по заглавие   по съдържание

Дьорд Фердинанди: "Самотна гургулица" - II

06.09.2013
Снимка 1

Превод от унгарски: Мартин Христов

Бяха унгарци, тиловата част. Офицерски кандидати, които следяха събитията само от почтено разстояние. Командваше ги един подполковник, в последните години от войната подполковниците се нароиха. Между тях имаше запасняк, който се нанесе в приемната на татко с целия си багаж. И един редник, ординарецът, когото всички наричаха само Яношка.

С какво се занимават през деня, не беше възможно да се установи. Но привечер в двете стаи откъм улицата гръмваше музика. Офицерите пиеха и пееха. За напитките щедро се грижеше Яношка. Случваше се в канцелариите на тиловаците да се завъртят дори дами. Никаквиците на запаса! – ядно казваше в такива случаи мама.

Маршовете слязоха от грамофона. „Позволи / примряло / върху теб да се отпусне / мойто тяло” – пееха в хор офицерските кандидати. „Със затворени очи сега / бавно да се приближа / към тази земна красота...” Аржентинско танго, аржентинците бяха съюзници, също като немците. А къде би трябвало да се намира тази земна красота, деца като нас не можеха да знаят. Факт е, че оттатък войниците танцуваха, Яношка до късна доба въртеше ръчката на грамофона, дамите надаваха писъци, а приемната на татко утихваше чак призори.

Когато започнаха въздушните атаки, след уличните стаи армията предяви претенции и към мазето. Щом сирените засвиреха, бързаха в колона по един към казанното помещение.

- Тревога! – надникваха и при нас.

- Тези одрискаха гащите! – коментираше майка ни. И им извикваше, че нямаме време за това. Вилния квартал никой не го бомбардира. Англосаксонците са джентълмени.

- Болшевичка! – ревеше господин подполковникът.

Вътре майка ни подигравателно се смееше.

Действително тогава бомби над вилния квартал още не се сипеха. Но по време на въздушните атаки нещо все пак се случваше. Щом засвиреха отбой, ние изтичвахме в градината. Търсехме осколки от бомби, почиствахме ги, излъсквах до блясък колекцията си.

Понякога, докато ние се спотайвахме вътре, вън напълно изпотъпкваха моравата около къщата.

- Парашутисти! – заявяваше подполковникът.

По време на въздушните атаки важеше забрана за излизане, но това разпореждане не се отнасяше до крадците на праскови.

***

По-късно бомбите все пак започнаха да се сипят все по-наблизо. Щом сирените завиеха, от мъничките едноетажни къщи на вилния квартал хората се спускаха в бункерите – укрепени системи от подземия.

Чичо Бела тогава бе мобилизиран в тиловата част. Той помагаше на мама посред нощ да премъкне в бомбоубежището братчето ми, което дори не се събуждаше. Майка ни грабваше по-малката ми сестра, а аз тичах до тях в тъмното. В това време прожекторите вече започваха да шарят из небето.

Чичо Бела говореше малко. Беше слаб русоляв мъж, с чин старши сержант. По време на въздушните атаки стояха с мама пред бункера, вътре пушенето беше забранено, очевидно системите за вентилация не работеха добре.

По-късно се премести у нас, мама му постла във всекидневната, на дивана. Така по-бързо ни подбираха, когато радиото обявеше, че се задава нападение.

И други имаха опит с този диван. Запаснякът, чиято съпруга го посещаваше, веднъж се напи до козирката и цял ден хърка във всекидневната. Но в стаята изцяло се нанесе само старши сержантът – старшията, както му викахме. Семейството му живееше някъде от пещенската страна, да се прибира вкъщи по онова време вече не беше възможно.

Свикнахме с него, дори не го забелязвахме. Чичо Бела – казвам ви – говореше малко. Понякога, когато минавах пред него, ме погалваше по главата.

Така дойде Коледа. Вечерта навръх празника в градината спряха камиони, тиловата част се изнасяше някъде по на запад. След тях не остана нищичко. Отнесоха грамофона, а мама изхвърли многото превъртани до втръсване плочи на Каталин Каради.

В началото на новата година пък дойдоха руснаците. По това време една въздушна мина вече беше отнесла покрива на къщата, измъкнахме се на светло от казанното, когато слънцето изгря.

Там горе въздушното налягане беше пръснало всичко, но нашивките на чичо Бела някак бяха оцелели. Известно време мама още го чакаше. Ще дойде – казваше, – ако е останал жив.

Не дойде. В градината синигерите вече пееха. Амбиции и идеализъм. Майка ни безмълвно изриваше с лопата развалините.

Мамичка

Защо, вече не е толкова лесно да се каже. За да имаш дълъг живот на земята – се твърди, ако добре помня, в десетте божи заповеди. По-конкретно, защото заради теб са принасяли всякакви, повече или по-малко съмнителни по своята стойност жертви. Факт е, че човек е свикнал да бъде благодарен на родителите си.

Баща ми, бедният – в инвалидната си количка, - не стигна далече. Но на майка си цял живот ще бъда благодарен затова, защото напразно я увещаваха и напразно я заплашваха, мамичка се заинати и остана.

Гледам своите другари, извадили повече късмет от мен: единият е съветник на еди-кой си министър-председател, другият с лека ръка ръководи чуждестранен концерн. Лимузини ги развеждат насам и натам, не са се качвали на рейс, нито на трамвай вече от половин век. Някои още говорят на унгарски, но повечето сменят езика по средата на второто изречение.

А трето изречение за какво... И аз нямам за тях три изречения.

Извели са ги от страната, или са последвали близките си. Устроили са живота си в Кентъки, а после - след мен и потоп, от родния край и майчиния език са останали само прах и пепел.

Помня всичко на всичко три големи пътувания на майка ми. Първото: в коледната нощ на 1944 година ни натовари под платнището на един военен камион и ни прехвърли на сигурно в библиотеката на дружество „Франклин”. Навреме: в Буда сраженията вече бяха в разгара си, дни по-късно пряко попадение уцели и нашата къща. Беше черна като катран нощ, шофьорът избягваше в движение дупките по моста „Ержебет”.

От библиотеката си тръгнахме чак когато дойдоха руснаците. Оттам вече само на шейната. Аз я дърпах, мама буташе братчето ми и по-малката ми сестра, сгушени отгоре на матраците. Това пътуване беше по-кратко. Задъхани, прекосихме цялата улица „Кечкемети“, после свърнахме по „Барош“. На ъгъла на площад „Миксат“ прекарахме целия януари.

Майка ни отиваше да се нареди пред фурната на опашка. Щом руските изтребители започнеха да обстрелват с картечен огън улица „Барош“, всички се разбягваха. А тя се връщаше вкъщи победоносно, с по един голям топъл самун под мишница.

На площада в снега лежаха два коня. Ходехме там вечер: с брадва сечехме късове месо от вкочанените животни. Дотогава вече всички, които се страхуваха, бяха избягали от града. По шосетата към Запад се виеха колони от автомобили.

Майка ми тогава се сети, че в библиотечното хранилище е забравила паспорта си, в който бяха вписани трите деца и визите.

Това беше второто пътуване на мама, между улиците „Мария“ и „Ирани“. Както по-късно разказваше, най-трудното.

На площад „Калвин“ уличните боеве още продължавали. Стреляли се едни други, унгарци, немци, руснаци.

- Връщайте се у дома, мамче! - викали войниците.

- Връщайте се вие! - отвърнала майка ми. - Аз съм си вкъщи!

В склада за миг намерила паспорта си, прибра се по обяд. За малко да се загуби – разказваше. Докато стигне дотам, площад „Калвин“ бил бомбардиран до неузнаваемост.

Паспорта хвърли в огъня. Отоплявахме се с желязна печка, в онези времена имахме едно такова кюмбе, на което – ако имаше какво – можеше и да се готви. От нас емигранти не излязоха. Щом се запролети, се върнахме в Буда. Тогава вече бутахме матраците върху талига.

С това и завърши третото, последно пътуване на майка ми. Каквито и събития да настъпеха: депортация, революция или контрареволюция, тя свиваше уста и не мърдаше от прасковената градина на прадедите си.

 

***

За онези, които се пръснаха по широкия свят, в ония години човек не научаваше много. По-големите късметлии понякога получаваха от тях картичка или чужбински колет.

Ако размисля добре, най-подвижният в семейството всъщност се оказах аз. Без да зависи от мен, неведнъж и не как да е, се впусках из големия свят. През 1947-а например в Брюксел ме стовари червенокръстки влак, превозващ гладуващи деца. Озовах се при приемни родители, вече почти бяха решили, че ще остана с тях. После мама се намеси: не подписа декларацията за осиновяването ми. Докато се върна в родината, унгарските гимназии вече ме бяха сложили в черния списък.

Изплъзнах се навън и през петдесет и шеста, когато границата се отвори. Роднините тогава вече не увещаваха майка ми. Вече знаеха, дори всички да заминат, тя – както казвахме: напук! – остава тук.

Да ме завлече насила обратно, вярно, вече не можеше, но щом обявиха амнистията, започна да строи моята къща. Всъщност никога не ми заповяда, не ме молеше, нито принуждаваше. Чакаше. Тя, която имаше роднини навсякъде по широкия свят, не се помръдваше от Буда. Другите пътуваха, но тя не мръдваше от там.

Какво друго можех да сторя, завърнах се и аз. Бях научил, че сеячът на букви е като Пепеляшка. Без значение е дали принцът ще я намери. Негов дълг е да остане.

Настъпи време, когато границите се отвориха. В родината един след друг запристигаха емигрантите, дисидентите от петдесет и шеста. Единият е съветник на министър-председателя, другият с лека ръка ръководи чуждестранен концерн. Лимузини ги развеждат насам и натам, не са се качвали на рейс, нито на трамвай вече от половин век. Някои още говорят на унгарски, но повечето сменят езика по средата на второто изречение.

А третото изречение... Благодаря, мамичко, че не тръгнахте по широкия свят. Че останахте тук.

откъс

 
© György Ferdinandy, 2005
Magányos gerle
© Orpheusz Kiadó, Budapest, 2005
© Мартин Василев Христов, превод, 2013
© Ася Николова Колева-Стоянова, художник, 2013
© Издателство „Ерго“, 2013
ISBN 978-954-8689-42-7
 
илюстрация: Георги Чепилев
 
Начало на книгата тук
Нови книги тук