ГОГОЛЕВСКИ ТИПОВЕ: Собакевич

04.09.2013
Снимка 1

Когато Чичиков погледна Собакевич отстрани, този път тоя му се видя много приличен на мечка от средна големина. За да се довърши приликата, фракът му имаше съвършено мечешки цвят, ръкавите му дълги, панталоните му дълги, стъпваше с целите си стъпала накриво и постоянно настъпваше краката на някого. Цветът на лицето му беше калаен, червен като на меден петак. Известно е, че на света има много такива лица, над направата на които природата не е мъдрувала много, не е употребявала никакви дребни инструменти, като пилички, свределчета, и др. т., но просто е дялала с пълен размах: ударила с брадвата веднъж – станал носът, ударила втори път – станали устните, с един голям свредел кòпнала очите и, без да го остърже, пуснала го по света, като казала: „Хайде сега живей!”. Такъв също силен и за чудо издялан образ имаше и Собакевич: той го държеше повече надолу, отколкото нагоре, шията си съвсем не въртеше, и поради тази неподвижност, рядко гледаше оногова, с когото говореше, но винаги гледаше или ъгъла на печката, или вратата. Чичиков още веднъж го погледна отстрани, когато минаваха през трапезарията: мечка! Съща мечка! Пък сякаш е потрябвало и такава чудна близост: дори и името му беше Михаил Семйонович. Знаейки привичката му да настъпва чуждите нозе, той пристъпваше твърде предпазливо и му даваше път напред. Домакинът сякаш самичък чувстваше тоя свой грях и тозчас попита: „Да не би да ви побезпокоих нещо?” Но Чичиков поблагодари, като каза, че още не е произлязло никакво безпокойство.

Щом влезе в гостната, Собакевич посочи едно кресло, като каза пак: "моля!" Като сядаше, Чичиков изгледа стените и окачените по тях картини. На картините бяха все юнаци, все гръцки полководци, изписани в цял ръст: Маврокордато с червени панталони и мундир, с очила на носа, Мияули, Канари. Всички тези герои бяха с такива дебели бедра и нечувани мустаци, щото тръпки побиваха човека. Между силните гърци, кой знае как и защо, бе се наредил Багратион, слаб, сухичък, с мънички знамена и топове отдолу и в извънредно тясно кръжило. После пак идеше една гръцка героиня Бобелина, на която единият крак изглеждаше по-голям от цялата снага на ония контета, които пълнят сегашните гостни стаи. Домакинът, бъдейки сам здрав и силен човек, сякаш искаше и стаята му да красят също силни и здрави хора. До Бобелина, на самия прозорец, висеше клетка, из която гледаше един дрозд, с тъмни пера и бели точици, много приличен също на Собакевича. Гостът и домакинът не бяха успяли да помълчът две минути, когато вратата на гостната се отвори и влезе домакинята, една твърде висока госпожа, с шапчица с панделки, боядисани с домашна боя. Тя влезе важно, държейки главата си право, като палма.

„Това е моята Феодулия Ивановна”,  каза Собакевич.

Чичиков се приближи до ръката на Феодулия Ивановна, която тя му пъхна почти в устата, при което той има случай да забележи, че ръцете ù бяха измити със саламура от краставици.

„Душичке, рекомандувам ти”, продължи Собакевич: - „Павел Иванович Чичиков! У губернатора и почтмейстера имах чест да се запозная с него.”

Феодулия Ивановна го помоли да седне, като каза също: „моля!”и като направи едно движение с главата, подобно на актрисите, които представляват царици. След това тя седна на канапето, наметна се с мериносовия си шал и вече не мръдна ни с око, ни с вежда.

Чичиков пак дигна очи нагоре и пак видя Канари с дебелите бедра и безкрайните мустаки, Бобелина и дрозда в клетката.

Току-речи в продължение на цели пет минути всички пазиха мълчание; чуваше се само чукането, що дроздът произвеждаше с човката си по дъската на дървената клетка, на дъното на която кълвеше житни зрънца. Чичиков още веднъж изгледа стаята и всичко, каквото имаше в нея; всичко беше яко, крайно нескопосно, и имаше някаква чудна чудна прилика със самия домакин. В един ъгъл на гостана стоеше тумбесто орехово бюро на четири много грозни крака – съща мечка. Масата, креслата, столовете – всичко имаше досущ тежък и безпокоен характер; с една дума, всеки предмет, всеки стол, сякаш думаше: „И аз съм също Собакевич!” или: „И аз също много приличам на Собакевича!”

откъс от поемата "Мъртви души" на Н. В. Гогол

в превод на Г. А. Миндов и Д. Подвързачов

Още от "Мъртви души" тук