по заглавие   по съдържание

Светлозар Игов: "Монолог за два гласа и други стихотворения" - "Там"

04.09.2019
Снимка 1

скулпторът и моделът

(стилизация по офорт на Пабло Пикасо от 1933)

Ето – сега знаеш всичко. Затова си така дълбока, тъжна и весела. Горчивина е свила гнездо в устните ти, цветя ухаят в тревите на косите ти, вятър сладко се оттича от долините ти, а зад теб е прозрачно и чисто – гънките на планината с трепет се врязват във въздуха.

Още си там, където вече не съм, и трябва отново да те настигам. Но и аз не съм тук. Сега не виждаш: ти гледаш право – така встрани, високо – по-дълбоко от себе си. Очите ти още са мътни от дълбочините и бавно се избистрят, докато почнат да виждат нещата.

Не ме поглеждай тогава. Ще видиш, че съм далече – не проследявай погледа ми, ще видиш своето тяло – студено в мрамора – отчуждено, мое. Така чуждо от теб, че се страхуваш да го гледаш толкова дълго.

Не искаш да бъда там, желаеш ме отново – да тръгна  из сладките лабиринти до щастливата умора – златна ябълка в безкрая им тъмен. Но аз не съм там, виж очите ми – няма я в тях топлата гънка на бедрата ти, нежната чаша на корема – в тях е трепетът на усмивката ми, по-дълбока от тази, която изтриваш от устните ми, бистротата на погледа ми – по-чист от този, който размътваш в прегръдките си.

Мраморът бавно пие топлината ти, нежността на ръцете ми – докато останем съвсем пусти – хладни и съвършени като пепел.

После отново ще ни остави – да слушам смеха ти – звън на монети, златни, безценни – да търсим топлите извори в сладките пещери на нощта. Ще ни остави далеч зад себе си.

Мраморът, тъгуващ по нашата смъртна плът.

16 май 1967, в кафенето, което нарекохме "Два лимона"

 

монолог за два гласа

Песен на Одисей:           Песен на Пенелопа:
 
Дойдох                                    Дойде
За да остана сам                  Сама оставам
 
Прегръщам те                       Прегръщаш ме
Морето бавно се оттегля    Морето тъмно приижда
Към други брегове               В паметта ми
 
Целувам те                             Целуваш ме
Бреговете израстват            Като тъмна гора от спомени
Като пространство               Които не са
                        след раздяла                 и твои
 
Докосвам гърдите ти           Докосваш гърдите ми
И увяхват всички                  Като черни цветя
Нощни цветя                          Разцъфват минали трепети
                       
            Нощта се спуска над мен
            Почерняла от загара на далечни слънца
 
Самотата ми                         Твоето тяло
В твоите долини                  Тъжно пее
Отзвучава                              В моята самота
 
март 1967
 

 

може би след това…

Може би след това ще бъде ВИНАГИ.
“След това” – като сън, като НИКОГА.
 
Може би след това ще бъде ВЕЧЕ
– по-истинско от лято или вечер.
 
Може би след това ще бъде ОЩЕ
– по-реално от теб и от нощите.
 
Може би след това ще бъде ДРУГО
– по-мъдро от мен и от утрото.
                                  
1967
 
 
Из цикъла "Монолог за два гласа и други стихотворения"
 

 

Публикува се със съдействието на автора

Илюстрация: © Георги Чепилев

Стихотворенията са от поетичния сборник на Светлозар Игов
"Там" - 1963 - 2002
ИК "Жанет 45", януари 2005
Оформление: Димитър Келбечев

 

Светлозар Игов в "Диаскоп":

 
 

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.