по заглавие   по съдържание

Жоржета Чолакова: "Отношението между комуникативния и поетическия език"

17.03.2019
Снимка 1

 

Из поредицата от публикации

по случай 100 години чешки комикс

 

Тъй като поетическият образ и, разбира се, езиковият материал, от който се създава, не разчита на миметичния жест, релацията комуникативен – поетически език не се третира вече като релация първичен – вторичен език. Художественият език не се възприема за орнаментално реторичен, за надстроечен спрямо ежедневния говор – ако би бил такъв, това би означавало, че е пожелателно, а не естествено съществуващ. От друга страна, авангардистичната концепция за езика не доказва и тезата на Жерар Жьонет, който застъпва мисълта на Маларме, че стихът компенсира недостатъка на езика: „Ако езиците бяха съвършени, тогава нямаше да съществува стихът, тъй като поезия щеше да бъде всяка реч и следователно никоя” (Жьонет, 1984, 112). Авангардизмът не подценява потенциалните възможности на естествения език, а напротив – стреми се да открие нови, неподозирани до този момент, но принадлежащи му свойства.

Поетическият език на авангардизма няма компенсаторна функция – неговата функция е креативна. Той не си поставя за цел да интерпретира смислите, заложени в съществуващите или въображаемите неща, а да създава смисъла, едновременно създавайки съответстващи на него знаци.

Поетическият език на авангардизма се отказва от своята традиционна комуникативна функция, неговата цел не се свежда до художествено изразяване на определена предпоставена идея, а напротив – стреми се да докаже, че външната видимост на нещата не отговаря на тяхната същност, че всичко около нас съществува по силата на някаква собствена логика, различна от алгоритъма на аналитичната умозрителност. Замяната на миметичната образност с креативна активира съзидателната творческа енергия, третирайки езика не като посредственик между идея и образ, а като генеративен механизъм, който изпълнява едновременно функциите и на субект, и на обект в образотворческия акт.

Особено отчетливо отношението на авангардизма към езика се откроява в съпоставка с други направления в литературата, най-вече с тези, които имат сходни културологични характеристики. В сравнение с романтизма например много ясно се вижда разликата в трактовката на проблема за съотношението между комуникативния и поетическия език. Романтиците вярват в словото, в неговите възможности да назовава и интерпретира всичко. Затова за тях най-важното е светът да бъде назован, всичко в него – реално и нереално – да намери своя словесен еквивалент, защото само чрез думите той може да придобие смисъл. Езикът на романтизма онтологизира света – само чрез езика светът постига, изживява, разбира себе си. Словото на романтизма има креативно-метафизична сила – лирическият субект отъждествява и себе си, и света със смисъла на думите, които изрича, откъдето произтича и неговият профетизъм. За романтиците всичко може да бъде назовано, всичко, което съществува, има своята адекватна проекция в езика. Авангардизмът обаче херметизира езика, той вече не служи за изразяване на философски послания, за изричане на мъдри сентенции, за обобщение на глобални екзистенциални идеи. Езикът вече не пресъздава света, а сам се превръща в свят паралелен, виртуален и в същото време много по-истински от реално съществуващия. Ако в романтизма креативната функция на езика се осъществява чрез субекта и осъзнатата от него реторична функция на словото, авнгардизмът обвързва креативната функция на езика с обекта: езикът е този, който създава нов свят, нова система от предмети и от техните смислови отношения, без да лансира индивидуалистичната творческа роля на субекта и неговото преднамерено участие в езиковото сътворяване на света.

Всички славянски литератури, преди да се ориентират към естетиката на авангардизма, преминават през символико-импресионистична и декадентска фаза, която за всички тях има както еднакви хронологични граници (90-те години на XIX в. до Първата световна война), така и общо название – Модерна. Всъщност така са се самоопределяли и някои писателски общности в рамките на тази първа фаза: например в Чехия група писатели подписват първия манифест на модернизма, озаглавен „Чешка Модерна” (сп.”Розхледи”, 1895) и с това поставят началото на интелектуалната революция в чешката литература.

Естествено поради по-късната поява на модернизма в славянските литератури, особено в началото, се чувстват влиянията На Европа – първите модернистични списания гостоприемно предоставят своите страници на най-значимите имена на френския и немския модернизъм. Друга съществена причина за приобщаване на чешкия авангардизъм към европейския адрес на модерното изкуство се състои още в самата нагласа на писатели и критици да осмислят принципните ориентири на новото художествено съзнание, без да придават национален акцент на неговите проявления. Новосъздадените произведения се третират с оглед на тяхната принадлежност към определена концептуална система, а не към някакъв конкретен литературоисторически контекст. Особено показателни в това отношение са статиите на първия теоретик на чешкия модернизъм Франтишек Ксавер Шалда, чието име се свързва по най-убедителен начин както с периода на Чешка Модерна, така и с авангардизма. Шалда е критик с европейско мислене. Той не само познава с изключителен професионализъм европейското изкуство и литература, но прилага към всичко създадено с Чехия корективите на един модерен естетически светоглед, присъщ на новото време, на новия личностен манталитет.

(следва)

Из „Лицата на човека в поезията на чешкия авангардизъм”, Пловдив 1998, автор Жоржета Чолакова, рецензенти проф. д.ф. н. Иван Павлов и проф. д-р Светослав Игов.

Още по темата в "Диаскоп":

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.