ПРЕМИЕРА: Дьорд Фердинанди и "Самотна гургулица"

24.09.2013
Снимка 1
Представяне на сборника с разкази на Дьорд Фердинанди
„САМОТНА ГУРГУЛИЦА” ("Ерго", 2013)
Унгарски културен институт

Представя: Митко Новков

С участието на автора Дьорд Фердинанди и на преводача Мартин Христов

Откъси от книгата ще чуете в изпълнение на актьора Богдан Глишев


Книгата съдържа над дузина прози, както сам ги определя Фердинанди. Това са всъщност парчета от огледалото на живота му, чието начало се поставя на Орлово бърдо в Будапеща, столицата на довоенна Унгария. Ученическите му години преминават под тътена на съюзническите бомбардировки и ожесточените престрелки между съветски солдати и германски войници. Следват годините на комунистическия гнет в Унгария, който през 1956 година прераства в кърваво потушаване на Унгарската революция. После идва емиграцията първо във Франция, където Фердинанди е черноработник, сетне в екзотичния свят на Пуерто Рико. По-късно авторът се заселва във Флорида, откъдето иронично свидетелства за събитията в „реформираща се” Унгария от 90-те години и новия век.

 

МЕСТА И ПЕЙЗАЖИ

Орлово бърдо

Тук, на хълма, е хубава, топла есен. Тишина, мирис на шума, златножълти листа. Две сиви врани подхвърлят орех върху паважа. Както чайките, разчупващи миди отвъд, в топлите морета.

Към обяд улицата се оживява. Габи и дъщеря й вече са почти еднакво високи. Габи е учителка по физкултура. До неотдавна мъкнеше детето в жълто кенгуру. Съседът разхожда кучето си, правнуците й са извели навън и леля Херта. Още веднъж, за последно, преди да дойдат студовете.

Микровселената на Орлово бърдо. Чудно и невъобразимо е, че дълги години посещавах това място само в сънищата си.

Изгнаникът сънува много. Какво ли не, безразборно. Човек не може да заповяда на въображението си. Непознати места, където никога не е стъпвал. Както тази сграда на улица „Паулер”. Беше война, живеехме в мазето. Всичко е несигурно, но това място е неопровержимо.

Откакто се завърнах, издирвам тези места от сънищата. Пресичам по улица „Рохам”, пред госпожа Дери. На мястото на месарница „Пато” - незастроения парцел - има банков клон. Немци. Никога не съм ходил на улица „Паулер”. Но сънят е точен. Зная къде се е издигала онази сграда.

На мястото й има две нови постройки. Полицейският участък, и до него – един стъклен палат. Шестдесетте години, и тази ужасна нововремска сграда, пристегната от зелен метален скелет. Моята къща беше тук някъде, на мястото на полицейския участък. Оттук излязохме с мама. Поехме към парка Вермезьо. Беше тъмно и студено.

Случва се сънят да е по-силен от реалността. Миналото – по-ярко от настоящето. Скоро ще станат десет години, откакто пак живея в родината, въпреки това тухлената черква на улица „Фюр” непоклатимо стои. Също както в онази росна от пот тропическа утрин. Построена е от малки червени тухли, като началното училище „Мацкош” със скулптурата на мама Мецана и нейните мечета, четящи буквара. Има тимпан и камбанария.

Когато си дойдох, отидох и там. Само че на края на улица „Фюр” никога не е имало черква. В такова време, наесен, всичко прозира през живия плет. Старата жълта сграда на ъгъла на булевард „Лейтьо”. Прилична е на лесничейски дом, с покрив от керемиди и зелени капаци на прозорците. Но по-надолу вече има само квадратни къщи. На двайсет и първи номер, на партера, живееше господин Иван Нобел, учителят.

Колекционираше разпилените ни ценности. Поети, артисти. Изключените ученици. Които просто се отказваха да се борят. Които просто оставаха там долу, на тропиците. Говорехме си, че ще учредим награда в негова памет. Унгарски Нобел, за онези, на които не им е провървяло. После от плановете ни не излезе нищо. Изключените не пишат възпоменания.

А тухлената черква е само съновидение от жежкия тропик. Тук, при устието на булевард „Лейтьо”, се разполага квартал „Фелшьо Кристинаварош”. А над улица „Фюр” в ясно време дотук се провиждат цистерцианците. За какво ли.

Та така. Слънцето уморено припича, ухае на шума. Обед е, вятърът донася камбанен звън. Внуците на някогашните малчугани разхождат децата си. Никога не умираме! Орехът потропва върху паважа.

 

Пъклен ров

В такова време, наесен, хората са по-тихи. Петдесет и девятката спира пред пазарчето „Чапо”, самотен автобус препуска по булевард „Ягело”, едновремешния Чьорсарок. После мотрисата дълбоко въздъхва и продължава по пътя си. Слънцето напича петдесет и девятката.

Цели четиридесет години си спомнях този град така, както когато човек мислено се връща към нечий чужд живот. Към нечий чужд свят, който може би никога не е съществувал.

Изгнаникът сънува много. Какво ли не, безразборно. Не родния си дом, о, съвсем не! А непознати градове, където никога не е бил. После се събужда, облян в сълзи, защото дори там, в сънищата му, всичко е чуждо.

Неголяма жълта селска къща, на самия ръб на „Вермезьо”. „Синьото топче”. Страноприемница, на фирмената й табела стои каменно топче, боядисано в синьо. Дали е било топовно гюлле, общинската табела не упоменава. А горе, на площада пред Военноисторическия музей, едната батарея е насочила дулата си точно насам, към това кьоше.

Това тук навремето беше площад „Дьорд Ендрес”. Преди войната петдесет и деветките, пъплещи от площад „Калман Сел” към Фаркашрет, още спираха тук. В детството си често се зазяпвах в забилото се в стената топче. Кои ли са били онези, които са обстрелвали града отгоре? Турците или немците?

Като малък не стигах по-далеч. Чак доста по-късно, в началото на дъждовния сезон, когато върху островния свят се спуска парата и човек сънува дори повече от обичайното.

Пъклен ров започва зад страноприемницата. И върви навън, все навън към Божи хълм, през Голямо и Малко липово бърдо. Защото този ров тук е необикновен. Все надълбоко, под градините. И не го пресича абсолютно нищо.

В съня ми войници тичат насам, ранени се влачат по корем. Последните защитници на Крепостта: турци, немци, бягайте, надалече от тук! Отвъд Будакеси е възвишението Вертеш, свободата. Планините.

Откакто се завърнах, посещавам тези места от сънищата. На ъгъла на рова стои бяла табелка: улица „Билка”. По-навътре обаче няма и следа от улица или от билки. Само някаква малка пътечка. „Място за разхождане на кучета!” – гласи друг един надпис. После и то свършва. Ровът е зарит, долу в дълбокото, до каменната ограда – „Чудо в Милано!” - бездомници. Недалеч оттук се намира площад „Москва”. Наблизо е и кухнята за бедни на Малтийския орден.

Отвъд живия плет сякаш зее котловина. Върху зелената морава - бели градински мебели. Защото това място тук, казвам ви, е удивително.

А човек – какво друго да стори! – поема обратно. Долу, на ъгъла на улица „Билка”, работници по чистотата захранват контейнерите.

- Сляпа улица! - казват. - Някой е застроил единия край.

- Ще се промъкнете покрай оградата! – твърди старица с куче.

Не й отговаря никой. В такова време, наесен, хората са тихи. Значи място за разхождане на кучета, гласи общинската табела. За мен е ров, Пъклен ров. Последните защитници на Крепостта от тук са си спасили кожата.

Слънцето уморено припича, ухае на шума. Съзерцавам сънищата си.

 

Още от книгата тук

снимки от премиерата на книгата "Самотна гургулица" с автора Дьорд Фердинанди, преводача Мартин Христов, с Митко Новков и Богдан Глишев: ©Владислав Христов