по заглавие   по съдържание

Георги Чепилев: "Влияние на театралната графика върху българското комикс изкуство"

28.11.2018
Снимка 1

Българското Възраждане

е епохата, от която започва развитието на модерното художествено творчество. Българинът осъзнава себе си като личност – свойство, чрез което започва да различава собственото си битие и битието на нещата извън себе си – аз и те, близко и далечно - чиито изразител в изкуството стават мотивите за огледалото, прозореца или театралната сценична кутия. Извършва се преход от вертикалната ос – ум (дух), душа и тяло (при която се забелязва отчуждение от чувственото, тялото се подчинява на душата, а душата на ума) в хоризонтала на видимия свят. Но при този преход съществува междинна част - тази на душевния свят, в която все още има възможност за одухотвореност на видимото – макар умът да е изгубил контрол и душата се подчинява на тялото. Човекът се преобръща с краката нагоре и с цялото си същество и съзнание потъва в хаоса на чувствеността.

За да изясним зараждането на комикс изкуството в България, много важна се оказва тази двойствена част. Ето защо се налага кратък преглед на историческото развитие.

Какво трябва да се разбира под Възраждане, времето в което започва смяната на осите от горе и долу в близко и далечно (хоризонтално)?

Ние се интересуваме от възраждането като възход на националните сили, като сигурен път на нашия народ и за в бъдещето. Възраждането е разцвет на творческата енергия, на културното битие, на духовната същност върху трайна основа. То е подем на националното самосъзнание и връзка с миналото (будна исторична памет). Но Възраждането не е връщане към миналото, защото това е невъзможно. То гледа напред.

В периода на Втората световна война у нас се появяват лозунги: „Назад към древно балканското!“, „Назад към Богомила!“, „Към Бояна Магесника!“, „Към Орфея!“ и пр. Националното ни Възраждане трябва да бъде цялостно, то трябва да бъде възраждане на народа и възраждане на земята. Ето защо няма нищо странно към подобен зов. Ако разгледаме възродителните движения на други народи, ще установим, че и те се мъчат да открият дълбоки корени на народите в миналото, да ги намерят там, където може би не са, но където биха желали да ги видят. Среща се интересно явление в другите народи – преклонение пред еретическото и езическото от гледище на официалната им църква с цел усилия за освобождение на народа от чуждо господство.  Но когато говорим за възраждането на българите, трябва да сме много предпазливи, да не би някак да подценим или пренебрегнем значението на нашата вяра. Българското възраждане не разчита на кратковременни мистични увлечения по фантастични образи и внушения – влияния, идващи от някаква поетична легенда. България има такава история, която предполага въодушевление, без да са потребни митове и поетически легенди. Трябва да се държи сметка за разрушителното влияние на чуждата мистика, на бунта, на анархията. Българската Православна Църква е била фактор на националното ни възраждане (като пазителка на древността и свещените ни идеали) и българската история е тясно свързана с църковното минало на нашия народ. Ние не можем да си представим българската история без Св.цар Борис, цар Симеон, без Светите братя Кирил и Методий, без Св. Климент Охридски... Йоан Екзарх... Отец Паисий и пр.

Обаче има в живота моменти, когато душата се усеща изпълнена с чувства и иска да ги сподели – за да й олекне от тъга, за да се наслади на радост и пр. И тогава тя трепти от порива да се изкаже, да види и чуе, създава образи, избира думи, в които да представи своето настроение и да го сподели със света. Но и в тези моменти българските творци насочват погледа си нагоре, не се потапят в чувствена телесност, не се стремят към миражния хоризонт.

Първите ни стихотворци

Като прегледаме  историята на българската поезия, виждаме предвестниците на поетическото творчество у нас – много време след „Азбучната молитва“ на Преславския епископ Константин, едва през Възраждането започват първите несмели опити на неразвитата ни поезия. Първите ни стихотворци се учат от нови гръцки, руски и главно сръбски образци, които също са останали назад от западноевропейското поетическо развитие. Но началото на поезията ни дава ясна представа за живото отношение на съвременниците към ония личности и дела, които са се налагали на народното съзнание. Чрез тези стихотворения разбираме техните дълбоки стремежи. Когато стихът е художествен, той стига тайните на значителни субективни душевни движения, които ни приобщават с вечното в живота на човека. Когато не е художествен, той говори само за епохата. Всеки, който се опитва да даде израз на чувствата и мислите си чрез мерена реч, трябва да вложи най-чистото и най-важното, което съзнава в себе си.

Боян Магесникът

Съществува един разказ на Лиутпранд, пратеник на германския император Отон I в Цариград, че най-малкият Симеонов син Боян се бил прочул сред народа като магьосник, който можел мигновено да се превърне във вълк или друг хищен звяр. И в руската поема „Слово о полку Игоревъ“ се разказва за вещий Боян, който обаян от въображението, летял с мисълта си като птица по дъбравите или бягал като вълк по полето, или се издигал като сив орел в облаците: „той спущал десет сокола върху говорливи лебедици, и те почвали песни за стари князе и юнаци“. Десетте сокола били неговите пръсти, а лебедиците – струните, които звънливо разказвали. Този вещ Боян е бил или действителен руски някогашен поет, или олицетворение на поезията. И българският царски син Боян явно е бил любимец на музата и с тази негова дарба е пленявал слушателите си. Това е единствената вест за български поет от 10 век. Плод на размисъл е баладата на Стоян Михайловски „Боян магьосникът“. Началото на българската писменост съвпада с покръстването на княжеския дворец в Преслав. Всеки материал, който се доближавал до реалния битов живот, или се обработвал в духа на вярата или се отхвърлял с негодувание като дяволско изкушение, ако със своите прелести и вътрешна тревога раздвижвал невинните чувства на обществото. Имало е и по-толерантни лица, какъвто ни се представя св. Цар Петър - брат на Боян магьосника, които не са смятали за пъклен грях чисто човешката любов и стремежи. Обаче и те виждали за достойно да се отразява в писмените произведения само богоугодно съдържание, смятали са го за съществен атрибут на литературата. Няма запазени стихове от българския Боян Магьосник, а той бил прочут сред народа, бил син на велик български цар, отличавал се с голямо книголюбие и в двореца със сигурност се е срещал с именити писатели от Златния ни книжовен век.

Поради това, че се развива в период на робство и преминава под знака на национално-освободителното движение, българското възрожденско изкуство в развоя на светските жанрове има характерни разлики спрямо по-развитите страни. Социално-политическите и художествени елементи се намирали в неделима връзка. Тази връзка ускорява появата на историческия жанр, който не заема такова подчертано място и няма решаваща политическа функция в Ренесансовото изкуство на повечето европейски народи. Факт е, че историческият жанр у нас, проникнат с конкретно национално революционно звучене, изпълва блестящо своята важна политическа функция. Не е случайно, че и мнозина от художниците са дейни участници в политическите движения по онова време.

Най-изявения български възрожденски живописец и график Николай Павлович е мечтал да създаде „картинна история на българския народ“. Той изработва серии от картини и литографии с цел да изпълняват политическа роля на будители на националното съзнание. Тези творби звучат не само с хуманен патос, но и с висока революционно-романтична приповдигнатост и възвеличаване миналото на отечеството.

Велтмановият (А.Ф.Велтман, руски писател) роман „Райна  княгиня българска“ за първи път излиза още през 1852 г.в български превод от Йоаким Груев и друг от1856 г., направен от единствената тогава наша жена поетеса - Елена Мутева. Тази книга става една от най-четените и изиграва особено голяма роля по време на Възраждането ни.

Николай Павлович и Райна княгиня

През 1860 г. Н. Павлович се среща в Белград с Г.С. Раковски. Запознанството между двамата изиграва значителна роля в творчеството на художника, защото получава от революционера ясна насока за художествената си дейност. Павлович рисува в Крайова два проекта за литографии от поредицата „Райна княгиня българска“ – „Райна в пещерата“ и „Срещата на Райна княгиня с братята си и руския княз Светослав“. Отпечатването на тези литографии е трябвало да стане в Белград и отивайки там, той се срещнал с Георги Сава Раковски. По това време Павлович илюстрира книгата „Няколко речи о Асеню първому, великому царю Болгарскаму и сина му Асеню второму“ на именития революционер. Литографиите, отпечатани в Белград, Николай Павлович пренася и разпродава из Влашко на път за Одеса. В Одеса престоява осем месеца, за да опознае не само част от руското изкуство, но и проучва материали от историята на старата българска костюмировка и снаряжения.

Поредицата, илюстрираща сцени от „Райна княгиня българска“ е от 6 литографии. Но 4-те, печатани във Виена през 1874 г., са предшествани от картини с маслени бои. Значи първите две литографии (от 1860 г.) са отпреди Добри Войников в Браила да драматизира през 1866 г. „Райна княгиня българска“ по превода на Е. Мутева. Войников специално преработва романа и за пръв път драмата е представена много трогателно в Браила на 10 април 1866 г. под неговото ръководство. На 17 май същата година пиесата е играна в централния Букурещки театър в присъствието на румънския княз и чуждестранни консули. Румънските актьори въодушевено ръкопляскали на българските си колеги, а князът лично поздравил Войников. След представянето на „Райна“ (с това име  била известна пиесата) и в други румънски градове, тя започнала да се играе и в България, където става много популярна и ценена. „Райна княгиня“ е била играна в Свищов през 1869 г. В Пловдивската народна библиотека се пази членска карта от театралното дружество в Свищов, която свидетелства, че Николай Павлович е бил активен създател на дружествения театър в Свищов. Той добре познавал немските, австро-унгарските и руските театри и специалистите са единодушни, че той е първият у нас професионален художник сценограф. Факт е, че първата рисувана българска театрална завеса е от този виден възрожденски художник. От литографиите на Павлович е явно, че като художник е срещал затруднения при установяване на обстановката, особено на вътрешната архитектура – дворцови зали и пр. И най-вече при рисуване на облеклата (на жените и гражданските), военните дрехи и снаряжения.Но въпреки трудностите, е преодолял пречката, воден от крайната цел – да постигне въздействие на идейното съдържание. Оставането в Одеса за осем месеца също му помага  за разрешаване на тези художествени проблеми. Пет години след Свищовското театрално представление на „Райна“, Н.Павлович рисува и литографира по свои маслени картини още 4 момента от цикъла. Цялата поредица от 6 литографии получава широко разпространение, но нас ни интересува началото. Тези творби са със сложни композиционни решения, замислени оригинално с богато въображение, с подбрани характерни и действащи със съдържанието си моменти. Първата литография, която се отпечатва е „Райна в пещерата (Райна княгиня в пещерата при стрика си Бояна). Има и маслена картина, със същото композиционно изображение, рисувана в Белград през 1860 г. Ето как е описана от изкуствоведите композицията: „Подземие. Отляво седнали Райна и Неда. Наляво седнал Обрен и чете светото писание. До него прав Боян. Зад тях лавица с три бюста: под лавицата щит и два кръстосани меча.”

следва

 

 

 

Още по темата:

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.