по заглавие   по съдържание

ГОГОЛЕВСКИ ТИПОВЕ: КОРОБОЧКА

10.07.2013
Снимка 1

Още не успяла бричката съвсем да спре, той вече скочи на стълбата, залюля се и малко остана да падне. На стълбата излезе пак някаква жена, по-млада от първата, ала много прилична на нея. Тя го поведе към стаята. Чичиков хвърли набързо два погледа: стените на стаята бяха облепени с вехтичка, изписана на ивици хартия; по тях картини с някакви птици; между прозорците – старинни малки огледала, с тъмни кръжила във вид на сгърчени листа; във всяко огледало имаше затъкнато или някое писмо или вехто тесте карти, или някой чорап; стенен часовник с нарисувани цветя по циферблата ... и – нямаше сили вече нищо друго да забележи. Той чувстваше, че очите му се залепват, сякаш някой бе ги намазал с мед. След минута влезе домакинята, стара жена, с някаква спална шапчица, надяната набърже, с фланелен шал на шията, една от ония бабички, дребни помешчици, които вечно се оплакват от неплодородие, загуби, и държат главата си малко приведена настрана, а между туй кътат малко по малко парици в конопени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скринове. В една торбичка заделят само целичките рубли, в друга – половинки, в трета четвъртинки, макар и да изглежда, че уж в скрина няма нищо друго, освен бели дрехи и нощни блузи, и кълба от конци, и някой разпран салоп, който отпосле ще стане рокля, ако старата някак изгори във време на печене празнични пити с всякакви пържени работи или пък се изтърка от само себе. Ала няма да изгори роклята и няма да се изтърка от само себе си;  пестовна е старицата и на салопа е писано да лежи дълго в разпран вид, а после да остане, по духновно завещание, на внука на някоя нейна трета братовчедка заедно с много други парцали.

Чичиков се извини, че ги обезпокоил с неочакваното си пристигане. „Нищо, нищо!” отговори домакинята  „В какво време Господ ви допрати! Хала и виелица такава... От път би трябвало да похапнете нещо, ала времето е късно, та не може нищо да ви се приготви”.

Думите на доманията бидоха прекъснати от едно страшно съскане, тъй че гостът комай се поизплаши; шумът приличаше на такъв, като че цялата стая бе се напълнила със змии; но като погледна нагоре, той се успокои, защото се досети, че на стенния часовник бе текнало да бие. Подир съскането тозчас последва хъркане и, най-после, като се понапъна с всички сили, той удари два часа с такъв звук, сякаш някой удряше с пръчка по пукнато гърне, след което махалото зареди пак да си цъка спокойно надясно и наляво.

Чичиков поблагодари на домакинята, като каза, че няма нужда от нищо, тя да се не безпокои за нищо, че освен легло, той нищо друго не ще, и полюбопитствува само да знае в какви места е дошъл, и далече ли е от тука пътят за помешчика Собакевич, на което старицата отговори, че не е чувала такова име и че такъв помешчик тъдява съвсем няма.

„Ами не знаете ли поне Манилов?” запита Чичиков.
„Че какъв е тоя Манилов?”
„Помешчик, майко”.
„Не, не съм чувала; няма такъв помешчик.”
„Ами какви има?”
„Боров, Свинин, Канапатев, Харпакин, Трепакин, Плешаков”.
„Богати хора или не?”
„Не, синко, много богати няма. Кои са двайсет души, кои са трийсет; а тъй, с по стотина души, такива няма”.

Чичиков забележи, че е попаднал в твърде затънтено и глъхнало място.

„Далече ли е поне до града?”
„Аче около шейсет версти ще има. Как ми е жално, че няма какво да похапнете! Не обичате ли, господине, да пийнете малко чай?”
„Благодаря, майко. Нищо не трябва освен легло”.
„Наистина, след такъв път, човек трябва да си отпочине. На, ей тука се разположете, господине, на това канапе. Ей, Фетиня, донеси дюшек, възглавници и чершав. Какво време даде Господ: гръмотевица такава – цяла нощ ми е горяла свещта пред иконата. Ах, Божке, та целият ви гръб и страна са оваляни с кал, като на свинка! Де сте могли така да се оцапате?”
„Слава Богу, че само съм се оцапал:  трябва да благодаря на Бога, че не съм си счупил ребрата”.
„Боже мили, какви патила! Ами не трябва ли с нещо да ви потъркаме гърба?”
„Благодаря, благодаря. Не се безпокойте, поръчайте само на вашето момиче да поизсуши и почисти дрехите ми”.
„Чуваш ли, Фетиня?” рече домакинята като се обърна към жената, която излизаше из вратата със свещ. Тя вече бе успяла да донесе един пухов дюшек, който, като го потупа от двете страни с ръце, изпусна цял потоп пера из целата стая. „Ти вземи техния кафтан и долните дрехи, и първом ги просуши пред огъня, както правехме на покойния ти господар, а после ги изтъркай и изтупай хубавичко”.

„Слушам, господарке!” думаше Фетиня, като постилаше върху дюшека чершав и слагаше възглавки.
„Ето ти тебе и леглото готово”, каза домакинята. „Сбогом, синко; желая ти лека нощ. Ами не трябва ли още нещо? Може би си навикнал, синко, да ти почеше някой петите нощя? Покойният мой човек без това никога не заспиваше”.

Но гостът се отказа и от чешенето на петите. Домакинята си излезе, а той на часа побърза да се съблече, даде на Фетиня цялата си премяна, както горната, тъй и долната и Фетиня, като му пожела от своя страна също лека нощ, отнесе мокрите доспехи. Останал самичък, той не без удоволствие изгледа леглото си, което беше почти до потона. Фетиня, както се види, беше майсторка да разчепква и отупва дюшеците. Когато той тури стол и се покачи на леглото, то спадна кажи-речи до самия под и много пера, изтикани от пределите им, полетяха по всички ъгли на стаята. Като угаси свещта, той се зави с едно памучно одеяло, сви се под него като кравайче и заспа в същата минута.

Събуди се на другия ден сутринта вече доста късно. Слънцето през прозореца блестеше право в очите му и мухите, които през нощта спяха спокойно по стените и потона, сега всички бяха се обърнали към него; една беше кацнала на бърната му, друга на ухото, трета се мъчеше как да кацне на самото му око; друга една пък, която има непредпазливостта да кацне близо до носовата му ноздра, той я потегли насъня в самия си нос, и това го накара яката да кихне – обстоятелство, което стана причина за неговото събуждане. Като хвърли поглед из стаята, той сега забележи, че не на всички картини бяха изобразени птици:  Между тях висеше портретът на Котузов и изписаният с маслени бои портрет на някой старец с червени отвори на мундиря, както носеха при Павла Петровича. Часовникът пак засъска и удари десет, във вратата надзърна едно женско лице и същата минута се скри, защото Чичиков, желаейки да спи по-добре, беше хвърлил всичко от себе си.

Надзърналото лице му се видя, като че ли познато. Той взе да си припомва, кое беше то и най-после си спомни, че това беше домакинята. Той надяна ризата си; другите му дрехи, вече изсушени и изчистени, стояха до него. Като се облече, той отиде до огледалото и пак кихна тъй силно, че дошлият в това време близо до прозореца пуяк  -  а прозорецът беше много близо до земята – му заломоти нещо веднага и твърде бърже на своят чудат език, вероятно му думаше „наздраве!” на което Чичиков му отговори „глупак!” Като отиде до прозореца , той почна да разглежда картината, която се откри пред очите му: прозорецът гледаше едва ли не в курник; поне тясното дворче, що се намираше пред него, цяло беше изпълнено с птици и всякакви домашни твари. Мисирките и кокошките бяха без брой; между тях се разхождаше с равномерни крачки един петел, като потръскваше гребена си и извиваше главата си на страна, сякаш се ослушваше в нещо; свинята с челядта си също беше тука; тука именно, като ровеше бунището, тя изеде пътем едно пиле и, без да забелязва това, продължаваше да гълта динените кори, по реда им. Това малко дворче, или курник, беше оградено с дъсчен стобор, зад който се стеляха пространни градини със зеле, лук, картофи, цвекло и друг стопанствен зеленчук. Тук-там из градината бяха разхвърлени ябълки и други плодови дръвчета, обвити с мрежи за защита от свраките и врабците, които на цели полегати облаци прехвъркваха от едно място на друго. За същата цел бяха натъкнати на дълги върлини няколко плашила с разперени ръце; на едно от тях беше турена нощната шапка на самата домакиня.

в превод на Г.А. Миндов и Д. Подвързачов

Гоголевски типове: Манилов тук