по заглавие   по съдържание

Николай Нейчев: "“Руслан и Людмила” на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм"

08.10.2013
Снимка 1

1.

“Руслан и Людмила” е първата поема и първата широкомащабна творба на Пушкин – едно от най-стран­ните и не­обикновени творения на великия руски пи­­са­­тел.

Независимо от свидетелството на Аненков, че “нито една поема не е струвала на Пушкин толкова труд и нито една не е предизвиквала толкова негодувание и възхита” [цит. по Тинянов 1995: 25], по традиция тя остава някак си встрани от се­­ри­оз­но­­­то вни­­мание на изследователите. Обяснението на то­зи фе­но­мен до го­ляма степен се корени в особената фор­мал­но-съ­дър­жа­тел­­на стра­на на творбата. “Руслан и Людмила” едновременно създава усещането за ле­ко­та при разбирането и съблазнява към клиширан рецип­ти­­вен ана­лиз, но и същевременно винаги успява да се изплъзне от по­з­на­ти­те и удобни канонични определения за жанр, ком­по­зи­ция и съ­дър­жа­ние. Тази подвеждаща двусмисленост на текста е на­ис­­тина обър­кваща и постоянно произвежда критически заб­лу­ди и про­вали. Раз­ностилната поетика на “Руслан и Людмила” под­­бу­ж­да кри­ти­ка­­та да я определя ту като “по­следната кла­сици­стична по­ема в рус­ката лите­ра­тура”, направила реверанс на “псевдокласичес­ката партия от това време” [Белинский 1985: 282], ту като паро­ди­раща ней­ната ес­те­тика чрез обръ­ща­нето й към митоло­ги­ч­ното, което е ха­рак­тер­но за т.­­ нар. “кон­сер­вативен роман­ти­зъм”. Но уви, как­то се ока­­зва, тя не отго­ва­ря напълно и на обичайния модел “ро­­ман­ти­ч­на поема”. Определяна е като “богатирска вълшебна поема”, “шеговита”, дори “безнравствена”, като въплъщение на “стилистична безсмислица”, като “бурлескна”, грубо “простонародна”, доблищаваща се до типа бурлеска от ХVІІІ век и т. н.[1] “Кри­­­тиката – отбелязва Ю. Лотман – не мог­ла да раз­бере основ­ния худо­же­­­ствен принцип на поемата – кон­траст­но­то съпо­ла­га­не на несъвместими жанрово-сти­лис­тич­ни откъси. В по­е­ма­та гос­по­д­ства иронията, насочена срещу са­ми­те прин­ци­­­пи на жан­ро­во­с­т­та” [Лотман 1997а: 192].

Още по-сму­ща­ва­що е то­ва, че кри­ти­че­с­ката мисъл и до днес не е пос­тиг­на­ла осо­­бе­но го­лям напредък при разтълкуването и на чисто съ­дър­жа­­­телна­та страна на про­и­з­­ведението. Съв­ре­мен­ни­ци­те еди­­­нодушно възприемат “пое­м­ка­­та” на Пушкин (по снис­хо­ди­­тел­но­то определение на Карамзин) [вж: Карамзин 1866: 290] в някакъв иронично-пре­не­­б­ре­жи­те­лен план и се отнасят към про­и­з­ведението като към не­­за­ко­н­на рожба на фриволен поетически ек­сперимент. По инер­ция кри­тиците продължават да обръ­щат вни­ма­ние пре­димно на от­вле­чения приказно-фолклорен сю­жет, из­­пъс­трен с не­при­крити еротични мотиви[2].

 

2.

На първо­сиг­на­л­но анализационно ниво дей­ствително сякаш “Рус­лан и Лю­дми­ла” пре­д­с­­тавлява просто ед­­на чудновато-ле­ко­ва­та приказна ис­то­рия, раз­каз­­ва­ща за же­ни­т­бата на княз Рус­лан с Людми­ла, дъ­щерята на кня­за слън­­це Вла­­димир[3]; за тайн­с­т­ве­ното по­­хи­ще­ние на годе­ни­ца­та от ма­гьо­с­ника Черномор; за из­пъл­не­ния с трудности път и бор­­би между че­тиримата витязи съ­пе­р­ни­ци при издир­ва­нето на Люд­мила; за върховните из­пи­та­ния, преодолени от Ру­с­лан при въз­в­ръщането на люби­ма­та; не­го­вата смърт от ме­­ча на коварния Фар­лаф; за въз­кре­се­­­нието и под­вига му при спася­ва­нето на Киев от печене­зи­те; и на­­­­края – за щаст­ли­вия за­въ­ршек в мир и любов. Вси­ч­ко то­ва дей­ст­ви­тел­но мо­же да за­блуди по-невнимателния чи­та­тел и той ще реши, че ста­­ва дума наистина само за една май­с­тор­ски стъкмена при­каз­ка в стихо­ве.

Смятаме, че именно тази затруднена и разколебана в не­же­­­ла­те­л­на насока рецепция на творбата, е основната причи­на Пу­ш­­кин да предприеме за второто издание на поемата през 1828 г. (пър­­вото е през лятото на 1820 г.) някои изме­не­­ния в текс­та, най-същественото от което е включването на едно Встъ­п­ление, съ­с­­тоящо се от 35 нови стиха. По вся­ка вероятност чрез нововъведението ав­­­торът е имал намерението да прекодира читателс­ко­то въз­при­­я­тие и да го насочи към съвършено други смислови хоризон­ти[4]. За съжале­ние ка­к­то тогава, така и днес рецепцията не надхвърля ста­ра­та при­каз­­но-фолклорна интерпретация. Затова нека обър­нем по-спе­ци­ал­но внимание на тези новоприбавени стихо­ве. Ще си позволим да ги цитираме изцяло:

У лукоморья дуб зе­ле­ный;                       Край залив морски – дъб столетен
 зла­тая цепь на дубе том:                             с верига златна се виши;
И днем и ночью кот ученый;                       по нея котарак начетен
Все ходит по цепи кругом;                          край него ден и нощ кръжи;
Идет направо – песнь заводит,                    надясно тръгне ли – запява;
Налево – сказку говорит.                             наляво – приказка реди.
 
Там чудеса: там леший бродит,                  Там горски дух се появява,
Русалка на ветвях сидит;                             русалка в клоните седи;
Там на неведомых дорожках                       там зверове незнайни, лоши
Следы невиданных зверей;                          преплитат дири през нощта
Избушка там на курьих ножках                  край къщичка с крака кокоши
Стоит без окон, без дверей;                         и без прозорци, без врата;
Там лес и дол видений полны;                    там призраци в гората скитат,
Там о заре прихлынут волны;                     там призори вълни връхлитат
На брег песчаный и пустой,                        безлюдния и белнат бряг
И тридцать витязей прекрасных                  и от прозрачните талази
Чредой из вод выходят ясных,                    излизат тридесет витязи
И с ними дядька их морской;                      подир най-стария юнак;
Там королевич мимоходом                         там пътем царски син юначен
Пленяет грозного царя;                                зъл цар пленява; там безспир
Там в облаках перед народом                     над облаци, над морска шир
Через леса, через моря                                и над гори магьосник мрачен
Колдун несет богатыря;                               лети и носи богатир;
В темнице там царевна тужит,                    царкиня там в затвор тъгува,
А бурый волк ей верно служит;                  а риж вълк вярно й слугува;
Там ступа с Бабою Ягой                              гаванка с баба Яга там
Идет, бредет сама собой;                            сама пълзи натам-насам;
Там царь Кащей над златом чахнет;           над злато цар Кашчей изсъхва –
Там русский дух…там Русью пахнет!        От всичко руски дух те лъхва!...
И там я был, и мед я пил;                            И вино пих на тоя бряг,
У моря видел дуб зеленый;                          и под листата изумрудни
Под ним сидел, и кот ученый                      се вслушвах в приказките чудни
Свои мне сказки говорил.                            На учения котарак.
Одну я помню: сказку эту                            Една не мога да забравя:
Поведаю теперь я свету...[5]                           на всички ви ще я разправя...[6]

 


[1] По-подробно по въпроса вж. Тынянов 2001: 56.

[2] На някои от тези неоснователни критики Пушкин обръща внимание в незавършената си статия “Опровержение на критиките” (“Опровержение на критики”, 1830 г.) [вж. Пушкин: т. 7: 117-118].

[3] От особена важност за нашия анализ е да отбележим, че някои епизоди в “Руслан и Людмила” са почерпени от Карамзиновата “История на Руската държава” (“История государства Российского”). Например, упоменатият в поемата “княз слънце” Владимир е всъщност покръстителят на Киевска Рус (през 988 – 989) св. княз Владимир І (? – 1015), който впрочем в руските билини постоянно е наричан “Красное Солнышко”.

Ето някои потвърждения и от “Историята” на Карамзин. Стиховете на поемата: “С друзьями, в гриднице высокой//Владимир-солнце пировал” (песен І) възхождат към следните думи у Карамзин, свързани с пасажа, озаглавен “Пиры Владимировы”: “По това време Князът (Владимир – бел моя Н. Н.) всяка седмица угощаваше в двореца си болярите, гридниците (княжеските мечоносци), воинските стотници...” [Карамзин: т. 1, гл. ІХ, с. 136-137]. Тук също се говори и за богатирите, пируващи у Владимир, сред които е бил и силният Рахдай [пак там: т. 1, гл. ІХ, с. 141] (впрочем, по същия начин и Пушкин изписва името на богатира в черновата редакция на поемата; по-късно превърнал се в Рогдай). Стихът “Мечом раздвинувший пределы” (песен І) намира също опора в текста на Карамзин: “расширил пределы Государства на Западе” [пак там: т.1, гл. ІХ, с. 141]. А името Фарлаф се намира сред имената на болярското обкръжение на Олег [вж. пак там: т. 1, гл. V, с. 80]. Обръщането към историята се обяснява и с това, че традиционните врагове, срещащи се в билините – татарите, са заменени от Пушкин с историческите печенези, с които е воювал именно княз Владимир І. С други думи действието в поемата се развива не в някакво неопределено приказно-митологично времепространство, а в края на Х и началото на ХІ век, по-скоро непосредствено след приемането на християнството (дори в “Историята” на Карамзин пасажът, в който се разказва за “пировете на Владимир”– тези угощения, които кн. Владимир дава като обет пред Бога, по случай чудесното си избавление от печенезите, което станало на Свето Преображение, – се намира след пасажа “съпружеството на Владимир и кръщението на Русия”) [вж. Карамзин: т. 1, гл. ІХ: 126, 136], тоест в една кризисна и гранична епоха, когато Русия загърбва езичеството и поема по своя нов спасителен път.

[4] Подобно предположение е изказал още Белински: “ Ние дори подозираме, да не би тези седемнадесет щастливи стиха да са повод за пресъчиняване спрямо тях на цялата поема...” [Белинский 1985: 207, курс. авт.].

[5] Всички позовавания на руския текст са по изданието: А. С. Пушкин. Полное собрание сочиненй в десяти томах. Ленинград, 1977-1979, “Наука”, т. 4, с. 7-80, като в други случаи на цитиране по­вече няма да се посочва източникът. Трябва обаче да обърнем внимание, че в това издание е допусната неточност при представянето на текста на “Руслан и Людмила”, тъй като цитираните по-горе 35 стиха, нововъведини от Пушкин при второто издание на поемата (1828), тук са включени като част от Песен първа, а не както е редно (и в много издания е точно така – вж. напр.: Пушкин 1959-1962: т. 3; Пушкин ) като отделно Встъпление, предхождащо всичките шест песни на поемата [вж Пушкин: т. 4: 8]. Подобно издателско своеволие по наше мнение променя авторския замисъл. В много издания Встъплението правилно е отделено като самостоятелна част, отнасяща се към всички песни в поемата, а не само като част от Песен първа [вж. : А. С. Пушкин. Полное собрание сочинений. Москва, 1954, “Правда”; А. С. Пушкин. Полное собрание сочинений в 10-ти томах. Москва, 1959–1962, “Художественной литературы”. Т. 3; А. С. Пушкин. Избранные произведения в двух томах. Москва, 1968, т. 1; А. С. Пушкин. Избранные сочинения в двух томах. Москва, 1980, т. 1. “Художественная литература” и др.].

[6] Българският превод се дава по изданието А. С. Пушкин. Избрани творби в три тома. София, 1988, т. 1, “Нарадна култура”, и по-нататък в нашето изследване няма да се позоваваме на източника. Преводът на “Руслан и Людмила” е на Любен Любенов [вж. Пушкин 1988–1989: т. 1: 231-313].

следва

 

откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм", Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                 ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
художник на корицата: Бисер Недев
 
 
Николай Нейчев тук