по заглавие   по съдържание

Николай Нейчев: "“Руслан и Людмила” на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм" III

22.10.2013
Снимка 1

 

Продължение от Част II тук

5.

И така, виждаме как символно-съдържателният анализ на по­­­е­мата “Руслан и Людмила”, погледната през призмата на до­пъл­­­нително въведените 35 стиха, които репрезентират в резю­ми­­ран вид славянския митологичен епос, разкрива непо­до­зи­ра­ни хо­ри­­зон­ти на интерпретация и на скрити философско-нрав­с­т­ве­ни вну­ше­ния. Очевидно с нея Пушкин си поставя не­о­бик­но­ве­­н­но ви­соки це­ли, твърде надхвърлящи обичайните до този мо­мент схва­щания за творбата. Тя внушава идеята за величавата до­ми­на­ция в Универсума на ру­с­кия дух, който чрез подвига на Са­мо­жер­т­ва­та и Въз­кресението се оказва единствената на­цио­нално по­тентна ду­хов­ност, способна да възстанови хар­мо­ни­ята на би­ти­ето. Като разсъждава за спецификата на “Руслан и Людмила”, Ю. Тинянов правилно отбелязва, че в това произведение Пушкин “възприема жанра на приказката, но я превръща в епос, в голяма епическа форма” [Тынянов 2001: 55][1], тук се осъществява “издигането на малката форма до голямата”, стига се до “създаването на нов епически жанр” [пак там: 66][2]. Действително по­е­ма­та е замислена и осъществена като съвре­ме­нен епос на се­­бе­поз­на­ни­ето и до го­ля­ма степен успеш­но изпълнява тази фун­кция, тъй ка­то създава тайн­ствени, но осеза­еми връзки с по­ве­чето от по­с­ледвалите зна­чи­­ми произведения на руската сло­вес­ност на ХІХ век[3].

Така текстът на “Руслан и Людмила” стои в началото на един велик про­цес – символично ознаменува “про­буждането” и в известен сми­съл “раждането” на Рус­ка­­та кла­сическа литература, Логоса, който след тази поема пос­те­пен­но осъз­на­ва своята цел и уникално пред­назначение – духовното пре­т­ворение на битието чрез Сло­во­то. Затова първата “поема” на Пушкин е един от най-важните тек­с­то­ве, върху които се ос­но­вава и оп­равдава идеята на руския ме­си­а­ни­­зъм – чрез слово­въз­крес­на­та си­ла на литературата да се осъ­ще­с­­тви мисията на Све­­то­с­па­се­­ни­ето.

В Епилога на “Руслан и Людмила” се срещаме с мно­го­значителни образи, които са призвани да играят ключова роля в след­ващия етап от развитието на месианистичната идея в руската ли­тература от първата половина на ХІХ век:

Забытый светом и молвою,                          Усамотен, презрял мълвата,
Далече от брегов Невы,                              далече от Нева съм аз –
Теперь я вижу пред собою                           и съзерцавам в небесата
Кавказа гордые главы.                                Главите горди на Кавказ.
.......................                                                           ......................
Питаюсь чувствами немыми                       унесен в гледките чудесни,             
И чудной прелестью картин                        немея, потопен в мечти.
Природы дикой и угрюмой;                      Отново размисъл горчиво
Душа, как прежде, каждый час                   изпълва целия ми ден,
Полна томительною думой –                    но песнопението живо
Но огнь поэзии погас …                               у мен е огън угасен...
 

Могъщата “горда” планина Кавказ (символ на “сво­бод­но­то” от­въд­но) е потивопоставена на великата река Нева (алюзия на рус­ко­то и родното – столицата Петербург – което поетът е при­ну­ден да изостави). Това са две фундаментални образни идео­гра­ми, въплъщаващи две идеологии и две култури: Природата и Ци­­вилизацията, Чуждото и Родното – вечния трагичен кръс­то­път пред руската духовна мисия. Но проблемът за Пътя, по кой­то трябва да поеме руската Душа, за да реализира тази Ми­сия, и как той е претворен в по-късните текстове на рус­кия писател е предмет на след­ва­щите стра­ници.

 


[1] Макар Владимир Набоков да смята “Руслан и Людмила” за “исторически първия руски шедьовър в повествователния жанр”, не приемаме неговото определение на Пушкиновото произведение като “пародийна епическа поема” [Набоков 1999: 39], напротив – смятаме, че тя е създадена и функционира като пълнокръвна епическа форма, а не нейна пародийна реконструкция.

[2] На друго място същият изследовател пише: “В 1818 г. започва кризата на карамзинизма, към същата година се отнася и сближаването на Пушкин с архаиста Катенин. Пушкин използва елементите на “високия” и “ниския” стил вместо нормативното еднообразие на “средния щил” за различната окраска на материалите, а “ниския” речник – за нова трактовка на “народността”. В резултат на това поемата престава да бъде “лека приказка”, върху основата на “младшия епос” израства комбинираният жанр с използване на други, лирични жанрове (което е подчертано още от лирическия епилог) и с частичен преход към героичен епос” [Тинянов 1995: 27].

[3] Едва ли е случаен дори само този факт, че в своето най-значимо творение – романа в стихове “Евгений Онегин”, Пушкин, като се обръща към своите читатели и съмишленици, ги нарича “Друзья Людмилы и Руслана!” [Пушкин: т. 5: 8]. В превода на Григор Ленков: “Другари верни на Руслана!” [Пушкин 1988-1989: т. 2: 10]. За взаимодействията между първата поема на Пушкин и някои от най-значимите образци на руската класика ще стане дума и по-нататък в изследването.

 

откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм", Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                 ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
художник на корицата: Бисер Недев