ГОГОЛЕВСКИ ТИПОВЕ: НОЗДРЕВ

17.07.2013
Снимка 1

Когато той разговаряше така, ядейки от прасето, от което беше останало вече последното късче, чу се трополяк от идеща кола. Като погледна през прозореца, той видя спряна пред трактира една лека бричка, запрегната с три хубави коня. От бричката излязоха двама мъже: един рус, висок, и друг малко по-нисичек, черноляв. Русият беше с тъмносиня венгерка, а черничкият просто с пъстър полукафтан. Отдалече се влачеше още една кола, празна, теглена от четири рунтави коня с изпокъсани хамути и с вървени оглавници. Русият бързо се изкачи по стълбата нагоре, а пък мургавият още стоеше долу и опипваше нещо в бричката, разговаряйки със слугата и махайки същевременно към идещата след тях кола. На Чичиков гласът му се стори  сякаш познат. Докато го разглеждаше, русият успя да налучка вратата и да я отвори. Той беше висок мъж, с възсухо лице, или, както казват, издържано, с червени мустаци. От загорялото му лице можеше да се заключи, че той знае, какво нещо е дим, ако не барутен, то поне тютюнен. Той вежливо се поклони към Чичиков, на което последният отговори със същото. В продължение на няколко минути те, вероятно, щяха да се заприказват и добре запознаят помежду си, защото началото вече беше сторено и двамата почти в едно и също време изказаха удоволствие, че прахът по пътя е улегнал съвсем от вчерашния дъжд и че сега се пътува хем прохладно, хем приятно - когато влезе възчерничкият му другар и хвърли на масата шапката си, като разроши буйно с ръка своята черна гъста коса. Той беше мъжага със среден ръст, доста добре сложен, с пълни румени бузи, с бели като сняг зъби и с черни като смола, бакенбарди. Той беше свеж, сякаш кръв с мляко, от лицето му просто пръскаше здраве.

„Ба, ба, ба! Викна той изведнъж и разпери ръце, като видя Чичиков. „Отде така си допаднал?”

Чичиков позна Ноздрев, оня същия, с когото заедно обядва у прокурора и който в няколко минути се сближи с него толкова тясно, щото почна да му говори на ти, макар, че той от своя страна не беше му дал никакъв повод за това.

„Къде си бил?” заговори Ноздрев и без да дочака отговор продължи: „А пък аз, брате мой, ида от панаир. Поздравù ме: проиграх се в пух и прах! Вярваш ли, че никога в живота си не съм се проигравал тъй? Представи си, че с кираджийски коне дойдох! Нà, погледни нарочно през прозореца!” Тук той сам наведе главата на Чичиков, тъй че този малко остана да се чукне о кръжилото. „Виждаш ли какви кранти? Едвам се домъкнаха, проклетите: трябваше да се преместя в неговата бричка”.

Като казваше това, Ноздрев посочи с пръст своя другар. „Ама вие не се ли познавате още? Зет ми - Мижуев! Ние с него целия преди обед говорихме за тебе. „Само гледай”, думам му, „току виж, че сме срещнали Чичиков”. Ех, братко, ама да знаеш, как се проиграх! Ще ми повярваш ли, не само четирите си коня праждосах – всичко отиде. На, сега нямам нито кордон, нито часовник...”

Чичиков погледна и видя, наистина, че той нямаше нито кордон, нито часовник. Нему дори се стори, че и единият му бакенбард беше по-малък и не тъй гъст, както другият. „А пък да имах само двайсет рубли в джоба си”, продължаваше Ноздрев; „именно двайсет, не повече, щях да си върна всичко, т.е. освен дето щях да си го върна, ами като честен човек, и трийсет хиляди òдман щях да туря в кесията си”.

в превод на Г. А. Миндов и Д. Подвързачов

Още от "Мъртви души" тук