Слави Томов: "Междинните състояния на Грегор К." - II

23.05.2013
Снимка 1

В рубриката "Четиво с продължение"

Времето, което ми предстоеше да прекарам занапред с А. изведнъж започна да ме плаши. Стори ми се безкрайно, стори ми се неясно. Може би до края на живота ми. До собствения ми край. Не бях все още готов да ù посветя толкова много време. Не бях готов и да се отдръпна от нея. Наникъде не бях готов. Нова междинност щеше да ми дойде прекалено много, изключено бе да мога да я понеса. От опит знаех, че попадна ли отново насаме със себе си, нямаше да мога да се справя.

След като Албертин си замина, мислех, че себе си ще ме отведе нанякъде. Пуснах се напред и след около две години почувствах първите пристъпи на междинност. Междинност, която все още не ми бе много ясна и която в началото се опитвах да притъпявам с алкохол. Постепенно състоянието ми започна да се влошава, а алкохолът вместо да притъпи пристъпите ми на страх, в един момент не само че не можеше да ги задържи, но започна още повече да ги изостря. Да ги изостря.

Сега се сетих, че Албертин колкото и да преувеличаваше понякога нещата, една от причините за заминаването ù бе като че ли не толкова проблемите ми с алкохола, както тя ги наричаше, колкото собствената ми колебливост и страх, които аз се опитвах да прикрия с алкохол.

Първите пристъпи на междинност почувствах някъде през пролетта, две години след като Албертин си бе заминала, един следобед констатирах, че с Албертин се бяхме запознали през пролетта, но връзката ни не бе прекъсната рязко. И двамата нямахме толкова сили да постъпим по този начин, но не за да не нараним другия, а защото не само аз, но мисля и самата Албертин не бе готова за подобно рязко прекъсване на връзката ни, изтраяла малко повече от шест години. Шест години.

Две години след като Албертин си бе заминала и когато почувствах първите симптоми на междинност, изведнъж обажданията ми до Албертин зачестиха. Ново подновяване на връзката ни щеше ли да може да ме оттърве от настъпващата междинност?

Не знаех. Албертин също не знаеше. Въобще, Албертин нямаше никаква престава какво бе започнало да се случва с мен. Спомените ù освен за приятно слепнатите следобеди, свършваха до моето пристрастяване към алкохола, както тя обичаше да го нарича и чрез което аз се опитвах да прикрия собствените си страхове и колебания. Уговарях я по телефона с часове да се срещнем, накрая тя се съгласяваше след хиляди уговорки само и само да се срещнем и да прекараме заедно 30 минути без да се докоснем. Без да се докоснем.

На следващия ден пак я търсех, отново със стотици хиляди уговорки, обяснения от страна на Албертин, че всичко отдавна, много отдавна вече било приключило и какъв бил смисълът, и въобще имало ли смисъл да подновяваме връзката си след толкова години, и накрая, защо съм се бил сетил чак след тези две години да правя подобни опити, които тя определи като смешни и жалки, след като всеки от нас си бил тръгнал отдавна по свой собствен път, имал си други приятели и познати, и какъв бил смисълът да се ровим в миналото...

Всъщност, все още не ми е много ясна основната причина за раздялата ми с Албертин. Не ми е много ясен и разривът, станал причина за нейното заминаване. Мисля, че причината за самия разрив бяха другите, почти постоянни разриви, които започнаха да ни се случват към края на връзката ни. Разриви, които сега като се замисля, по мощ може би бяха стотици пъти по-силни от най-последния, довел ни до раздялата ни, защото и двамата бяхме уморени от ежедневни разриви. Досегашните не ни бяха отвели наникъде. И двамата знаехме, че след всеки разрив за известно време започвахме да се обичаме, повече, отколкото преди, и двамата знаехме, че след това ще последва нов разрив, след това отново обич, после пак разрив, още по-силен от предишния, след това отново любов, в един момент всичко това започна да ни уморява, в един момент това наистина започна да ни дразни, докато изведнъж и двамата усетихме, че не само постоянните ни разриви не ни отвеждат наникъде, но и силната любов, последвала след разрива, още повече започваше да ни задъва, бяхме не само скапани от системни разриви, но и от силната обич, която продължаваше всеки разрив.

----

След като Албертин си бе заминала, се запознах с Милена, всъщност след като Албертин си бе заминала, Милена се запозна с мен. Милена бе първото момиче, което срещнах след раздялата ми с Албертин и което не само първо бе поело инициативата за запознанството ни, но и всички уговорки за бъдещи, по-нататъшни срещи. След заминаването на Албертин изведнъж се бях почувствал безинициативен, просто спрях да предприемам каквито и да е инициативи, но не че ме плашеха или се оказваха безсмислени, а защото бях адски уморен от последните месеци на връзката ми с Албертин, преминала в низ от празни инициативи, без някакъв особен смисъл само и само да закрепим разпадащите ни се взаимоотношения. Ставахме три пъти по-инициативни след всяко наше скарване, ставахме три пъти по-амбициозни и наистина вярвахме, че нещата оттук нататък наистина ще бъдат други, че нещо ще се промени, от моя, от нейна страна, че една истинска връзка се крепи както на разногласия и отстъпки, така и на предприемане на инициативи, които да дадат свеж въздух на дадена връзка След всяко наше скарване ставахме безумно инициативни по между си и така дойде един ден, когато се оказа, че и двамата се бяхме уморили от напразни инициативи, които в крайна сметка не ни бяха отвели наникъде. Наникъде.

Бях смазан от тези постоянни редувания, които поне за мен не ми бяха донесли абсолютно нищо. Нищо.

Бях крайно уморен от тях и накрая един ден инициативите просто престанаха да имат някакво специално значение за мен, докато престанаха и да ме интересуват, тъй като с тях или започваше, или свършваше нещо в живота ми.

Когато обаче срещнах Милена, изведнъж ме порази настървената ù инициатива да се докопа до мен, на всяка цена, по всяко време и по всякакви начини, сякаш моята пределна и тотална безинициативност я правееше нея самата стотици, хиляди пъти кръвожадно още по-инициативна, сякаш постоянните ми отлагания и колебания, които тя започваше да усеща малко по-малко у мен, още повече я настървяваха. Я настървяваха.

Всъщност, мисля, че интересът на Милена към мен се дължеше може би и на инициативите, които бе предприемала и към други като мен, но останали безплодни и безполезни, сякаш всичките ù инициативи бяха удряли на камък и сега срещнала мен - безинициативния, бе намерила точния човек да разгърне собствените си инициативи, които не бе успяла да разгърне досега с никого.

Бях достатъчно уморен, бях съсипан от връзката ми с Албертин, бях объркан, може би и уплашен, за да реагирам адекватно и навреме на ежедневните ухажвания на Милена, въпреки че ме ласкаеха и ми ставаше приятно, ласкаеха ме наистина тези едва забележими флиртове, когато стояхме заедно в някое кафене, когато се разхождахме и говорехме за уж незначителни неща и когато често ме канеше да ù отида на гости - това продължи малко повече от година. Цяла една година заредена с ежедневни покани към мен, уговорки да отидем някъде през уикенда, само двамата - с колата и които се правех, че не чувам и не ме интересуват, през времето когато бяхме заедно.

Постепенно обаче, започнах да получавам някаква странна наслада от изражението на лицето ù, от реакциите, когато се появявах на уговорената среща с 10, 15 или 30 минути закъснение, или когато въобще не се появявах на нея или предварително ù се обаждах по телефона, за да я предупредя за въникнал току-що ангажимент, който не може да бъде отложен за нищо на света и я карах да отложим срещата ни за някой друг път, на друго, по-различно място, а тя отсреща ми казваше да уточним, все пак за кой ден, за колко часа и за кое по различно място се отлага срещата ни, тогава си измислях нещо набързо, в което и аз не вярвах, казвах й дочуване и затварях слушалката. Мисля, че телефонните ни разговори се оказваха пет пъти по-дълги от повечето ни реализирани срещи до момента по времетраене. След това отново се залепях за телефона и набирах номера на Албертин, въпреки че знаех, че вече е късно за подобни обаждания, въпреки че ми бе и пределно ясно, че няма да постигна нищо с тези опити да възкреся отдавна разпадналата ни се връзка. И все пак понякога Албертин се съгласяваше да се видим, но само като приятели, нищо повече и без да съм се опитвал да хитрувам, както последния път преди няколко...за другата или не, за по-другата седмица, на еди кое си място, в колко часа, въпреки че ми бе ясно, че няма да се видим нито другата, нито по-другата седмица.

След като Албертин си бе заминала и когато все още не се бях запознал с А., когато работех на междинни състояния над междинния си роман, го давах за четене на Изабела, която мисля, че и тогава бе в една подобна междинност като моята и доколкото съм сигурен, все още не е излязла от нея. Поне при последната ни среща бях забелязал, понеже имам изострен усет да подушвам всякакви междинни състояния, че не бе направила и крачка наникъде. Наникъде.

Всъщност, мисля че Изабела сама се издаде след като прочете десетина страници от междинния ми роман, понеже бях написал само толкова, въздъхна, погледна ме и каза дали това било всичко, кога съм щял да напиша останалата част и най-важното, от къде съм бил знаел как се била чувствала тя. Нищо не знаех, въпреки че предполагах, че знам. Ако всички междинни състояния донякъде си приличат, то причините, до които сме стигнали са различни. И все пак, всички попаднали в подобна междинност се подушват от километри, въпреки че не могат с нищо да си помогнат...

Силното главоболие ми напомни за онази междинност, от която се раждаха историите ми. От междинността черпех вдъхновение за тях, въпреки че след това бях неспособен да се откъсна от нея. Сетих се, че в началото на седмицата се бях чул с Изабела. Бяхме се уговорили да се видим след няколко дена, понеже щяла да бъде заета. Щяхме да се видим, аз щях да пия бира, тя щеше да пие малка бира, докато четеше нещата ми, писани в междинност и които бях направил всичко възможно да не изглеждат междинни, когато ги изливах върху белите листи. Набрах номера ù. Надявах се да не я заваря в подобен междинен период и този път. Даваше свободно. От това се страхувах, сякаш нарочно не искаше да вдигне. Изчаках, после затворих, после пак набрах номера, отново изчаках, след това затворих. Понякога ми се струваше, че прекарвахме повече време в празни уговорки за срещи по телефона, отколкото нещо сериозно да се срещнем. Изабела беше от тези жени, които никога не можеш да спреш да търсиш, въпреки че ни ти даваха никакъв определен повод за нещо по-сериозно. Със сигурност бе в някаква нова междинност, щом не ми отговаряше...

 

Откъс от първия роман на Слави Томов "Междинните състояния на Грегор К.", 2005, Бургас,
редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички
 
Първа част тук
 
Разговор със Слави Томов тук

 

илюстрация: Георги Чепилев, "Кутията на Пандора. Преди и Сега.

 

 

 

Откъс от първия роман на Слави Томов "Междинните състояние на Грегор К.", 2005 гр. Бургас, редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички.

 

- See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=220#sthash.dEWCefyt.dpuf
Откъс от първия роман на Слави Томов "Междинните състояние на Грегор К.", 2005 гр. Бургас, редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички. - See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=220#sthash.jEEHMcKt.dpuf

Откъс от първия роман на Слави Томов "Междинните състояние на Грегор К.", 2005 гр. Бургас, редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички.

 

- See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=220#sthash.jEEHMcKt.dpufилюстрация: Георги Чепилев, "Кутията на Пандора. Преди и след."

Откъс от първия роман на Слави Томов "Междинните състояние на Грегор К.", 2005 гр. Бургас, редактор Керана Ангелова, художник Иво Бистрички.

 

- See more at: http://www.diaskop-comics.com/article.aspx?id=220#sthash.jEEHMcKt.dpuf