по заглавие   по съдържание

Христина Мирчева: "Делничните пророчества на Филица Софиану-Мълен или за триумфа на единението"

31.01.2015
Снимка 1

 

Христина Мирчева за поетичната книга на Филица Софиану-Мълен "Prophetikon", изд. Скалино, 2014

 

Профетикон (Пророчески) – книга с поезия на изд. „Скалино“,  двуезично издание на английски и български в превод на Любомир Терзиев, което има за заглавие гръцка дума. Книга, белязана и от произхода на авторката – родена в Германия, но израснала в Гърция, заминала за САЩ, получила образованието си там, но от години преподаваща литература и творческо писане в Американския университет в България.

Космополитна личност е Филица Софиану-Мълен – присъщо за много от творците на 21 век и третото хилядолетие. Пише на английски и гръцки.

Това, разбира се, може да се прочете и в ясната биографична справка. Аз си го припомням преди да се гмурна в един напълно непознат за мен свят.

Отгръщам напосоки. Смутена съм от липсата на обичайните заглавия на стихотворенията. Вместо заглавия – текстове с римски цифри от I до XXXII. Едва при второ вглеждане забелязвам, че заглавията са там, макар и на втори план –  заскобени до всяка римска цифра: Кралски погребален марш, Икономика, Имигранти, Профетикон, Градски бунт... Медея...

Връщам се обратно към началото, започващо с текст, озаглавен „Персона” – макар и първи, той е всъщност 33-тият текст в билингвата.

Тази книга ме предизвиква. Държа я дълго в ръце, оглеждам я, колебая се. Внимавам с бялата корица и леко жълтеникавите страници – допада ми за поетична поредица. Има посвещение: на Анна Чалънджър и Клеопатра Контулис, другите прорицателки.

Още едно противоречие на самия праг – уж „пророчески”, а изведнъж – „другите прорицателки”. Пророците обикновено се свързват с Ветхия завет. Там говорим за пророци, за малките пророци, за последия пророк и т.н. Те са влъхви, учени, гадетели на сънища, предвестници на апокалиптични събития в далечно, необозримо бъдеще. А прорицателките са жените-деви, запазили своята невинност в името на непонятен транс, омаяни от мъгливи пари.

Прочитам бавно „Персона” – пояснителното въведение, защо е тази книга, какво налага нейното написване: „Ето ги образите, поместени като в платно сред галерията на съзнанието ми. Не мога повече да ги държа притихнали в спокойствието на безсловестността”, споделя авторката.

Не мога повече да ги държа притихнали... Като Валаамовата ослица, проговорила с човешки глас. И дивата природа по чудо някакво става словесна, какво да кажем за човека, който далеч не е само кал! Следват  очакваните две думи – поет и светец: „Длъжен съм да бъда небрежен пазител на въображението – като поет, като светец...”, продължава Филица.

Небрежен, заради покайната скромност, поет – заради внезапните прозрения, светец – заради облака от светлина, който привежда хаоса в словесен ред.

Вече се досещам за решението на Филица „Профетикон” да няма отделни глави, да не бъде разчленена на части – поезията трябва да е поток. Буен поток от вода. Или ток от електромагнитни вълни. Или струя от въздушни течения. Както искате, така си го представете. Но да кажем – струя. Струя, в опит да бъде уловена от 33 отделни текста, означени с римски цифри.

Те ще звучат винаги в бъдеще време. „Ще” – то ще ни говори за нещо, което има да се случва. Често пъти то вече се е случило, но ние ще трябва да се върнем назад и отново да си го припомним; от дистанцията на времето да му придадем нови значения, които да звучат като пророчества.

В пещерата на тези откровения авторката се олицетворява с пророка и поезията й зазвучава провиденчески,  предричайки един личен житейски и често пъти битов апокалипсис.

Случването тук е наопаки – отзад напред, от смъртта към живота. Започва с „Кралски погребален марш”, където „короната” хвърля „сянка върху стената” и старицата разбира, че „вече няма да заспи/ така...”.

Краят на книгата е белязан с „Апология”, с възхвала на пролетта и откритието, че този свят е „винаги за двама” – „цепиш и събираш/едно, две, едно, две.”

Погребалният марш зазвучава като марш на радостта и единението, радост от отново намереното изгубено. Откровение, преминало през очистването от страха и страданието – всичко онова, дълго потискано в затвора на мислите, на вината и стаените чувства.

С „Колхида” – номер VII, си поемаме за кратко дъх от галопиращото препускане. Галопиращо поне за мен – така мога да нарека първия прочит. Бъдещето време преминава в минало – в ясно съжаление за това „как не видях дървото/ през зимата как стърчи само/ насред къра на Колхикон...”  В събуването на обувките и пристъпването с боси крака нататък към горящата къпина на останалите 25 стихотворения.

Има и други паузи или завои по пътя – „Темелите” – номер IX, където „жени пристъпвали меко с боси крака на възглавнички... където са се вихрели огньове...”

„Александрос” – номер XII, чиито крачета „искат да тичат нагоре надолу по склона/но не виждат пътя...” И как – едва е навършил шест.

„Лета или Геноцид” – номер XVII, със семената от нар и „кожен камшик по нежни гърбове” – страдание, но и семена на надежда.

„Патмос”- номер XVIII, „с краткото разстояние между насладата и падането.”

Богата книга, със светещи в тъмното повтарящи се думи-маркери. В зависимост от контекста всяка дума ме води по различни друми, всяка е нишка, която тегли ту в една, ту в друга посока, но само за да обогати казаното по-преди, да придаде на цялото все по-богат и плътен смисъл, който ще „прогори гранитния покрив”, за да се излее светлината на виденията.

И наистина, само в мрака на земните неволи можем да видим сиянието,  което чертае пътя  и топли без да гори и ослепява.

 

„Prophetikon” на Филица Софиану-Мълен
Двуезично издание – английски и български
Изд. Скалино, 2014
Превод: Любомир Терзиев

 

Христина Мирчева
За сп. Море
31 януари 2015

 

Още по темата в "Диаскоп": 

Филица Софиану-Мълен: "Стените нощем пращят и се пукат"

Екатерина Григорова: "Красивата мъдрост"


 

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics