по заглавие   по съдържание

Манолов&Манолов: "Спартак. Легендата" - "Синът на непокорните траки"

10.07.2019
Снимка 1

Точно там – под сребърните върхове на Перинтос, посред тая спокойно величествена буколика, почва нашата версия на легендата за Спартак. В Еге – груба, почти квадратна крепост от дялани камъни, редени без спойка. Същата като много други непристъпни, като че растящи от самата скала тетрапюргии, или както им викали латините – квадрибурги, каквито медите вдигали сума ти из владенията си, нехаещи за изящество в тяхната архитектура. Тези им тромави монолитни постройки не давали и бегла представа на чужденеца за елегантността на тракийската скулптура, дето, знаем, си съперничела даже с елинската, за чудните им фрески, а още пък по-никак за ненадминатия майсторлък на прочутите по цял свят тракийски торевти и златари, които иноземците смятали за магьосници. Та зад стените на Еге – имението на могъщия Реметалк, втори след царя и негов наместник по планините, в тясно ждрело между остри върхове, из което като базилиск се виел буен пролетес и ленив през лятото при-ток на Стримон, наречен от полудивите местни обитатели Усойница, минало детството на Спартак – в уж огромния, вечно кален или прашен двор, който едвам побирал старата, но солидна двуетажна каменна П-образна господарска къща с кулата й, с атриума й, отворен назад, с оборите, с курниците, с кучкарниците, със зайчарниците, с ковачницата, с перачницата, па и с кошарите, с житниците и с кирпичените съборетини, дето живеели кажи-речи наедно войска, роби, надзиратели, ратаи-наемници и прислуга.

По тия причини Спартак се запознал с Родопис – щерката на управителя Реметалк, едва когато изпълнил шестнайсетата си година. Денят, в който се състояло това, сиреч денят, в който момчето за първи път се счепкало със съдбата си, бил душен, един от първите на ранната есен. Слънцето, вече отдавна превалило, пришпорвало златната си колес-ница към острите върхове на Перинтос, сенките се разтегляли като вехти хламиди. Настъпвала знойна привечер. В двора на укреплението голи до кръста роби с пъшкане разтоварвали от голяма волска кола чували с фураж за добитъка и амфори с първокласно зърно и маслини за господарите, а надзирателите, с бичове в ръце, час по час изскачали от сенките на крепостната стена и двете западни наблюдателни кули, дето се криели от жегата, да опалят гърбината на някой по-муден труженик. Уморен и полепнал в прах, в къса кърпена туника и сандали, Спартак – снажен и учудващо мускулест за крехката си възраст юноша, се тътрел огънат под тежестта на наръч цепеници за огрев. Дните в планината в на-чалото на листопада били горещи, но нощите вече ставали мразовити, та огнищата, камините и мангалите в покоите на Реметалк и гостите му се палели редовно. Момчето трябвало да достави дървата до входа за прислугата на господарското живелище, значи следвало да мине зад него, ала понеже това бил денят на двубоя му със собствената му орисия (макар той нямал никаква представа), заобиколил отпред, дето прислугата хич нямала работа – пред парадния портал на зданието, досущ елински тетрастил, фланкиран от четири ожлебени колони с капители от истински белоснежен, полупрозирен пароски мрамор и увенчан с изящно фронтонче – елегантна и несъвсем подходяща притурка на инак ръбатата, яка постройка. Изпод русия му перчем се просмуквала ръждива пот и му капела в очите, заради което в началото съвсем не съзрял красивото момиче, облечено в дълъг доземи хитон от най-фина тъкан и отрупано с цяла купчина златни накити, що стояло на портика и развълнувано донемайкъде наблюдавало стената с бойниците и кулите, могилата, отвъд която се намирала менажерията на парадинаста, че и небето отгоре, а след това вперило изненадан поглед в него.Това била Родопис – дъщерята на владетеля на цялата област и стопанин на къщата Реметалк – една от най-богатите и желани наследници в царството. Спартак обаче изобщо не гледал в Родопис, зяпал в бялата мраморна пейка, разположена на настланата с гладък светъл камък площадка пред портика. Дощяло му се да поседне там, под хладната сянка на кипарисите, толкова бил отруден и унил тоя следобед, но разбира се, никога нямало да посмее да го стори – това било мястото за отдих на господарската фамилия и един прост слуга като него нямал право даже да се навърта в близост до него, камо ли да го скверни с плебейския си задник.

 Работата била там, че Спартак наистина се считал за почти долен пенест. При възпитанието му, по причини, които засега ще останат неизвестни за читателя, неговият осиновител Бититралис бил завоалирал дебело знатния му произход. Дали защото видял отношението на Реметалк към хлапето и преценил, че едно аристократично самочувствие може само да му напакости, или по други съображения – може би ще разкрием някога, а може би не. „Баща ти Золтес – казвал му – беше голям ловец. А майка ти не познавам. Имала е тя някакво въздалечно родство с майката на господаря, говори се, ама никой не помни вече какво... Затова сега си тук на отглеждане – по милостта на парадинаста.“ И толкоз. Ето защо Спартак израснал със съзнание по-скоро на обикновен селяк. Е, обикновен, обикновен, но все пак свободен, все пак издънка, отчупен клон от родословното дърво на големците, ама не и човек от чергата им, еднокракият Бититралис държал да се подчертава това. Може и да се била утаила някоя капчица синя кръв във вените му, само дето не чинела и пет пари пред обстоятеството, че бил съвършено безимотен. Е, безимотен, безимотен, но все пак не роб. Е, роб не, ама напълно зависим от господаря. Е, зависим, зависим, но все пак не хептен безправен.Незнайно защо развълнувана и даже привлечена от Спартак, когото срещала за първи път, Родопис слязла две стъпала по надолу по стълбището пред сградата, очаквайки той да я забележи. Но сгърбен под наръча дърва, изтощеният момък продължавал да витае из света на собствените си неволи и вече отминавал с олюляваща се походка и пейката, и портика на господарската вила. Някъде отзад, в конюшните процвилвали и пропръхтявали дългоногите жребци на парадинаста, които слугите зобели и разресвали. (Реметалк бил пристигнал в резиденцията си право от столичния град преди по-малко от час. С него била дошла и прекрасната му дъщеря.) – Хей... – извикала рязко тя на Спартак, като се вече убедила, че не ще я удостои с внимание, след което се позапънала.

 – Ъъъъъ... ти кой си?...

Момчето погледнало изотдолу към тетрастила и що да види – чиста проба земна инкарнация на младата богиня Зоура в прескъпи одеяния, по-тънка от тетива, с властна осанка, бронзова кожа и сериозно кукленско личице, татуирано с фини шарки по челото и скулите и оградено от гарвановочерни къдрици – едри, лъскави и тежки като перуката на мемфиска принцеса. А как миришела! Парфюмът, що се носел наоколо й, буквално опиянил момъка...

Спартак бил изненадан... Какво ти, Спартак бил нацяло сразен от тази стъпила на стълбището като на пиедестал уханна хубост, така че отворил послушно уста, ала отнача-ло не смогнал да извади оттам и гък. Останал си зяпнал като изкормен стримонски шаран.

„Поспри сега малко – казвате вие. – Прекали! Де се е чуло и видяло щерката на втория по могъщество и имане в царството да заговаря някой потен голтак?“ И право хортувате!... И несъвсем... Истина, Спартак бил хубав юноша с широки плещи и яки мишци. Въздългата му коса била светла като зрял лимец, което представлявало голяма рядкост у смуглите и тъмнокоси меди, а очите му, още по-чудно изключение, имали цвета на лазурит. Но и самият сияен Балис да се бил предрешил в селската туника на ратая и да се прегъвал под тежкия сноп цепеници, господарската наследница пак не би го даже помирисала, и то пък хей така – на двора, пред слуги и пазванти.Ала нещо я накарало да го стори, че и отгоре – тя, аристократката, да продума първа на един див селяндур планинец! Това нещо било едно от виденията й...

Родопис вече се прочувала в цяла Форунна, но не само зарад египетската си хубост или богатството на татко си, а заради своята необикнове-ност. Някои я намирали за луда, а останалите – за дете с божи дар от великата Бендида. Тя била пророчица още на невръстни години, а сега – вече кажи-речи жена, проявявала направо нечувани способности. Получавала странни откровения и й се присънвали трескави сънища, в които разбирала разни работи, дето имало да станат или дето вече били се случили, наскоро или отколе. Казвали, че разговаря с духове на умрели и че вижда характерите, та чак и помислите на людете като сияния, бликове и черни пазви в окръжаващия ги етер. Гадаела какво ще бъде времето и познавала дали ще има берекет, градушка, междуособици с одрисите (които все се сдушвали с римляните) и дентелетите или пък пожари в планините. В интерес на правдата нейната дарба, макар и всепризнат факт, била още несъвсем развита, по-точно непостоянна. Кога се проявявала, кога не. Не смогвала и да я контролира. Ала срещайки за пръв път младия Спартак, тя определено „съзряла“ у него нещо, което й сторило превелико впечатление. Но нека сега погледнем произтичащата вече сцена през нейните очи...

Помните, тя стояла на портика и съзерцавала стената, пейзажа отдире и приближаващия залез. Изведнъж слънцето изчезнало, а на негово място се разпростряло едно страховито небе, хич не от тоя свят, отрупано с бързо движещи се и кълбящи се в противоестествени форми тъмни облаци – задавала се митична буря. Облаците, графитени, почти черни, гъсти на вид, тежки като разтопено олово, както би ги обрисувал метафоричният канон, се гънели и диплели едни връз други със затрудняваща окото ско-рост, поглъщали се едни други, сливали се едни с други и се откъсвали едни от други, та на човек приигравало на сърцето и се струвало, че наблюдава хиляда пъти ускорен растеж на някакви гигантски мрачни, свръхинтели-гентни мозъци. Момичето изобщо не помнело да е съзирало нявга в живота си подобен природен феномен, подобно хаотично кълбене, подобно ненор-мално и безразборно стълкновение на подивели газообразни маси. Естествено, останалите люде в двора на крепостта не виждали нищо подобно, тая гледка се случвала само в ума на младата Родопис. Но за нея гледката била съвсем реална, като всичко, що й се явявало свише. Свела тя по тая причина бадемовидните си очи надолу, че да си починат малко от изнурителното зрелище и погледът й се ударил в Спартак. О, чудо!...

Извътре в него сякаш изгряла ярка светлина, а във въздуха около стройното му тяло заплувало кървавочервено сияние, което се раз-пръсвало и избледнявало на два лакътя разстояние от своя носител. Уж най-обикновено момче, Спартак отведнъж се сторил на Родопис величествен и страховит като самия Арес! Опърпаната дреха на тоя симпатичен никаквец се превърнала в зацапана с черна кръв броня, ръчно направените му сандали станали на тежки бойни котурни, от златистата му коса избуял бронзов шлем, който затулил младежкия му образ тъй, че изпод олющените предпа-зители за носа и челюстите като на демон или на дива котка лумнали само двете му горящи очи, а най-накрая на всичко наръчът дърва на раменете му се преобразил в омотан в пурпурна мантия човешки труп. Ужасяващата сцена продължила да се рисува сама под страховитото небе! Олюлявайки се, Спартак вече не крачел по прашния двор, а стъпвал върху покрито със стотици убити бранници бойно поле, газел в телесни теч-ности, кости и димящи човешки меса! В десницата размахвал окървавен меч, а с другата ръка продължавал да крепи аления саван на плещите си. Зад гърба му от облаците прах изникнали още хора... много хора... хиляди хора... армия! Ама не обикновена, спретната, лъсната и еднообразна като тая на медите, а всевъзможна сган, побесняла сбирщина от покрити с кървища и кал тъмни африканци, синеоки гали, бледи дългобради северняци, загорели мускулести елини, дългокраки траки, гърбоноси римляни, етруски, самнити, македони и какви ли още не войнствени странници, облечени в разнородни дос-пехи, сграбчили познати и нивга невиждани от момичето оръжия, разярени, крещящи, псуващи и кълнящи на непознати езици под истеричното небе...

После видението, продължило всъщност миг – миг и половина, свършило! Зловещите, гърчещи се като змии в гнездото си облаци изчезнали, кървавата аура около Спартак изтляла, войската се разсипала, залязващото слънце си дошло на място...

Родопис усетила, че простият ратай, когото виждала да се влачи като парцал из двора, не е май прост ратай! Не й се явявали такива гледки при други хора! Младежът се оказвал по някакъв начин значима личност и тя разбрала, че него го чака една твърде ужасяваща и възвишена участ. Какъв бил тоя човек, кой бил и човек ли бил всъщност? Трябвало да узнае! Не се замислила повече... Още необръгнала от страховитото предста-вление, дето й изнесла нейната дарба, без да се поколебае, тя повикала по Спартак:

– Хей... Ъъъъъ... ти кой си?...

(следва)

Откъс от книгата "Спартак.Легендата", "Синът на непокорните траки", Книга I от Любомир Манолов и Теодор Манолов.

Публикува се със съдействието на авторите.

 

Още по темата в "Диаскоп":

 

------------------------------------------------------------

Речник

 Хламида – леко наметало, носено в Древна Гръция и Тракия. Представлява правоъгълно парче плат, прикрепено над дясното рамо чрез възел или фибула.

 Тетрастил – пристройка към вход в сграда (дворец, храм, вила) без странични стени, чийто покрив завършва с триъгълен фронтон и е носен от четири колони.

Жлебове (канелюри) – успоредни вертикални вдлъбнатини, допиращи се странично една до друга или разположени на известно, но неголямо разстояние, изрязани в ствола на колона или пиластър, за да се откроява съответният архитектурен елемент по-добре на фона на стената.

 Капител – класически архитектурен елемент, глава на вертикална подпора (колона, пиластър, стълб), осигуряваща по-солидна подкрепа на хоризонтално разположен върху нея конструктивен елемент – антаблеман или арка. Има и декоративна функция – обикновено е украсен с т. нар. волути или релефи с флорални мотиви

 Парос – гръцки остров в Егейско море от групата на Цикладите, известен още от древ-ността с качествения мрамор, който се добива на него и от който са създадени множе-ство прочути произведения на старогръцката скулптура.

Фронтон – класически архитектурен елемент с триъгълна форма, увенчаващ хоризон-тална структура (антаблеман), обикновено поддържана от колонада.

Хитон – най-употребяваната дреха през архаичния период и класическата античност – вид вълнена или ленена туника, която се закопчава на едното или двете рамена. Мъжкият хитон е по-къс, носи се обикновено с пояс през кръста, докато женският е по-дълъг и може да стига до ходилата.

Портик – пристройка към входа на сграда, чийто покрив обикновено стои върху коло-нада.

Пенести – бедняци (безимотни) свободни граждани при тесалийците и македонците (според Дионисий Халикарнаски, „Римски древности“). Авторът на настоящото четиво приема, че подобна прослойка е съществувала и при траките в епохата на Класическата античност.

 Инкарнация – въплъщение, веществено проявление на мистична сила или трансцен-дентно същество в материално тяло, чудотворен акт, при който свещен дух приема човешки (или животински) образ.

Лазурит – скъпоценен камък със син цвят в най-различни нюанси, особено ценен в древния свят.

 Етер (ефир) – една от стихиите в Античността. Според древногръцките философи това е особено небесно вещество, което запълва пустотата в Космоса.

 Дентелети (дантелети) – тракийско племе, населявало земите по средното течение на р. Струма, днешните Кюстендилско и Дупнишко поле и планините западно от тях.

Котурни – вид войнишки ботуши с много висока подметка или пък обуща с платформи, носени от древногръцки и римски актьори за увеличаване на ръста.

Саван (покров) – платно, с което се покрива или увива мъртвец.

Гали (келти) – племена, обитаващи Галия – римското наименование на област в Западна Европа, включваща днешните Франция, Белгия, Люксембург, западна Швейцария и частите от Холандия и Германия откъм западния бряг на р. Рейн. Древните гърци наричат въпросните племена келти.

Етруски – (етрури, туски, тирсени, тирени, расени, расни) – древни племена, населява-ли през I хил. пр. Хр. северозападната част на Апенинския п-в, т. е. Етрурия, създатели на развита цивилизация, предшествала римската и оказала голямо влияние върху нея.

Самнити – древно италийско племе, обитавало Самниум – голяма област в Апенините, днешна Италия.

 


 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.