като не видя никого се отправи към кухнята, за да си налее нещо за пиене. Не беше забелязал кога Адам се бе отделил от него и бе изчезнал в навалицата, но предположи, че просто е отишъл да потърси Сам, която също бе изчезнала.
Тъкмо си беше налял бира в една пластмасова чаша и понечи да отпие от нея, когато почувства остра болка в слепоочията. Изтърва чашата, която се разплиска по плочките на пода и понечи да се хване за главата,но болката бе изчезнала така рязко,както се беше появила. Реши да постои десетина минути от уважение към Сам и след това да се прибере, за да се наспи надявайки се, че тази нощ няма да сънува пак същия сън.
Отново се огледа и видя Адам в другия край на голямата всекидневна, запъти се към него с намерението да му каже, че не се чувства добре и след малко ще си тръгва, но точно когато се намираше на няколко крачки от него изведнъж спря да вижда Адам и останалите танцуващи хора около себе си. Сега пред очите му стояха искрящите силуети от съня му, които го придърпваха към себе си с невидими въжета, но този път беше различно, този път Гарет беше съвсем буден и въпреки че частично чуваше силната музика от купона на заден план, този път чуваше ясно и тихите гласове на искрящите силуети, които шепнеха името му: „Гарет” „Гарет”.
- Хей, Гарет, добре ли си?
Внезапно искрящите силуети бяха изчезнали и Гарет се бе върнал в действителността. До него стоеше Адам с притеснено изражение на лицето. В този момент Гарет се сети, че сигурно той е извикал името му, огледа се объркано и забеляза, че музиката беше спряла, а всички от
присъстващите се бяха извърнали към него и го наблюдаваха с любопитство, изумление и може би дори малко налудничаво.
- Хей, Гар, добре ли си? - повтори отново Адам. - Ела да седнеш тук, направете му място! - извика Адам на някого и му помогна да седне на дивана. Чак сега Гарет забеляза, че трепери и се опита да се успокои.
- К-к-какво се случи? - попита заеквайки.
Адам понечи да му отговори, но вместо това получи отговора от Саманта, която изведнъж се бе появила до него.
-Ти все едно се вкамени, а очите ти се бяха забелили. - заговори момичето, а с всяка следваща дума физиономията върху лицето на Гарет посърваше. - Стоеше на крачка от нас и остана така в продължение на няколко минути без да помръднеш. Какво ли не опитахме, говорихме ти, викахме ти, Адам дори ти удари няколко шамара, но ти не помръдваше и тогава изведнъж... - Сам се поколеба, спогледаха се за момент с Адам преди да продължи - и тогава,Гар, ти започна да крещиш с цяло гърло на някакъв непознат език, но по-странното бе това, че след като спря светлините угаснаха и за секунда се чу един оглушителен писклив звук, а ти... а ти... - Сам не можа се доизкаже и разтреперано седна на един от фотьойлите.
- Аз какво Сам, кажи ми! - настоя с уплаха в гласа Гарет, хвана Сам за рамене и я разтръска по-силно от колкото възнамеряваше.
- Хайде стига, пусни я! – намеси се бързо Адам и го дръпна по-далеч от нея.
Гарет, осъзнавайки какво бе направил, погледна Сам, която сега просто го гледаше изненадано и виновно се извини:
- Съжалявам Сам, причиних ли ти някаква болка?
Тя поклати глава и каза съвсем тихо така, че да я чуе само той и Адам, въпреки, че едва ли имаше опасност някой от останалите хора на купона да ги слуша, защото вече не му обръщаха чак такова внимание. Музиката отново беше пусната, а купонът се беше подновил, все едно изобщо не беше спирал. Имаше разбира се някои, които тихичко говореха за случилото се и бегло поглеждаха към младежа, а до ушите на Гарет достигнаха думи като „наркотици” и „препил”, но той реши да ги игнорира. В момента единственото от което се интересуваше беше какво се беше случило с него.
- Ръцете ти все едно бяха нажежени до бяло. Погледни какво направи на масата, само че не знам как изобщо е възможно.
Гарет погледна към дървената маса до тях и с изненада видя, че в единия ѝ край имаше обгорен отпечатък, който наподобяваше човешка длан. Едва след като видя това усети вече разсейващия се мирис на изгоряло, който се носеше във въздуха.
Сам продължи да говори:
- След това ти изведнъж ме хвана за ръцете само за секунда и ми се образува това. - Tя му показа малко над двата си лакътя силно зачервено място по цялата обиколка на ръцете ѝ.
Гарет втрещен се загледа в зачервените места и изведнъж му причерня и му се догади.
- Не се притеснявай. - добави бързо Сам, като видя лицето му. - Hе ми причини никаква болка. Усетих силна топлина да минава през цялото ми тяло, но преди да направя каквото и да било, ти ме пусна и всичко свърши, останаха само тези. - кимайки към вече избеляващите розови петна.
- Но как? - запелтечи Гарет все още в шок. - аз не си спомням нищо от това, което ми каза току-що. Мислех, че са минали само няколко секунди, а и как е възможно ръцете ми да са били толкова топли, че да причинят това. -Той погледна надолу към ръцете си и след като размърда бавно пръстите си. Внимателно ги допря една до друга. Нищо не усети, топлината им беше напълно нормална.
Адам заговори плахо отново само така, че да го чуят единствено Гарет и Сам:
- Братле, това, което се случи беше адски странно. Има обаче и още нещо, което Сам не ти каза.
Гарет се втренчи изпитателно в Адам, чудейки се какво ли още може да има, все едно всичко, което беше чул до сега не стигаше.
- Искам да кажа, може и да ми се е привидяло, но когато осветлението изгасна за част от секундата, ти беше облян в бяла светлина.
Гарет учудено вдигна вежди, все така втренчен в приятеля си:
- Какво имаш в предвид?
- Точно това, което чу. - отвърна му Адам по-уверено. - Само за един кратък миг ти целият блестеше.
Приятелят му се извърна към Сам, за да подкрепи думите му, но тя не каза нищо и затова реши да смени темата:
- Как се чувстваш? Добре ли си?
-Как мога да съм добре след нещата, които ми казахте току-що? - отвърна му Гарет с рязък тон. - Ще изляза навън, за да подишам малко чист въздух. Той стана от дивана и им обърна бързо гръб проправяйки си път през навалицата към изхода. Докато вървеше всички се отдръпваха настрани за да му направят път.
- Чакай, ще дойда с теб. - каза Адам и тръгна след него.
- Не! Искам да остана за малко сам, ти остани тук при Сам, ще се върна след малко. - каза твърдо Гарет и излезе от апартамента.
 
5.
Когато вече се намираше пред входа на блока Гарет пое по главната улица без да знае накъде отива опитвайки се все още да осмисли чутото. Наистина ли това, което чу, беше вярно? Как би могло да бъде? Да не би Адам и останалите да си правеха лоша шега с него, но в мига в който си спомни за шокираните им лица, мигновено отхвърли тази мисъл.
Вървейки и размишлявайки, Гарет не обръщаше внимание на нищо около себе си и несъзнателно бутна някакъв човек. Без дори да го погледне, младежът измърмори едно „Извинете” и продължи по пътя.
След едно доста продължително вървене без да осъзнава се бе озовал в средата на едно от големите кръстовища в центъра на града. Осъзна това едва когато чу силния клаксон на приближаващата се от лявата му страна кола. Той се опита да я избегне като се дръпне настрани, но точно в този момент прорязващата болка в главата му се завърна. Хвана се за главата, краката му омекнаха и се строполи на колене.
Всичко стана толкова бързо. Насочилият се с бясна скорост към него автомобил наби рязко спирачки и Гарет усети миризмата на изгоряла гума във въздуха. Болката вече бе преминала също толкова внезапно, колкото и първия път, но за Гарет вече бе твърде късно да се отмести от пътя на колата. Той затвори очи и зачака сблъсъка, но такъв така и непоследва. Вместо това усети силно придърпване напред и нагоре и чувство за безтегловност. Вече не чуваше неспиращия клаксон на автомобила, не чуваше и шума от града, мирисът на изгоряла гума бе изчезнал, но искрящите силуети се бяха завърнали отново.
- Нещо се обърка. - чу той женски глас. – Hе мога да го призова тук.
- Бъди внимателна, вече и без това изразходи твърде много енергия. - отвърна ѝ друг мъжки глас.
- Направих всичко по силите си. - каза задъхано женския глас. - Успях да го призова, но ще се появи не при нас, а на...
Гарет не успя да чуе последното, заради силната болка, която почувства в дясната си ръка.
Когато отвори очи и те бавно се приспособиха към странната бледорозова светлина, той с ужас осъзна, че се намира на мястото, което бе сънувал всяка нощ в продължение на последните две седмици.
 
6.
Объркан от случващото се, Гарет се изправи на крака и погледна към дясната си ръка, върху която бе паднал. Не мислеше, че беше счупена, може би просто натъртена, но все пак изпитваше болка когато я движеше.
Огледа се във всички посоки, но наоколо нямаше нищо, просто едно парче изсушена и напукана земя. Тук-там се виждаха малки и големи късове скали. В далечината се виждаше нещо, което преди време може би е било някакъв вид голяма постройка, може би голяма къща или имение, но сега беше просто една развалина в средата на нищото.
Нещото, което накара Гарет да извика уплашено бе когато погледна нагоре към небето и за негова най-голяма изненада видя, че странната светлина на това място идваше от три еднакво големи слънца, всяко от което с различен цвят.
От дясно беше тъмно розово, в средата грееше най-силно златно слънце като това, което младежът беше свикнал да вижда всеки ден, след като отвори очи, а от лявата страна се намираше сребристо бяло слънце, чиято светлина беше най-слаба.
„Какво по дяволите става тук?” - мислеше си Гарет, докато се оглеждаше във всички посоки. Как се бе озовал на това място? През главата му преминаха какви ли не варианти на това, което може би се случваше, че това е поредния сън, че той все още се намира на купона в апартамента на Сам, но поради някаква причина, вероятно от изтощение е припаднал и в момента сънува всичко това. Нямаше да бъде нещо неочаквано, откакто всичко това започна Гарет всеки ден си мислеше за това място. От една страна се плашеше от него, но от друга в момента чувстваше, че е точно там, където трябва да бъде. Само че този сън изглеждаше адски реален, също както и болката в ръката му. Гарет стисна силно очи и си помисли, че вече иска да се събуди, след което ги отвори, но нищо не се бе случило. повтори опита отново и отново, но резултатът беше същия.
Разбира се, в главата му се въртяха и други две обяснения на случващото се, но го полазваха тръпки само като си помислеше за тях, а камо ли да ги каже на глас. Едното бе, че е полудял и е започнал да халюцинира, а другото, което колкото повече обмисляше, толкова повече се убеждаваше, че може би е истината. Може би колата, която бе видял да се приближава към него, го бе блъснала и той бе загинал при една наистина глупава автомобилна катастрофа, а това тук бе отвъдното, но тогава защо беше съвсем сам, ако това наистина беше отвъдното къде бяха майка му и леля му, не трябваше ли да го чакат „от другата страна”.
Гарет реши да мисли върху това по-късно, а за сега да се съсредоточи над това какво става и да се опита да потърси помощ. Реши да пробва късмета си и се отправи към руините на някогашната къща, за да провери дали все още живее някой в нея. Знаеше, че шансът за това беше минимален предвид вида ѝ, но все от някъде трябваше да започне.
 
 
Още за книгата и автора в "Диаскоп":
 
 
 

 

© Христина Мирчева