по заглавие   по съдържание

Евелина Митева: "По едно и също време" - "Разкази за недружелюбни момичета"

06.04.2019
Снимка 1
„Фантазията е мястото, където миналото и бъдещето
се срещат без посредничеството на настоящето.“
 

                                                              Съвременен аноним

Хилдегарда седеше в монашеската си килия и си тананикаше. Мелодията се носеше, монотонна и светла, по коридорите на притихналия манастир. Хилдегарда погледна навън, върху снега подскачаше червеношийка. Мелодията, която тананикаше, изви с една тоналност нагоре. Червеношийката подскочи и излетя нанейде. Мелодията замлъкна и се отдалечи по дългия сводест коридор. Хилдегарда пишеше.

***

Бетина затвори нотите. Днес нищо не ù вървеше, упражняваше този скучен хорал и не успяваше да се съсредоточи, не успяваше да извлече от гласа си нито отвъдност, нито святост, нито дори поне чиста, отекваща мелодия. За да предадеш някакви чувства, трябва да можеш поне да си ги представиш – мислеше си Бетина ядно, откъде да вземa святост, откъде да измъкнa у себе си отвъдност, или небесност, или безкрайност. Чувстваше се затворена в себе си и безсилна, и безсилието ù раждаше яд. Въздъхна, погледна телефона си, на който нямаше нито едно ново обаждане или съобщение, въздъхна още веднъж и го хвърли с разочарование и досада върху леглото. Отвори пак нотите и започна да упражнява хорала. Мелодията беше монотонна, само понякога се извиваше нагоре; вървеше праволинейна като по манастирски коридор и единственото ù достойнство беше тази пълна съсредоточеност и отдаденост на нещо, което за Бетина беше чуждо. Мелодията съдържаше любов и сила, и Бетина не можеше да се накара да ги изпита, за да ги предаде. „Трябваше да стана секретарка!“ – помисли си тя, още веднъж ядосана от безсилието си, от необходимостта да изпитва дадени усещания по повелята на нечия мелодия, писана преди столетия, далечна, отекваща в коридорите на времето.

***

Когато беше малко момиче, Хилдегарда често си говореше с Бог. Беше болнаво дете, лежеше в постелята си и гледаше през прозореца към небето, където живееше Господ Бог. Прозорецът беше съвсем тесен, и от мястото си Хилдегарда виждаше небе само в горния му край, в десния ъгъл. Затова че, в онези години, Господ живееше в малкия десен ъгъл на прозореца. Понякога, особено зиме, Господ си затваряше прозореца и небето беше сиво, неразличимо от сивия зид, който се виждаше през останалия прозорец. Тогава Хилдегарда плачеше по цели дни и викаше майка си, която щом чуеше тънкия ù глас, оставяше другите ù братя и сестри, които тичаха като полудели край огъня, и сядаше до най-мъничката си дъщеря. Галеше тъничката ù ръка, а Хилдегарда заравяше личице в полите ù и там тихо плачеше, докато майка ù я галеше по косите. Майка ù Хилдеберта, вече почти повяхнала, бледа, шепнеше молитви за най-малкото си, бледо дете, шепнеше и галеше косите, докато молитвата ù се обърнеше в напяване, в тиха извивка. Хилдегарда заспиваше най-сетне, изтощена, тъжна, и сънуваше как Господ отваря широко прозореца, присяда до нея на леглото и ù напява псалми. И уж беше Господ Бог, но беше облечен с роклята на майка ù, и уж пееше светите псалми, а пък Хилдегарда, – толкова малка, с бебешки мъх по бузките, сигурно е била на четири, не повече – знаеше, че на нея се моли.

***

Бетина знаеше, разбира се, че в днешно време жените вече не се разпадат, щом любимият ги изостави. Да чезнеш по някого, защото е поел по пътя си и вече не си му в сметките – това беше от други времена, от други партитури. Да не би пък да е някоя средновековна принцеса, затворена в кула, която видяла-невидяла кой точно е принцът, се влюбва и шие гоблени за него ден и нощ. Или с каквото там си запълва дните и нощите през зимата, когато няма излизане от кулата, когато всичко наоколо е покрито с два метра сняг и дори селяните вече не идват да просят лук и картофи. Да свири на лютня например – дълги, протяжни, скучни като самата нея песни. Или да не би пък да е от онези англичанки с роклите с висока талия и навити на фитили букли, които тичат отчаяни през някой дъжд – в Англия вали достатъчно често, че да потича човек отчаян, случи ли му се повод – и хубавата бледорозова или бледорезедава рокля с избродирани розички се влачи цялата измърляна в калта, а после нещастната дама хваща настинка и в общи линии умира заради тази глупост да тича отчаяна в поройния дъжд, след като е получила някое напарфюмирано писмо, в което не се разбира любимият джентълмен точно какво казва, но общото усещане е трагично и изоставено. Нито беше Ана Каренина, най-малкото пък Ана Каренина! Да се отдаде изцяло някому, и щом го няма, да се хвърли под влака.

В днешно време не беше така и не биваше да е така. В днешно време жените бяха самостоятелни, любовта – взаимна, а ако не беше взаимна, значи не е било любов. Продължаваш нататък с изпълнението на проклетата средновековна мелодия, защото съвременната жена не е изоставена, тя е оставена на себе си и е силна.

Бетина знаеше, че ако иска да запази самоуважение, трябва да се стиска, да се държи цяла, да не пада на леглото в плач, да не отказва концерти, да не оставя гласа си да потрепне в гърлото, задавен от внезапен, безмълвен хлип.

А единственото, което всъщност искаше, беше да легне в леглото си, да се завие презглава и да заспи. Искаше да заспи дълбоко, да потъне в най-дълбокото на съня, там, откъдето може и да няма връщане. Да заспи за сто години, всички да забравят коя е, да забравят името ù, да забрави най-сетне и тя. Той не се обаждаше, беше се отдръпнал от нея, и дългите зимни нощи не свършваха, небето се стелеше открай до край сиво, а Бетина беше пораснала, беше станала оперна певица и самостоятелна жена, и не смогваше дори да плаче.

***

Хилдегарда, разбира се, постъпи в манастир. Макар понякога Господ Бог да се оттегляше за дълги дни от ъгъла на прозореца, в който живееше, Хилдегарда все пак знаеше, че Бог я обича. Знаеше го, защото накрая той пак идваше – присядаше до нея в съня ù и я галеше по косата, или идваше денем при нея и тогава тя не виждаше нищо друго освен него; стопяваха се майка ù, огнището, каменният прозорец, всичко това ставаше като вода и изтичаше, а Бог гореше край нея и всичко беше в огън, само тя не изгаряше, като къпинов храст.

Никой не беше учил Хилдегарда да пише или да чете, за жените беше важно да са добри и да си гледат децата, ако имаха, или да са добри и целомъдрени – ако нямаха. Хилдегарда нямаше деца, разбира се, но в манастира срещна други жени, на които можеше да разкаже за срещите си с Бог. Всички си бяха мечтали да видят Господ Бог очи в очи, но само Хилдегарда умееше така да разкаже за своите срещи, че всеки, който я чуеше, сякаш за миг също се пренасяше на тази среща. Жените започнаха да водят роднините си от близките села, за да чуят какво разказва Хилдегарда. Роднините също зяпаха и слушаха с отворени усти и после разказаха по селата си за това момиче в манастира, което виждало Бог в пламъци и сред тръбящи ангели. Започнаха да идват хора от цялата Палатинска гора да я слушат.

Добре, че беше Юта. Юта, малко по-възрастна, ù показа всичко каквото знаеше. След като любопитните и богоотдадените, които пълнеха цял ден малкото женско крило на манастира най-сетне си идеха, Хилдегарда и Юта се затваряха в килията на по-възрастната бенедиктинска сестра и до първия час Юта ù показваше как се пише, как се чете. Повече от това Юта не знаеше. Мъжете в съседното крило можеха да тълкуват Библията, можеха да записват мелодиите на псалмите, които пееха на служба, но Юта и Хилдегарда не умееха тези неща. Стояха до късно и се мъчеха да запишат с думите, които знаеха на латински, онези небивали видения, които и двете преживяваха.

Един ден, мислеше си в тези късни нощи Хилдегарда, един ден Бог ще се смили и ще ме научи на псалмите и нотите. Нямаше кой друг, само Юта и Бог.

***

Този щеше да е най-ужасният концерт на Бетина, можеше да го предусети в ниското на корема си по страха, който я беше свил там. Беше се упражнявала малко, недостатъчно, не ù харесваше тази семпла, уверена, целомъдрена средновековна мелодия.

Преоблече се в официалната рокля – пак не ù стоеше добре, една рокля нямаше, в коята да не изглежда като голо птиче. Кожата ù светлееше в някакъв бозав оттенък на деколтето и малко по-тъмна от раменете надолу, косата ù падаше в два русоляви кичура отстрани на лицето. Приличаше на проскубано врабче. Бетина въздъхна. Нямаше какво, щеше да се наложи да приеме този провал. Наметна един лек червен шал, който не си отиваше съвсем с кафявата рокля, но не можеше да гледа бялата кожа на раменете и деколтето си, и се отпусна на един стол да чака началото на концерта. Залата вече се пълнеше.

***

Хилдегарда беше неука, така щеше да пише в по-късните жизнеописания на бенедиктинската абатеса, не се беше научила да записва химните, които Бог ù откровяваше в небесните си селения. Бог наистина така и не я научи как да записва мелодиите, които чуваше нощем, но Юта веднъж доведе някакъв Волмар, който знаеше малко за нотите. Волмар записваше мелодиите на Хилдегарда. Някои от мелодииите ù идваха от малкия прозорец, през който гледаше Бог, когато беше малка. Други мелодии пронизваха сърцето ù все едно се спускаха от амвона на манастирската църква. А някои вървяха тихи и силни по коридорите на манастира.

Хилдегарда знаеше, че не е сама. С нея бяха Бог, мелодиите, Юта, Волмар, всичките хора от Палатинската гора, майка ù, сестрите от манастира и всички онези жени, които идваха при нея, с деца и без деца, идваха, защото усещаха Божията сила, когато Хилдегарда се усмихнеше.

***

Бетина излезе на сцената, поклони се. Залата утихна, хорът подхвана простата мелодия, после утихна, беше ред на солото. Бетина поде първите ноти. Усети ги като пътека под себе си. Нота след нота гласът ù вървеше нанякъде, независим от нея, вървеше стъпка по стъпка по един дълъг коридор, студен и сводест, по който мелодията отекваше като Божия сила. Бетина не усещаше нищо, усещаше само тътена на тази семпла мелодия в сърцето си и той я пронизваше и се изливаше от гърдите ù. В своята светлокафява рокля и червеникаво-ръждивия шал, отметнала глава назад, Бетина наистина приличаше на малко птиче – на червеношийка в снега, която пее една проста, силна и неземна мелодия.

Когато приключи, залата избухна в ръкопляскания. Бетина погледна към тях. Погледът ù все още беше изпълнен с мелодията.

Знаеше вече, че не е сама – и че Бог не би искал тя да плаче на леглото си. 

 
Из „Разкази за недружелюбни момичета“ (Scalino, 2019)

На корицата: рисунка на Мила Трицио

(Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата.)
 
Публикува се със съдействието на издателството.
Фото: Цочо Бояджиев
 
 
Накратко за автора
 

Евелина Митева е родена през 1981 г. е родена във Вилнюс. Израснала в Ямбол и София.  Завършила е философия в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“ и е специализирала средновековна философия в университетите на Бари и Кьолн.

Автор е на монографията „Антропологията на Алберт Велики“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2016) и на многобройни философски публикации на английски език. В края на 2018 г. изд. „Скалино“ публикува в своята поредица за поезия книгата ù „Двор на спокойствието“.

 
 
Евелина Митева в "Диаскоп":
 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.