по заглавие   по съдържание

Петя Хайнрих и "Всичките му индианци"

01.05.2013
Снимка 1
И всичките му индианци
 
онзи ден почина чичо Манфред
светли му небеса!
нека все да е хубаво времето
което предрича –
 
беше пенсиониран метеоролог
празнуваше година след година
рождените си дни
с фолклорен оркестър и шведска маса
в празничната зала на училището
(имам снимка как танцувам в чувал
на 65-тата му годишнина
през 1995)
в градчето
в което всички се познават
Хоенщайн-Ернсттал
 
всъщност това е родното място на Карл Май

но двамата едва ли биха седнали на една маса
макар да имаха известна прилика
в очите и плоското чело
 
чичо Манфред не си падаше по
истории за индианци
Винету – казваше с отвращение
и клатеше глава
 
на погребението му валя
после гостите хапнаха
и се разотидоха
 
на коне
 
 
Къде е Вангероге
 
докато забравям да се храня
забравям да храня и надежди
че тялото е мъдро и знае
 
моето тяло не е мъдро

то непрекъснато настоява
за невъзможни неща
 
 
из „Литни, хвани ни”, ИК "Жанет45", 2012
 

 

НОВИ И ПРЕСНИ

 
Гондолите са атавистични
 
С “Гондолите са атавистични”
Започва разказ на Цес Нотебом.
 
Но...
 
В XI-тото си писмо до Посейдон
Нотебом гмурка мислите си
с потъваща в морето монета,
 
може би онази същата, която
Борхес хвърлил от палубата на кораба,
напускайки за дълго Буенос Айрес.
 
Защо?
С надеждата за завръщане ли?
Наместо котва. Или пък
жертвоприношение...
 
Дали пътуването с кораб трае
колкото потъването на хвърлена
монета във водите
 
и после
 
монетата обрасва с
водорасли, рогчета и пясък
или се разпада, стрива се
и се размива
в другото?
 
Ето това е поезията
в смисъла на Борхес, казва Нотебом -
 
с времето от един остава Œuvre,
от друг - едно-две стихотворения,
фраза или фрагмент...
 
Посейдон познава дълбочината,
както човек не я познава -
 
монетата, която хвърлих
в онзи плитък залив,
 
ще се възвърне като шега,
например - гондола.
 
 
деца си играят из гората
 
трала лала лала прас
сманди панди маракас
дуду муди лили шмак
барабанче пактарак
 
 
Градината
 
Всяка градина прилича на собственика си. Аз пристъпвам из тази градина, за която не знам чия е, но с всяка измината крачка укрепва вярата ми, че градината е моя. Не, тя не би могла да принадлежи на друг или ако е на друг, то този друг трябва да е някoй мой близнак; но ако ми е близнак, то роднинската връзка е толкова силна, че все едно градината е и моя. Моя, моя, моя...
 
Такива си ги мисля, докато ходя по пътека от плоски черни камъни, подредени из сочни треви. Странни животинки са изпълзели на припек по камъните или се шмугват в тревата, щом усетят приближаването ми.
 
Градината е малка. В единия край е подпряна от зид, обрасъл с катерещи се растения, между които проблясват керемидено-червените тухлички. Другият край е отворен към терасата на къща (прескачам тук описанието на къщата – тя сякаш е от друг сън, от друга кутийка на съня).
 
Пътеката се вие охлювообразно и аз я вървя отвън навътре. В средата расте дърво. Това е ниска, кичеста липа. От външните кръгове, които вървя, още не мога да забележа листата и не мога да разпозная какво е това дърво. От външните кръгове виждам само нещо много чудато – върху здрав клон, който расте почти хорзинтално, има цяла туфа глухарчета, навели бели главички насам и натам. Глухарчета върху дървото! Как е възможно, чудя се насън.
 
Приближавам ги по охлювената си пътека – няма никакво съмнение. Това СА глухарчета, спуснали плитки корени в тънката, покрита с мъх почва, която се е насъбрала с времето върху клона. После вятърът е довял семена, или само едно, и така с годините е избуяла цяла дива градинка от глухарчета върху клон от липа. Ето това е поезията. Тези глухарчета.
 
 
Още за Петя Хайнрих тук