ГОГОЛЕВСКИ ТИПОВЕ: ОБРАЗЪТ НА СКЪПЕРНИКА ПЛЮШКИН

Като чу това, Чичиков подскочи като попарен. Бе му се случвало да види много и разни хора, ама като това чудовища той никога не бе видял. Лицето му бе сбръчкано, старешко. Малките му очички играеха изпод дългите вежди като мишки, които подават из тъмните си дупки остри муцунки, с наострени уши, гледат, дали не се е спотаила някъде котка или някое палаво момче. А дрехите му, о те бяха покрити с дупки, дълги, мазни и така лъснали, че приличаха на мушама. Ако човек го срещнеше на някоя черковна врата, би му спуснал парица, обаче той не бе просек, а чокой, богаташ, собственик на много земи, ливади, гори, къщи и хиляди души селяни роби. Хамбарите му пращяха от жито, оборите гъмжаха от добитък, градините препълнени от плодни дървета, а около къщата с хиляди стари и нови, здрави и почупени предмети, събрани и скътани на купища. А за какво бяха всички тия богатства на Плюшкин, и сам той не знаеше. И недоволен от грамадното си богатство, той всеки ден ходеше по улиците на своето село, надничаше под мостовете, под гредите и всичко що му паднеше: стара подлога, женска дрипа, гвоздей, парче от стомна – всичко прибираше, носеше в къщи и трупаше на купища в стаите. Когато Плюшкин пътуваше по улиците, не оставяше нито един паднал предмет, така, че нямаше нужда метачът да мете улиците. Шпора на офицер, счупено пèтало – всичко отнасяше на купчината. Когато някоя селянка оставеше за малко или някое дете забравяше ведрото на кладенеца, Плюшкин се приближаваше предпазливо, оглеждаше се наоколо, па грабне изведнъж ведрото и го отнесе в дома. Ако го забележеше някой селянин и го уловеше на мястото на престъплението, той връщаше крадения предмет с думите:

- Твое ли е? Вземи си го!

Ала щом предметът се занесе на купчината тогава Плюшкин си вярваше и кълнеше, че е негов и никому не го даваше.

Отначало Плюшкин бе само пестелив домакин. Но когато умря жена му и се откраднаха някои предмети, стана такъв скъперник, че никого не допущаше в стаите, които бяха препълнени с всякакви вещи на света. И колкото остаряваше, толкова по-голяма стипца ставаше. Ето защо по прозорците и масите му бяха натрупани разни дребни пердушини, червен восък, хартийки, парцалчета, памуци и т.н.

откъс от романа на Н.В. Гогол "Мъртви души"

още от романа тук