Силвия Томова: "Тит от Никомедия"

05.08.2013
Снимка 1

Тит те поздравява!

Изпълнен съм с нетърпение, скъпи мой. Напоследък, както знаеш, не съм господар на времето си и затова се стремя да използвам всеки миг, който боговете ми отпускат, за да ти пиша. Надявам се само да не приемеш честите ми писма като досадно задължение. Съвсем не държа да откликваш на всяка моя тревога, но думите ми до теб са единственият начин да се съхраня. Нашите разговори за мен са като познато пристанище, като скрит от бурите залив, в който мога да избягам от стихиите и да събера сили, за да мога да устоя на това, което небето е предначертало.

Вече ти писах, че след последните събития в двореца очаквам отношението към мен да се промени. Далеч не се гордея с това, че прогнозите ми се оказаха верни. Стотици пъти бих предпочел боговете да ме бяха лишили от това горчиво познание – да прозирам през скритите мотиви, да провиждам в притворните души. Но очевидно се налага да преглътна и това. С годините трупаме знание, но и тъга, цветовете, които в младостта си сме приемали за ярки – избледняват, а уханията, които са ни опиянявали, губят от чара си. Хората, с които се бях разминавал ежедневно в резиденцията на Диоклециан и които дори не бях забелязвал, сега подчертано се постараха да ми се покажат. Стражите ми се усмихват, прислугата ме гледа с любопитство, робите, съвсем не неочаквано, покорно ми се кланят. Може би някой друг на мое място би се поблазнил да разбере докъде би стигнало подобно угодничество. Но ти добре знаеш, че моята природа не е такава. Отдавна познавам човешката низост, но това не значи, че изпитвам любопитство към корените ù, нито че искам да опозная душата на това наконтено, но смрадливо чудовище. Единствено Апий, моят верен приятел и колега, не промени отношението си. Когато онзи ден, след срещата с императора, се върнах към делата си, той просто ми подаде длетото и продължи мълчаливо работата си. Нито в очите му, нито в излъчването му можех да доловя промяна, и в онзи кратък миг, повярвай ми, изпитах признателност. Благодарен съм на всички богове и богини, че имам другар като него, както че имам и теб. Апий и аз сме като моряци, захвърлени насред буря, а ти и за душата ми си пристанът, в който бих искал винаги да мога да се завърна...

Но да ти разкажа какво още се случва край мен и за какво толкова бързам отново да ти пиша. В двореца – не, но в градовете, по улиците, та дори и в храмовете, вече вероятно си усетил и ти самият, онова източно учение, богохулната секта, за която неведнъж сме беседвали, води истинска война. Апий, който е далеч по-общителен и любопитен от мен, надава ухо за слуховете, които витаят около тези чудати хора. И разбира се, като скулптор, той се вълнува предимно от възгледите им по отношение на нашето изкуство, на статуите и изображенията ни. И какво ми разказа той! В мен това, което чух, предизвика истински шок, затова те предупреждавам, а и те моля за извинение, задето вероятно истински ще те смутя. Те, онези клети хора, смятат, че нашите статуи са обладани от бесове. Да, правилно си разчел... Бесове! Не зная какво е действителното значение, което сектантите влагат в тази дума, но вече съм наясно с реакциите, които т.нар. бесове предизвикват у тях. Повярвай ми, скъпи мой, дори комичните актьори едва ли са способни на такива убедителни превъплъщения. Щом минавали или се изправяли пред статуи на нашите богове, тези хора се държали неадекватно. Някои от тях споделяли, че зрението им отслабва, други – че сърцето им се задъхва,
а трети дори падали и по устните им избивала пяна. И единственото, което в онези мигове можело да ги спа- си, било молитвата. Но не към Юпитер, нашия небесен покровител, нито дори към Салус, богинята, която пази смъртните от болести, а към някакъв човек. И този човек дори не е лекар! Но да оставим тези извратени вярвания, тази скверна заблуда...

Всичко това, което Апий ми разказа, неочаквано дори и за мен ме наведе на размисъл. Какво обитава нашите статуи? Дух, енергия? Какво в действителност завладява съзнанието ни, щом се изправим пред непоносимата за смъртни красота в чертите на Аполон, трепкащата тревога в хладната кожа на Марс? И без да претендирам, че зная, защото такова знание е недостъпно за земните твари, стигнах до следното... Може би и ти, както и аз, както всяко дете, си имал талисман някога? Малко камъче, което си носил със себе си и си вярвал, че то те предпазва от злото, че ти носи късмет? А може би когато си се вглеждал в двуликия
Янус, си чувал тъгата му да отеква някъде дълбоко в теб и тази тъга е извиквала в съществото ти спомен? Ти си губил другар на бойното поле, та кой в наши дни не е... А опитвал ли си, скъпи мой, когато държиш камък, да отгатнеш откъде идва той? Дали е  морски, или пък речен, дали е взет от гора, където покрай него са стъпвали нимфите, или пък по него е марширувал римски ботуш? Всеки, дори и слепец, може да разпознае морски камък. Той е плосък, необичайно гладък, дори нежен. Хвърлиш ли го по повърхността на водата, той весело ще отскача, докато начертае цяла пътека от пръски. А кремъкът? Камъкът, който може да ти спаси живота, защото носи в душата си най-великата искра – тази на огъня, на светлината, която да ти покаже пътя и да те спаси в непрогледния мрак. Същото е и със статуите, скъпи мой – независимо дали са олющени, дали се ронят, дали са мраморни, или пък цели части от тях липсват. Видиш ли каменното изображение на нашия създател, ти с кожата си усещаш ехото от сътворението. Защото това ехо си ти. Твоето съдържимо – мускулите, кръвта, костите, – всичко, което те изгражда, произхожда от създателя. Той е откъснал от себе си, да се свети името му, за да можеш да съществуваш ти. А защо гробищата са свещени, скъпи мой?! Знаеш, разбира се, но бих искал и аз да ти напомня... Така както фаровете напомнят на моряците, че наблизо има суша... Защото там, в онези монолитни и тихи паметници, е съхранена паметта. Тя е светликът, който ни предпазва от катастрофи и който ни дава надежда.

Да, скъпи мой, отговорите дори на сложните въпроси понякога са непоносимо прости. И затова дори посредствена картина или не толкова красива статуя може да предизвика у нас вълнение. Защото нещо ни напомня, връща ни там, където вече сме били. И затова – моля безсмъртните за прошка, задето вероятно и аз ще прозвуча самонадеяно – вече знам какво е бесът. Той обсебва хората, които се отричат от своята памет. Надявам се тази ужасна болест, която е отровила душите на сектантите, да не се разпространи неконтролируемо, да не покоси, с един само замах, нашия свят... Няма нищо по-окаяно от човек без памет. От епоха без корени...

А ти, скъпи мой, не спирай да ми пишеш. Понякога съм нетърпелив, друг път разтревожен, но нека това да не те плаши. Аз съм Тит... И душата ми изцяло ти принадлежи.

Бъди здрав!

 
откъс от романа на Силвия Томова
"Тит от Никомедия", ИК "Жанет 45", декември, 2012
оформление: Капка Кънева
редактор: София Несторова

 

колаж: Стилиана Георгиева - Стела

Още от романа "Тит от Никомедия" тук