по заглавие   по съдържание

Нели Лишковска: "Празно място"

13.01.2019
Снимка 1

Той нямаше сърце. Добре си спомняше, че беше късна есен, когато установи, че няма сърце. Слагаше ръка на гърдите си, вляво, и не усещаше нищо. Внимателно се заслушваше от време на време. Нищо.

Посети джипито с някакво скалъпено оплакване. Докторката го прегледа обстойно, като му направи кардиограма, измери му кръвното налягане и му засече пулса. Всички показатели бяха в норма.

За около седмица беше спокоен.

После си сряза бедрото до кокал. Искаше да провери от какво е направен. В смисъл, да не се окажеше робот. Андроид. От онези – усъвършенстваните, дето бяха снабдени с всякакви джаджи и сензори, различаваха аромати, пареха се от горещи фурни, измръзваха при минус 40 градуса, плачеха и пикаеха. Имаха и машинарийка, дето имитираше ударите на човешко сърце.

Успокои се като го заболя и разбра, че под кожата му шаваха мускули, сухожилия и всякакви биологични карантии. Да, успокои се, но донякъде беше и разочарован. Хубаво де, след като си беше нормален, защо не усещаше сърцето си? Дори попита хирурга, който го закърпи:

...докторе, вие чувствате ли сърцето си...

Мъжът в зелената роба не го погледна, но измърмори към сестрата:

...тоя трябваше да го сложим на пълна...

След още две седмици реши, че е някакво не физиологическо, а психическо отклонение. Може би смяташе, че му липсва сърце, понеже не можеше да съчувства на другите. Я, колко такива създания живуркаха наоколо без сърца и хич не им пукаше.

Той не беше от тях. Помагаше на баби с тежки пазарски чанти. Редовно подхвърляше по някоя пара на просяци и улични музиканти. Не отказваше да дава заеми, които най-често не му връщаха. С готовност правеше услуги, ако го помолеха познати или малко познати съседи и колеги. Веднъж закара до спешното някакви пияни тинейджъри, които  припаднаха буквално до задната лява гума на автомобила му. Изобщо, напълно отговаряше на определението „човек с добро сърце“. Сърце.

Да, обаче той нямаше сърце. Не го усещаше в гърдите си. Не чувстваше нищо на мястото, където трябваше да бие то. Всъщност, чувстваше. Дупка. Празнота.

Студ.

Мрак.

хххххх

Три дни валя предколеден сняг. После температурите паднаха рязко и всичко се вледени.

Той говореше по телефона. Премести го от едната ръка в другата и слезе от тротоара, нацвъкан от паркирали автомобили. Щеше да пресича, но не се огледа. Чу само писъкът на спирачките.

Преметна се три пъти. Просна се по гръб, с поглед към сивото парче небе, изтичащо през клоните на дървото над него.

Виждаше тревожното лице на жената, но не разбираше какво говореше тя. Вероятно го питаше дали е добре. Или се извиняваше, че не бе овладяла колата и не бе успяла да спре навреме. Извади от джоба си телефон и набра някакъв номер. Докато обясняваше ситуацията на човека от другата страна на линията, тя го докосна по челото и страните със свободната си ръка.

И той го усети. Не, не докосването на ледената длан на непознатата.

Усети сърцето си. То беше топло.

Заслуша се по внимателно. Да, това беше сърцето му. Неговото сърце.

Заслуша се още по-внимателно. И още по-внимателно. И още по-внимателно.

Биеше. Неговото сърце беше топло и будно.

Той имаше сърце.

Той имаше сърце, което се събуди много, много късно. Едва в мига на смъртта му.

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

Разговор с Нели Лишковска:

"След видимия хоризонт започва Вселената"

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.