по заглавие   по съдържание

Амир Ор: "Варварите (втори рунд)"

12.06.2017
Снимка 1

 

Амир Ор, "Езикът казва", Издателство за поезия ДА, 2017
Превод:  Антония Апостолова и Роберт Леви
 
 
 
Езикът казва
 
Езикът казва: Преди езика
бе език. Езикът е следи,
последвани от там.
Езикът казва: Слушай!
И се вслушваш ти: където
             ехо
             имаше.
 
Вземи мълчание и се опитай да мълчиш.
Вземи слова и се опитай да говориш;
отвъд езика рана е езикът,
светът от нея блика и изтича.
Езикът казва: Има, няма, има,
няма. Езикът казва: аз.
Езикът казва: Нека те говорим,
нека те докосваме. А ти ела, кажи,
че казал си.
 
Варварите (втори рунд)
 
Ненапразно варварите чакахме.
Ненапразно се събрахме на площада.
Ненапразно големците ни надянаха
робите си официални
и преговаряха във тяхна чест словата си.
Ненапразно храмовете сринахме
и върху тях на боговете техни нови
вдигнахме.
И както редно е, подпалихме си Книгите,
в които варварите нямаше какво да видят.
Дойдоха варварите, както ни предричаха,
приеха ключовете градски – на царя от десницата.
Но те пристигнаха облечени във местни дрехи
и с тукашни обноски
и щом на родния език ни заповядаха,
забравихме кога
сред нас дойдоха варвари.
 
Сянка
 
Също както тялото с времето,
толкова е лесно да забравиш.
Тя расте, докато светлината ти помръква;
отначало е само зверче от мрак,
изскочило от сърцето ти,
но точно затова
облизва прасците ти с топъл език.
А като се замислиш, почти е приятно:
мъртвите ù подхвърлят бяла кост.
Но до час пораства цяла стъпка,
хапе те на всяка крачка, гладна за живот.
Колкото по-мрачна става, толкова повече осъзнаваш,
забавяш крачка на моста –
нощта е река, удължаващо се животно,
тъмна паст, стотици змийски зъби.
Вече се страхуваш, успокояваш я
с кост или с ръка,
или с друга любов –
без значение. Във всеки случай, скоро
ще станете
едно.
 
Ето
 
Ето моите показания:
около петдесетте, баща на осемгодишно (не го виждате),
превръща думите в поезия, обича, мрази (и това не виждате), всъщност
едно диво създание, ето:
душевни рани, бунт, устни – твърде чувствителни, цял е очи (както виждате)
и всъщност каквото огледалото издава, е не по-дълбоко
от онова, което скрива. Огледалото отразява
двуизмерна карта на Битието,
оформяща появата на Желаното.
Портрет, за миг надникващ от тълпите на душата;
а душата?
Какво бих могъл да ви разкрия за нея, което вече да не знаете?
Ето пшеничния клас, който пониква от нищото,
eто ножа,
който го отрязва от Него.
 
Отражение
 
Това са отражения, завинаги замръзнали.
Това е огледалната стая на паметта.
Дете играе в мрака на криеница със сенки,
потъва в тайните места на стълбите,
превръща се в сянка.
Дете в мрака
се разделя с образа си, мечтае вътрешното си лице.
В огледало от мрак то открива светлината –
и вижда.
 
Как
 
Как да кажа? До непоносимост близо си.
Ти си плод, разпукващ се в сърцето,
ти си името в устата няма,
като море в шепата на земята.
Докосвам и ревнувам от ръката си,
докосвам и докосване желая.
 
Страх от неподвижния момент:
и вътре тук си вътре тук си. Тук
душевният пожар гори.
Тук сърцето не изгаря.
 
Луна
 
Звярът между краката ми вие
към звяра между твоите крака.
 
Луната между зъбите ми вие
към луната в твоето сърце.
 
Звярът в моето сърце те надушва винаги.
 
Стрелец
 
Кожата ми е по-бърза от вятъра,
стрелата ми – по-бърза от нозете ми,
събличам дрехите си,
[събличам] думите, лицето си
пак и пак. Високо в небето
ястребът, който се гмурка в бриза,
е твърде бавен за мен.
Пак и пак животът ми,
отвъд живота ми.
Между върха и бездната
в пустотата, в безветрената тишина
аз
скачам,
стиснал със зъби стрелата си.
 
Надгробен надпис
 
Отбий от пътя, страннико,
приседни край черниците и лозята.
Сред сянката, водата, белотата каменна.
Тук аз лежа – млад мъж и цар.
 
Лицето ми е хладен мрамор. Ръцете ми, краката ми.
Надянал папрат и листа окапали.
Аз също надалеч не стигнах,
аз също някога живях.
 
Отбий от пътя, страннико,
и размажи черници по лицето ми.
 
 
 
Още по темата в "Диаскоп":
 
 
 

 
© Христина Мирчева