Цветанка Еленкова: "Той е тука и ме пази" - "Седмият жест II"

06.06.2019
Снимка 1

„Седмият жест II” е книга със 77 плюс 7 фрагмента, всеки един с равен брой редове. Тя е продължение на емблематичната книга на Цветанка Еленкова „Седмият жест”, излязла през 2005 г. и имаща до сега три издания в чужбина: Сърбия (2009), Англия (2011), Франция (2018). Фрагментите са писани в продължение на една година, почти без никаква редакторска намеса. Основните теми в тях са тези на болката, смъртта, семейството, природата, Бога. Това са един вид физични стихотворения, черпещи от всекидневието и превръщащи се в метафизични откровения. Чуждата преса ги определя като пътепис в стихове, кинематографични изживявания, поетически уравнения, мисловно-провокативни текстове, а в България бяха припознати като фрагменти „с православна мъдрост, в търсене на иконата на стиха” (Марин Бодаков, в-к К, 31 май, 2019). Книгата е удостоено с наградата „Дъбът на Пенчо”, 2019 г.

 

ТОЙ Е ТУКА И МЕ ПАЗИ

Когато си сам в дъното на стаята, затворена вратата, на тъмно, да чуваш как отвъд кранът капе, как пукат тръбите, стъпки по стълбата или по дюшемето, още – от онези китайски дрънкулки пред вратата, които никога не спират да се въртят, да издават звуци, не на камбани, не, тишината, така дълбока, че чуваш повече от движението на стрелките на часовник – бученето на ушите си, без дори да си допрял раковина до тях, тремора си. И не можеш да спреш и не можеш да ги спреш. Тези звуци. На кепенци, които тропат. Не на врати, по които тропа.

ПОНЯКОГА БОГ Е ТЪРПЕЛИВ

Понякога Бог е търпелив, понякога не е. Виждам една черна птица, кацнала на дясното му рамо. Виждам огньове по земята и къщите на хората да стават пак землянки. Виждам ги легнали по корем и как ги притиска като сърдечна болка, като дробове, пълни с вода. Падат, както вървят хората. Друг път гледам как бере коприва с голи ръце и дълго я чисти в мивката под водата, оставя само връхчетата. Шумоли копривата коприна. На огъня къкри каша. И се чудя кога Бог е търпелив, кога не е.

НЕЩАТА В НАС

Лека-полека преставаш да искаш нещата, които тъй силно си искал. И не защото остаряваш, а защото нещата в теб остаряват. Подобно на дъжд, който с буря и порои дойде, а сега остана само ръмеж (не ръмжене). Подобно на слънце, което напича, но и залязва. Подобно на вятър, който кърши дървета, покриви отнася, но сетне утихва. И не че всяка буря е различна, и не че друго пладне чакаш, но лека-полека и ти като времето, свиваш се на едно място с броеница и не те засягат времената, нито континентите.

ТАКА СЕ ХАРЧИ ЖИВОТЪТ

Така се харчи животът: задръстване на светофар, хора, които тичат по ескалатора, разговор по мобилния от колата, ресторантите за бързо хранене. Когато вървиш след другите, когато караш след другите, защото не знаеш пътя или те е страх. Не питаш никога, но гледаш само да се ориентираш. И накрая – когато излизаш с мокра глава, когато се червиш на някой ъгъл. Когато отмяташ задачите една по една – днешната работа не оставяй за утре. Така се харчи всичко – винаги между два съня.

ПРОСТРАНСТВА

Като онези пчелни пити е пространството, в което пребиваваме, цялото надупчено, за всеки отделна килия. Разминаваме се, устремени към своята, към сладостта си. Да пускаме още отгоре. Тези осмоъгълници с нито едно прозорче, нито една врата, високо само се вижда (обикновено в синьо) таванът на кошера. И все направо и пак нагоре – същинското небе. Към цветята летим, към дърветата – те са нашият таван. И пак се връщаме, и пак отлитаме. Колко много цветове! Случва се да пренесат кошерите ни. Само тогава се събираме – рояк. Космосът е необятен.

В РАЗНООБРАЗИЕТО Е СМИРЕНИЕТО

Искаш да имаш всичко, но не можеш да имаш всичко, защото всичкото е пръснато в многото. И нищо друго не ти остава, освен от многото да избереш онова, което най-много искаш да имаш. Онова стъкълце от счупена бутилка, излъскано от морето, приличащо на камъче. Само едната страна на мида. Да ги събереш заедно и с другите, които всяка година отбираш от морския бряг, да ги поставиш в паничка до главата си на лавицата. Така да се научиш да мечтаеш – без морския звук на раковината, без дъгата на кристала.

ЗАЩОТО НЕ СМЕ ДОСТАТЪЧНО ДОБРИ

Тези, които плуват, си мислят, че са хванали водата. Тези, които летят, си мислят, че са хванали въздуха. Но не те са хванали водата и въздуха. А водата и въздухът са хванали тях. Защото те са във водата и въздуха, а не водата и въздухът в тях. И ако не можем да плуваме добре, ако не можем да летим добре, то е защото водата и въздухът не ни държат здраво. Случва се понякога, дори да ни изпуснат – тогава стават корабокрушенията, самолетните катастрофи. Но защо ни изпускат водата и въздухът? Защо не ни държат здраво?

ДОКАТО СМЪРТТА НИ РАЗДЕЛИ

Както се пръсва термометър и живакът се пръсва – метални трошици, но се изпаряват; лъскави, но се губят твърди на вид, но пръстът ти потъва; и се привличат, винаги кръгли остават. И те оглеждат. Попаднали в твоето тяло, така дружелюбни и жилави, те разболяват. Както се пръсва термометър и живакът се пръсва в пролуките на паркета. Разбягва се и се събира едновременно. Игрив, подкупен, кокетничи даже. Така ги носим в тялото си, без да знаем, в някой кът – твърди, течни, газообразни, от самото си раждане ние. До смъртта.

ВЯРА

Световете на живота, на съня, на смъртта – те присъстват успоредно. Някои се научиха да преминават от единия в другия, както иглата с конеца отдолу-отгоре на плата (плътта). Вярата е възелът. Подобно на сърцето Му върху кръстачката, на сърцето Му върху кръста в средата. Елхата, която набиваме, за да се вдигне. Водата от раната, която се отпуши и Го повлече. Елхата не я мислим отрязана, а водата – тя просто напоява вадите ни на пролет. И празнуваме Коледа, Великден много. Понеже повярвахме.

И СЛОВОТО СТАНА ПЛЪТ

Тъй както въглен от сърцето на земята, който преди е бил огън, но почернява, тъй както се удряме съвсем случайно на ръба на маса и мястото почервенява, посинява сетне, позеленява, избледнява до жълто – четирите основни цвята, и пак с цвета на тялото е, тъй се крие светлината под плътта – подложка на зъб, подлепващо на ревер. Но нито дрехата, нито зъбът могат без нея. Тя им придава форма, държи ги изправени, отделя ги от болката на докосване до живия нерв, на протриване на яката. Животът да не се търка в живота.

 

Фрагментите са от книгата на Цветанка Еленкова
"Седмият жест II" 2019
Изд. Versus
Публикува се със съдействието на автора.
 

 

"Седмият жест II" в рубриката НОВИ КНИГИ

 

Цветанка Еленкова в "Диаскоп":

НОВИ КНИГИ: Цветанка Еленкова и "Седмият жест II"

Цветанка Еленкова: "Проби. Водопади. Посоки" - "Увеличение четиридесет" 

Цветанка Еленкова: "Поезията е колкото откровеност, толкова и откровение" - интервю

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.