по заглавие   по съдържание

„ДА” НА „НЕ ПОЕЗИЯТА”!

25.09.2013
Снимка 1
Разговор на Христина Мирчева с най-виновната за списание "Но поезия",
наричано накратко "НОП",
Петя Х.
 
Петя Хайнрих привлече моето внимание в началото на 2010, когато в литературното безбрежно море се появи нейната книга „Разправа с поезията”. Върху ярко жълтия фон - ярко червен домат. От тази книга някой ме замерваше с домати. Беше Петя Х.
 
Това първо. Второ – нейното второ име Хайнрих. Уж Петя, а пък Хайнрих. Нали съм нещо като немски възпитаник! Трето – блогът на Петя – „мислидуми”, където тя безцеремонно изказва мнения, раздава понякога правосъдие и не спира да измисля разни поетични нонещà. Това е като магнит. Това, че някой някъде мисли в различна от обичайната за нашите ширини посока. Някак недисциплинирано е, нали? И ето – след три години „Но поезия”! Ако не сте чели „Но поезия”, трудно ще ви обясня що е то. Затова попитах Петя Х.
 
И тя ми отговори.
 
 
„Но” в смисъл на “обаче” или “не”?
 
Да си говорим за името на списанието “Но поезия”? Добре. Да кажем: и не, и обаче, и още много.
 
“Но”, освен че е красиво и благозвучно заради това, че е отворена сричка, която съдържа сонорна съгласна и гласна (божествена сричка, на всички езици е вълшебна!), е и съюз – приобщава заради граматическата си функция, но и противопоставя допълвайки; но е кукичка, на която да се прикачи... какво?; или е врата, която всеки път се отваря в нови посоки. Започвайки с “но”, ние предпоставяме и това, което е преди това “но” и за което няма да говорим или пък ще. Изписано на латиница, “no” се превръща в отрицание или пък не.
 
Преди дни имах удоволствието да гледам поетически пърформанс на живеещата в Германия японска писателка Йоко Тавада. Текстът, казано накратко, проблематизираше езиковостта - оживяваше граматики, разбиваше значения, озвучаваше и изшумяваше думи на немски и на японски, разкъсваше ги на части и подобни фокуси. В него имаше един момент, в който ставаше дума за това, че гласната “и” не звучи за японското ухо така сладко, както “о”, затова японците не обичат немския марцииииииипан. Сладките работи в Япония трябва да са с “о”. Охо, значи “но” в Япония би трябвало да е бонбон. Трябва да питам японския читател на НО ПОЕЗИЯ какво ще каже за това.
 
А пък неотдавна попаднах на есе за пърформанс на арт-движението Флуксус, състоял се на 3.02.1963 в Дюселдорф. Флуксус сякаш не е познато на широката публика в България, но например името Йоко Оно (я, още едно но!) също се свързва с това движение. Пърформансът, за който става дума тук, е на шведските артисти Бенг оф Клинтберг и Стафан Олзон се казва “Alternative to another Rattlesnake” (Алтернатива на една гърмяща змия). Мястото е Художествената академия в Дюселдорф. Две асистентки приготвили в дъното на сцената 20 картонени табла, на които имало изписани срички, букви, типографски знаци като например три линии една над друга, последвани от пет точки. Бенг оф Клинтберг и Стафан Олзон, всеки от тях застанал до една стълба, вдигали от две до четири случайно избрани табла и така се получавали текстове, подобия на думи и невъзможни езикови конструкции. Вие вероятно вече се досещате какво е изписала случайността преди 50 години и на каква фотография от събитието попаднах, прилагам снимка.
 
И изобщо, не е ли но поезия навсякъде?
 
Защо "Не" поезия, защо не "Да" поезия?
 
Всъщност едва ли има значение как се казва списанието. Някои решения падат сякаш от небето. Аз го сънувах това списание, то се казваше НО ПОЕЗИЯ в съня ми и когато се събудих, след “тежка” борба със събе си, разбрах, че не мога да избягам – трябва да го направя. Бих искала някой друг да беше връхлетян от този сън.
 
Как се роди идеята за списанието, има ли вдъхновител, чиято самоличност искаш тоз час да разкриеш?
 
Липсваше ми списание за поезия на български. Години наред си казвах: “ех, прекрасно би било да има, ама няма” и чаках да се появи. Чаках, чаках, чаках... фантазирах си какво има в него, как изглежда, какво върши. И после се сетих за неволята. Спомних си и едно интервю, което бях правила  с германския поет и издател Ханс Тил; в него той, освен други интересни неща за поезията, казва, че преди време, когато са били млади поети той и приятелите му, не е имало кой да ги публикува, не е имало място за тяхната поезия. И логичната стъпка била да си направят издателство, сами да покажат това, което смятат, че е поезия.
 
Аз не искам да чакам някой да обърне внимание на това, което правим (пишем и мислим) и което ми се струва истинско, нетрайно и трайно едновременно. Добра, лоша, нескопосана – такава поезия се пише в момента в България и искам да я показваме, да изненадваме и да радваме не само постоянните и стабилните читатели на съвременна българска поезия, но и по-широка публика от хора, които искат да се сблъскат с нещо за четене, нещо, което е действително “екзотично” и странно до невъзможност. Затова и не само заради това, особено внимание бихме искали да отделяме в списание “НО ПОЕЗИЯ” на експерименти с&в езика.
 
 
Разкажи ни надълго и нашироко за подготовката, за работата с останалите от редколегията, за авторите, за отпечатването и за всичко, което си искала да кажеш, но все още не си успяла.
 
Списанието правим заедно с Ина Иванова, художничката Весела Кучева и с подкрепата на фондация “Лексема” и издателство “Пергамент”. Всеки брой има и гост-редактор. За първия брой това беше Бети Файон, а предтоящият втори брой ще бъде концептуално решен от поета Иван Христов. Гост-редакторът е най-важният в редакцията ни, той е работи за НОП само веднъж, но затова пък са му развързани ръцете да направи един брой така, както си мисли, че трябва да бъде. Очаквам, че по този начин всеки брой ще бъде различен като почерк и направа, всеки ще бъде сглобен според разбиранията, познанията и усета на редактора му. Нека да изчакаме и да видим накъде ще ни отведе тази концепция. Още е рано, имаме само един брой. Надявам се, че интересно ще бъде след време, когато ще можем да погледнем на направеното отстрани. Когато има натрупване.
 
В първия брой все интересни автори, някои от тях направо скандални, а между тях и неизвестната досега  Нона Нонова. Ще разбулиш ли поне една тайна около нея?
 
Какъв внимателен читател! Нона Нонова е мистериозна личност с поне три но-та в името и това я прави вечен наш автор. Дори и да напише най-голямата глупост, името й дава предимство, а после нека някой да посмее да твъри, че сме напълно честни при избора на поети и стихотворения.  Казвам, че имато й съдържа поне три но-та, защото понякога й викаме Ноно и тогава са четири. Нона страшно си пада по експериментите, но е срамежлива и избягва публичността. Както вероятно си прочела, тя е автор, но няма видимо нито едно нейно стихотворения в броя.
 
А за скандалните автори – чак пък скандални! Така се пише, така може.
 
Като се гмуркаш да търсиш съкровища, намираш ли ги поне?
 
Който търси, намира. Не се предавам. Безрезервно вярвам, че нагласата е компасът. Тръгнеш ли да търсиш с мисълта, че тук нищо няма, намираш нищо. Обратното също важи. В първия брой има ценни  стихотворения от утвърдените наши поети Федя Филкова, Палми Ранчев, Петър Чухов, Стоянка Грудова, от по-младите Катерина Стойкова-Клемър, Йордан Ефтимов, от най-младите Димитър Манолов, Константин Кучев и други. Невъзможно ми е да изброя всички, за което се извинявам на неспоменатите тук автори, но всички си заслужават. Наистина съм щастлива, че ги (го) има – най-после списанието, което аз искам да чета. Надявам се, че и други ще го открият за свое и ще ни подкрепят, като го купуват и подаряват, за да просъществува то дълго.
 
 
Чувстваш ли, че имаш съмишленици или си като на самотен остров с тези твои непрестанни желания да експериментираш?
 
Робинзониада? Дори и да приемем, че съм на самотен осторов, не спирам да пращам светлинни сигнали. Морето е обширно и в него плават неизброими кораби. Морето е и локва – човек може да я прескочи, да я заобиколи, нищо няма в нея, но и това е вълнуващо, нали? Аз мисля, че толкова много не е правено досега на български, направо съм изправна пред огромни езикови полета, буренясали и непоискани. Аз ги искам.
 
Изобщо как стои въпросът с конкуренцията? Успехът нагнетява ли омраза и завист или всичко е спокойно добронамерено?
 
Изобщо не става дума за конкуренция. Има добри стихотворения и не толкова сполучливи, на всеки език. Разбира се, че го има предизвикателството – човек прочита текст и иска да му отвърне, някои вършат това грубо, други нежно, трети понякога не успяват. Спокойно никога не е, но добронамерено – би било добре да е такова.
 
Кое е по-интересно – да си автор или да си редактор на автори?
 
Не могат да се сравнят двете занимания. Да си редактор обаче носи двойна доза радост, когато си свършиш добре работата. Като автор живееш непрекъснато със съмнението, поне при мен е така. Като редактор мога да преотстъпя съмнението на самия автор, негово си е.
 
 
Можеш ли да кажеш, че Германия вече е твоя втора родина?
 
Германия е моят обичен дом, България е езикът ми, в който се чувствам силна. Родината е една и човек все някога я загубва. Но печели един отворен свят, има толкова много места, на които човек може да бъде. Да бъде не като да се намира, а да съществува, да се учи, да открива и вкусва.
 
 
Копнееш ли да се върнеш тук?
 
Не съм готова за подобно завръщане. Пък и какво завръщане? Човек не може да се завърне към мястото, за което копнее. Владимир Левчев говори често за това в новата си поезията, например чрез стихосбирката си “Черна книга на застрашените видове”. Никой не може да се завърне в отминалото си време, всички сме загубили родината си, тя се е променила. Ние непрестанно искаме да се завърнем там, откъдето сме тръгнали, а това е невъзможно – и мястото го няма, и времето е друго. За мен тази носталгия по родината е нещо градивно, тя мотивира.
 
Преди интернет носталгията може би е била мъчителна, ако си далеч и нямаш вест от Родината. Времена на изгнание. Но аз непрекъснато съм и тук, и там; научавам новините понякога по-бързо и от хората, които на мястото на случващото се, общувам с огромен брой съмишленици в България, чета непрестанно нова българска поезия. За два часа мога да пристигна от Дюселдорф в София, всеки ден има редовен полет. Светът се е смалил. Притежавам една домашна книга, която съхранява паметта на българското ми семейство. В нея има една глава за дългото пътуване на прабаба и нейните две малки деца от Велико Търново към родното й село в Добруджа, ще си позволя да цитирам тук един кратък пасаж: “През 1942 тръгнахме към Добруджа. Тогава се пътуваше с влак до Русе, от там с параход до Тутракан и до Малък Преславец с каруца.” (Георги Н. Георгиевич). После разказът продължава как по време на двудневното пътуване вият сирени в очакване за бомбардировки над Горна Оряховица, паниката във влака, и как пристигат по тъмно, и как не са се виждали от години с роднините, сълзите от радостната мъка, планините от жито, язденето на магаре, риболова с кратунки... един изключително вълнуващ разказ – спомен. Ето това е носталгия. За моето трябва да има друга дума. Прабаба Бади е знаела какво е носталгия, на мен ми е спестено. За добро или за зло.
 
Ще има ли разкрития около втория, декемврийски брой на списанието,  или пазите строго мълчание?
 
Още нищо не мога да кажа, до 10.10. 2013 събираме текстове, стихотворения и експерименти. Очакваме новият брой на НО ПОЕЗИЯ да е готов в началото на декември и да достави смислени часове с поезията в дългите зимни вечери. Надявам се той да продължи това, което сме започнали, а именно – да играем (в смисъла, който Шилер влага в играта), да откриваме и показваме живата, туптяща българска поезия днес.
 
Ами...това е! Ще чакаме "НОП" 2. А коя е Петя Хайнрих, прочетете тук
 
снимки на слънчево-златната Петя Хайнрих и на бялата "Но поезия"
 

 

редактор: Христина Мирчева