по заглавие   по съдържание

Калоян Праматаров: "Въздухът е с камъни застлан, черно е гнездото на съня ми" - "Дайни"

10.03.2017
Снимка 1

 

Кучето на Бог

натопила сребърно перо в мастилницата на ноември
Зимата изписва с черно оголени дървета,
излинелите листа прехвръкват - врабчета в северния студ,
слънцето - нагрят котлон, едва блести под пластовете сиви шуби на небето,
от морската лула пълзят мъгли,
призрачни мужици пият в прегракналата заран

сънувах утрото – старица албинос с дървени очи и клечки вместо зъби,
повиваше ме в белезникаво сукно, припявайки латвийски дайни,
от голото й тяло сипеше се пясък

сънувах и нощта – река, пронизана от сенките на дървени подпори,
измъчени от тъмната вода, вечерницата разпалваше огнище

сега съм буден. Змии-сънища пълзят към млечен обед,
телата им изпълват ведрото на деня, връзва ги вятърът на възел,
Вървя, аз, кучето на Бога, под слънцето на северния град
сред дряновете в парка - напоени с кръв камшици,
въздухът е с камъни застлан,
черно е гнездото на съня ми

 

Води

сивата сова на деня кръжи,
гората вчесва с дървесния си гребен косите на блатата,
сред дъбовите стволове – небето - бежов пластелин,
сенките на предметите отсъстват, навярно зимата ги е окрала
 
бъзов сок е въздухът притихнал, облаците - стъпки в пепелище,
и само храстите, сресани наляво,
ръкопляскат и подсвиркват на преминаващия вятър,
 
конете на морето дишат някъде на запад,
непонятна сила сред боровете и брезите,
гората пее песен, смислена без думи, смее се и плаче,
сред дните - устремени, бели зайци и нощите - слетели врани,
слънцето - сърце на пустошта, луната - пастир на зверове и птици,
повтарят клоните изреченото от човека - горски хора,
и кършат се под тежестта на здрача

 

Стихотворенията са от книгата на Калоян Праматаров "Дайни".
Издателство СОНМ, 2016
Редактор: Марин Бодаков
Рецензент: Мирела Иванова
Художник на корицата и илюстрациите по стиховете: Веселин Праматаров

 

Още по темата в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева